24

На следващата сутрин Ерлендур се видя с Елинборг и Сигурдур Оли в кабинета си и им разказа за срещата си с Микелина и за казаното от нея, както и че смята да я посети по-късно през деня. Беше сигурен, че тя ще му съобщи кой е погребаният, кой го е погребал там и защо. Освен това костите щели да бъдат извадени надвечер.

— Че защо не ти го каза вчера? — попита Сигурдур Оли, който се бе събудил свеж и с възобновени сили след една спокойна вечер с Бергтора.

Бяха си говорили за бъдещето, за евентуалните деца и бяха постигнали съгласие за това, как да подредят всичко. Както и междувпрочем за пътуването до Париж и спортната кола, която щяха да наемат.

— И да спрем веднъж завинаги с глупостите — добави той. — До гуша ми дойдоха тия кости. Писна ми от мазето на оня Бенямин. Писна ми и от вас двамата.

— Искам да дойда с теб при нея — каза Елинборг. — Мислиш ли, че тя е била сакатото момиче, което Хънтър е видял, когато е арестувал онзи човек?

— По всичко изглежда, че е така. Тя е имала двама братя. Назова ги по имена, Симон и Томас. Това трябва да са двете момчета, които той каза, че е видял. Имало е и американски войник, който по някакъв начин им се бил притекъл на помощ. Казвал се е Дейв. Ще говоря с Хънтър за него, не знам фамилията му. Реших, че трябва да съм внимателен с жената. Тя ще ни разкаже всичко, което трябва да знаем. Не е нужно да действаме прибързано.

Той погледна Сигурдур Оли.

— Свърши ли с мазето на Бенямин?

— Да, приключих вчера. Не намерих нищо.

— Изключено ли е неговата годеница да лежи там горе в земята?

— Изключено е, или поне така мисля. Тя се е хвърлила в морето.

— Възможно ли е да докажем изнасилването ѝ по някакъв начин? — попита Елинборг.

— Доказателството лежи на дъното на морето — каза Сигурдур Оли.

— Как се казваше, лятно гостуване във Фльоут ли? — намеси се Ерлендур.

— Истинската любов е на село — отвърна Сигурдур Оли и се усмихна.

— Простак![70] — каза Ерлендур.

Хънтър посрещна Ерлендур и Елинборг на вратата на жилището си и ги покани да влязат в стаята. Масата беше зарината в бумаги, които по някакъв начин имаха връзка с продоволствената база, копия и факсимилета лежаха разпилени по пода, навсякъде имаше дневници и тетрадки. Ерлендур си помисли, че старият полковник е провел направо грандиозно разследване. Хънтър разлисти купчината на масата.

— Имам тук някъде списъка с онези, които са работили в базата, исландците — каза той. — Посолството ги изнамери.

— Открихме хората от къщата, в която си отишъл тогава — каза Ерлендур. — Мисля, че това е сакатото момиче, за което спомена.

— Добре — отвърна Хънтър, напълно вглъбен в каквото вършеше. — Добре. А, ето го!

Подаде на Ерлендур написан на ръка списък с девет исландски имена — хората, работили навремето в продоволствената база. Ерлендур разпозна списъка. Джим му беше изчел имената по телефона и бе казал, че ще му изпрати копие. Внезапно се сети, че бе забравил да пита Микелина за името на пастрока ѝ.

— Успях да разбера кой ни каза тогава за кражбите, кой натопи крадците. Мой колега от военната полиция в Рейкявик сега живее в Минеаполис. Поддържаме връзка, макар и не редовно. Обадих му се. Той добре си спомня за случая, телефонирал тук-там и откри името на оня, дето ги е натопил.

— И кой е бил? — попита Ерлендур.

— Казвал се е Дейв, бил е от Бруклин. Дейвид Уелч. Редник.

Същото име, което Микелина бе казала, помисли си Ерлендур.

— Жив ли е? — попита той

— Не знаем. Мой приятел се опитва да го открие чрез Министерството на отбраната. Може да е бил изпратен в някоя бойна част.

* * *

Елинборг успя да накара Сигурдур Оли да ѝ помогне в издирването на хората, които са работили в продоволствената база, да проучи къде те и техните потомци са се установили впоследствие. Ерлендур я помоли да се срещнат по-късно през деня, за да отидат до Микелина. Но първо искаше да посети болницата и да види Ева Линд.

Влезе в коридора на интензивното отделение и надникна в стаята на дъщеря си. Тя лежеше все така неподвижно със затворени очи. За негово облекчение Халдора не беше там. Погледна към коридора, където беше отишъл несъзнателно предния път и бе провел с нисичката жена странния разговор за момчето в бурята. Бавно се промъкна към най-вътрешната стая и видя, че е празна. Жената с коженото палто я нямаше, леглото, в което бе лежал мъжът между живота и смъртта, също беше празно. Нямаше я и жената, която каза, че е медиум, и Ерлендур се зачуди дали всичко това изобщо му се беше случило, дали не е било просто някакъв сън. Постоя за миг на вратата, след което се обърна и отиде в стаята на дъщеря си. Внимателно затвори след себе си. Искаше му се и да заключи, но на вратата нямаше ключалка. Седна до Ева Линд. Седеше мълчаливо до леглото ѝ и си мислеше за момчето във виелицата.

Доста време мина, докато събере кураж, въздъхна тежко.

— Беше на осем години — каза той на Ева Линд. — Две години по-малък от мен.

Мислеше си за думите на медиума, за това, че той го е приел, че не било ничия вина. Тези прости думи, дошли сякаш отникъде, не му говореха нищо. Беше стоял през целия си живот в тази виелица, а времето я бе направило само още по-свирепа.

— Изпуснах го — каза той на Ева Линд.

Чу в ушите си писъка на бурята.

— Не можехме да се видим един друг — продължи той. — Държахме се за ръка, между нас нямаше нищо, бяхме почти един до друг, но въпреки това не го виждах от виелицата. И после изпуснах ръката му.

Замълча.

— Ето защо ти не бива да си тръгваш. Ето защо ти трябва да оцелееш, да се върнеш отново жива и здрава. Знам, че животът ти не е танц върху рози, че го пропиляваш, сякаш няма никаква стойност. Но това не е така. Не е правилно да мислиш така. Не трябва да мислиш така.

Ерлендур гледаше дъщеря си на слабата светлина от лампата върху шкафчето.

— Той беше на осем години. Казах ли ти това? Момче като всички останали, усмихнат, забавен. Бяхме приятели. Такова нещо не се подразбира. Обикновено има някакви спречквания при момчетата. Бой, съревнование, караници. Но не и между нас. Може би поради това, че бяхме съвършено различни. Хората направо се влюбваха в него. Без да искат. Някои са си просто такива. Не и аз. Има нещо у такива като него, което чупи всички бариери, защото са такива, каквито са, и така и постъпват, нямат нищо за криене, не се скатават зад другите, защото са чисти и прями. Такива деца…

Ерлендур млъкна.

— Понякога ми напомняш за него. Малко късно го забелязах. Когато ме откри след всичките тия години. Има нещо у теб, което ми напомня за него. Нещо, което ти се опитваш да разрушиш, и поради това ме боли да гледам как се отнасяш с живота си. А и изглежда, няма да мога да направя нищо по въпроса. Чувствам се също толкова безпомощен, колкото и тогава, когато стоях в онази виелица и усетих, че изпускам ръката му. Вървяхме ръка за ръка и го усетих как се случва, усетих, че всичко свърши. И двамата щяхме да умрем. Ръцете ни се вкочаниха и повече не можехме да се държим. Не усещах ръката си, освен само в онзи кратък миг, когато го изпуснах.

Ерлендур отново замълча и се загледа в пода.

— Не знам дали това е причината за всичко. Бях на десет години, оттогава обвинявам себе си за случилото се. Не мога да се отърся от чувството за вина. Не искам да се отърся. Мъката е като крепост, тъга закрилница, с която не искам да се разделя. Може би отдавна трябваше да съм се захванал с живота, който бе спасен, с моя живот, и да му придам някакъв смисъл. Но това не се случи, едва ли и оттук нататък ще стане. Всички си имаме своето бреме. Може моето да не е по-голямо от това на останалите хора, които са изгубили скъп приятел, но не мога да се справя с него по никакъв друг начин.

Нещо угасна в мен. Тогава не успях да го намеря, сънувам го постоянно и знам, че той все още е някъде там, скита се из бурята самотен, изоставен и премръзнал, докато не падне там, където няма да бъде открит никога, където виелицата го удря в гърба и за един миг само го зарива в снега. Без значение колко го викам и търся, не го намирам, не ме чува, загубен е за мен във виелицата, завинаги.

Ерлендур погледна Ева Линд.

— Той сякаш отиде направо при Бог. Мен ме намериха. Намериха ме и аз оцелях, но загубих него. Нищо не можах да им кажа. Не можах да им кажа къде съм бил, когато го изгубих. Нищичко не виждах в проклетата виелица. Бях десетгодишен и почти измръзнал до смърт, не можах да им кажа нищо. Изпратиха хора да го търсят и те обикаляха планината от сутрин до вечер, дни наред, с фенери, викаха го, бодяха в снега с пръчки, сменяха се, водеха кучета. А ние чувахме техните викове, чувахме лая на кучетата, но нищо не се случи. Никога. Никога не го откриха.

И ето че срещнах тук жена, която каза, че имала съобщение за мен от момчето във виелицата. И ми казва тя, че това не било по моя вина и че нямало от какво да се боя. Какво означава това? Не вярвам на подобни неща, но какво да си мисля? Цял живот съм се чувствал виновен, макар да знам, и винаги да съм знаел, че бях прекалено малък, за да поемам някаква вина. Но угризенията измъчват човека, тъй или иначе, подобно на метастазите на рака, които накрая го убиват.

Защото това момче, чиято ръка изтървах, не беше обикновено момче.

Защото момчето във виелицата…

Беше моят брат.

* * *

Майка им хлопна вратата пред мразовития есенен вятър и видя в сумрака на кухнята, че Гримур седи на масата срещу Симон. Не можеше да различи добре лицето му. Не го бе виждала, откакто го бяха отвели с джипа, но в мига, в който усети присъствието му в кухнята и съзря сянката му на слабата светлина, страхът я заля отново. Беше го очаквала цяла есен, но не знаеше кога точно ще бъде освободен. Щом видя тичащия Томас, веднага разбра какво се бе случило.

Симон не смееше да помръдне, но все пак обърна глава с вдървено изправен гръб в посока към външната врата. Майка му беше втренчила очи в него. Беше пуснала ръката на Томас и той се бе промъкнал в малкото коридорче, където стоеше Микелина. Забеляза ужаса в очите на Симон.

Гримур седеше на кухненския стол и не се помръдваше. Така минаха няколко мига, в които не се чуваше нищо друго освен воя на есенния вятър и учестеното дишане на майка им. Беше задъхана от тичането през каменистото поле. Страхът ѝ от Гримур се бе притъпил за времето от пролетта насам, но сега избухна наново с всичка сила и за един миг само тя отново стана такава, каквато беше преди. Все едно че нищо не се бе случвало през времето на неговото отсъствие. Краката ѝ отмаляха, болката в стомаха ѝ започна да се усилва, лицето ѝ изгуби възвърнатото си изражение на достойнство, раменете ѝ се свлякоха и тя се опита да стане толкова малка, колкото можеше. Подчинена. Послушна. Готова на най-лошото.

Децата забелязаха внезапната промяна у нея, докато стоеше на вратата на кухнята.

— Със Симон си говорехме — каза Гримур и наведе глава към светлината, така че белегът от изгореното да може да се види.

Очите на майка им се разшириха, когато видя кървавочервения белег на лицето му. Тя отвори уста, все едно че искаше да каже нещо или просто да извика, но нищо подобно не се случи. Продължаваше втренчено да гледа Гримур с невярващи очи.

— Не мислиш ли, че е красиво? — попита той.

Имаше нещо различно у Гримур, нещо, което Симон не можеше точно да определи. Повече самоувереност. Повече самодоволство. Да, той беше човекът, притежаващ цялата власт, това си личеше от поведението му в семейството, открай време беше така, но имаше и нещо повече, нещо по-опасно. Симон се чудеше какво ли би могло да бъде, когато Гримур се изправи бавно от стола си.

И тръгна към майка им.

— Симон ми разказа за войника, който идва тук с пъстърва и се казва Дейв.

Майка им не каза нищо.

— Войник, на име Дейв, ми причини това — продължи Гримур и посочи белега си. — Сега не мога да си отворя окото, защото на него му се струваше съвсем нормално да ме залее с кафе. Първо го кипна толкова, че му трябваше кърпа, за да хване дръжката на канчето, и тъкмо си мислех, че ще сипе по чашка да пийнем, когато лисна канчето в лицето ми.

Майка им погледна Гримур, после заби поглед в земята. Не помръдна.

— Пуснаха го при мен, докато седях с оковани ръце на гърба. Мисля, че знаеха за намеренията му.

Тръгна заплашително към Микелина и Томас в коридора. Симон седеше като закован на стола си до кухненската маса. Гримур се обърна отново към майка им и се насочи към нея.

— Държаха се така, сякаш се отблагодаряваха на човека — каза той. — Знаеш ли защо?

— Не — отвърна майка им тихо.

— Не — изимитира я Гримур. — Твърде бизи[71] си била да го чукаш.

Усмихна се.

— Не бих се учудил, ако го намерят да се носи удавен някъде в езерото. Все едно е паднал във водата, докато е ловял твоята пъстърва.

Гримур застана плътно до нея и изведнъж я хвана за корема с ръка.

— А дали не е оставил нещо след себе си? — извика той със заплашителен глас. — Нещо от разходките при езерото? Мислиш ли? Мислиш ли, че е оставил нещо след себе си? Искам да знаеш, че ако има нещо оставено от него, ще убия нещото. Или кой знае, ще го изгоря, както тоя ми изгори лицето.

— Не говори така! — промълви майка им.

Гримур я гледаше изпитателно.

— Как разбра гадината за кражбите? — попита той. — Кой може да му е казал за това, което правехме? Ти знаеш ли нещо по въпроса? Може би не бяхме много внимателни. Може и да ни е видял. А може да е дал някому пъстърва и да е видял тук вътре всичката стока, да се е зачудил откъде може да е дошла тя и да е попитал малката курва, дето живее тук, дали пък случайно не знае нещо по въпроса.

Гримур стисна корема ѝ по-силно.

— Не можете да видите униформа, без да си разтворите кълките.

Симон тихо се изправи от стола зад баща си.

— Какво ще кажеш да пийнем по кафе? — продължи Гримур да говори на майка им. — Какво ще кажеш да пийнем горещо освежаващо сутрешно кафе? Ако Дейв ни разреши. Мислиш ли, че Дейв ще ни позволи? — Гримур се изсмя. — Може и той да сръбне глътка с нас. Очакваш ли го? Чакаш ли го да дойде и да те спаси?

— Недей! — каза Симон зад гърба му.

Гримур пусна майка им и се обърна към Симон.

— Недей прави това! — повтори той.

— Симон! — викна майка му рязко. — Престани!

— Остави мама на мира! — каза Симон с треперещ глас.

Гримур отново се обърна към майка им. Микелина и Томас слушаха какво се случваше от коридорчето. Той се наклони към нея и прошепна в ухото ѝ:

— Може някой ден да изчезнеш безследно, като момичето на Бенямин.

Майка им гледаше Гримур, готова да понесе ударите му, които бяха неизбежни.

— Какво знаеш за това? — попита тя.

— Хората изчезват. Всякакъв вид хора. Също и големците. Нещастница като теб също може да изчезне. Кой ли ще пита за теб? Освен може би майка ти от газостанцията да тръгне да те търси. Мислиш ли, че е възможно?

— Остави я на мира! — каза отново Симон, който все още стоеше до кухненската маса.

— Симон? — учуди се Гримур. — Мислех, че сме приятели. Ти, аз и Томас.

— Остави я на мира! — отвърна Симон. — Трябва да престанеш да я нараняваш. Трябва да престанеш и да си отидеш. Да се махнеш и никога повече да не се връщаш.

Гримур се приближи до него, гледаше го, сякаш му беше напълно непознат.

— Вече бях махнат. Нямаше ме шест месеца и ето как ме посрещате! Женската се шиба с войници, а малкият Симон иска да изхвърли баща си от къщи. Достатъчно ли си пораснал, за да се справиш с баща си, Симон? Мислиш ли, че изобщо ще пораснеш някога достатъчно, за да се разправяш с мен?

— Симон! — извика майка му. — Всичко е наред! Заведи Томас и Микелина долу, в Гувунес, и ме чакайте там! Чуваш ли, Симон? Прави каквото ти казвам!

Гримур се ухили в лицето на Симон.

— И женската е започнала да се разпорежда тук. За каква се мисли тя бе? Бая са се променили всички за това кратко време!

Гримур погледна към коридора.

— А с плашилото какво стана? Да не би и сакатата да е започнала да си отваря устата? Тц, тц, тц, шибаната саката, дето трябваше да я удуша още преди години. Това ли ви е благодарността? Това ли ви е благодарността? — изкрещя той към коридора.

Микелина излезе от нишата и се шмугна в мрака на коридора. Томас гледаше към Гримур, който му се усмихна.

— Но ние с Томас сме приятели — каза той. — Томас никога не би предал баща си. Ела, момчето ми, ела при татко!

Томас тръгна към него.

— Мама се обади по телефона — каза той.

— Томас! — извика майка му.

Загрузка...