Гробна тишина

7

Стоя при дъщеря си докъм шест часа вечерта. Халдора така и не се появи. Синдри Снайр не намери причина да дойде в града. Други нямаше. Състоянието на Ева Линд оставаше непроменено. Ерлендур не беше ял, нито спал от предния ден насам и бе напълно изтощен. През целия ден говореше по телефона с Елинборг и Сигурдур Оли. Накрая им определи среща в кабинета си. Погали дъщеря си по бузата и я целуна по челото, преди да тръгне.

Нищо не каза на колегите си за случилото се, когато седна срещу тях по-късно през деня. Сигурдур Оли и Елинборг вече бяха научили от клюките в полицията какво бе сполетяло дъщеря му, но не посмяха да го разпитват за подробности.

— Все още ровят надолу към скелета — каза Елинборг. — Върви страшно бавно. Имам чувството, че са започнали да използват клечки за зъби. Ръката, която ти откри, все още стърчи от земята, стигнали са малко под китката. Областният лекар я разгледа и каза, че не може да каже нищо със сигурност, освен че принадлежи на човек и че той е бил с по-скоро малки ръце. Няма голяма полза от него. Археолозите не откриха нищо в почвата, което да подскаже какво се е случило или кой лежи в земята. Те предполагат, че ще стигнат до скелета утре следобед или вечерта, но това не означава, че ще получим задоволителни отговори и ще разберем кой е погребан там. Трябва да търсим отговорите другаде.

— Проучвах броя на изчезналите в Рейкявик и околността — каза Сигурдур Оли. — Има някъде около петдесетина неразкрити случая от четиресетте и петдесетте години и този може да се окаже един от тях. Вече направих списък и съм ги подредил по пол и възраст. Чакам само резултатите от съдебния лекар за костите.

— Имаш предвид, че някой от района там горе е изчезнал ли? — попита Ерлендур.

— Не и според адресите, които са дадени в докладите — отговори Сигурдур Оли, — но все още не съм прегледал всичките. Някои изобщо не са ми известни. Щом изровим скелета и получим доклада на патолога за възраст, размер и пол, със сигурност ще можем да смалим групата, дори значително. Мисля обаче, че е бил човек от Рейкявик. Струва ми се логично.

— Къде е патологът? — попита Ерлендур. — Онзи единственият, с когото разполагаме.

— В отпуск е — отвърна Елинборг. — В Испания.

— Провери ли дали е имало къща там при храстите? — попита я Ерлендур.

— Каква къща? — каза Сигурдур Оли.

— Не, не съм стигнала до това — отговори Елинборг и се обърна към Сигурдур Оли. — Ерлендур смята, че е имало къща в полето откъм северната страна на хълма. Мисли, че английските и американските военни са имали база там в камънаците от южната страна. И иска да говорим с всички собственици на вили в района от Рейнисватн насам, с бабите им също и освен това да ида на медиум, за да си поговоря с Чърчил.

— Тъй де, като за начало — каза Ерлендур. — Какви теории имате за тези кости?

— Това всъщност убийство ли е? — започна Сигурдур Оли. — Извършено преди половин век, че и повече. Потънало в земята. И никой нищо не знае.

— Той, или тя — поправи се Елинборг, — това лице очевидно е било погребано там с цел да се прикрие престъпление. Мисля, че това се разбира от само себе си.

— Не е вярно, че никой нищо не знае — каза Ерлендур. — Винаги има някой, който знае.

— Знаем, че ребрата са счупени — продължи Елинборг. — Това трябва да говори за борба.

— Тъй ли? — подхвърли Сигурдур Оли.

— Не е ли така? — попита Елинборг.

— Не може ли престоят в земята да е причинил това? — попита Сигурдур Оли. — Тежестта на пръстта. Дори температурните промени. Студ и жега на смени. Говорих с геолога, когото ти намери, и той каза нещо подобно.

— Заравянето на човек в земята трябва да е било придружено с борба. От само себе си се разбира, нали така? — Елинборг погледна към Ерлендур и видя, че той беше на друго мнение. — Не е ли така?

— Ако това е убийство — каза Ерлендур, излизайки от унеса, в който бе изпаднал.

— Ако това е убийство ли? — учуди се Сигурдур Оли.

— Нищо не знаем — отвърна Ерлендур. — Това може да е стара семейна гробна могила. Може хората да не са имали средства за нормално погребение. Може някой дъртак да е хвърлил топа и да е бил заровен там и всички да са били в течение. Може трупът да е зарит там преди сто години. А може и преди петдесет. Това, което ни липсва, е информация, която да ни даде насока. И тогава можем да престанем да говорим наизуст.

— Не е ли задължително хората да се погребват в осветена земя? — попита Сигурдур Оли.

— Мисля, че може да бъдеш погребан, където си поискаш, стига някой да пожелае да те има в ливадата си.

— А ръката, дето стърчи от земята? — каза Елинборг. — Тя не е ли свидетелство за насилие?

— Да — рече Ерлендур, — мисля, че там се е случило нещо, което е останало в тайна през всичките тези години. Някой е бил погребан там и не е трябвало да бъде намерен, но ето че Рейкявик го пипна за яката и нашата работа е да разберем какво се е случило.

— Ако той, нека говорим за него като за „той“ — каза Сигурдур Оли, — ако тузалдаровият човек е бил убит преди толкова години, не е ли сигурно, че убиецът му е умрял от старост? А ако не е умрял, тогава ще е твърде стар и на прага на смъртта. Безсмислено е да го издирваме, за да си понесе наказанието. По всяка вероятност всички замесени са мъртви и дори да се доберем някога до нещо, дори да разберем какво се е случило, ще ни липсват свидетели. Така че…

— Накъде биеш?

— Не е ли това основателна причина да помислим дали да влагаме толкова усилия в разследване? Имам предвид, струва ли си?

— И какво, да забравим всичко ли? — попита Ерлендур.

Сигурдур Оли сви рамене, все едно че на него лично му беше напълно безразлично.

— Убийството си е убийство — каза Ерлендур, — няма значение колко години са минали. Ако тук става въпрос за убийство, трябва да разберем какво се е случило, кой е бил убит и защо, и кой е убиецът. Мисля, че трябва да подходим към това както към всяко друго разследване. Да съберем информация. Да говорим с хората. И да се надяваме, че така ще се препънем в решението на задачата.

Ерлендур се изправи.

— Длъжни сме да изровим нещо — каза той. — Да говорим със собствениците на вилите и техните баби!

Погледна към Елинборг.

— Да открием дали е имало къща там! Да покажем малко заинтересуваност!

Той се сбогува с тях разсеяно и тръгна към коридора. Елинборг и Сигурдур Оли се спогледаха. Сигурдур Оли кимна в посока към вратата. Елинборг стана и тръгна след Ерлендур към коридора.

— Ерлендур — каза тя и го спря.

— Да, какво има?

— Как е Ева Линд? — попита Елинборг колебливо.

Ерлендур я погледна, но си замълча.

— Разбрахме за нея тук, в управлението. Как е била намерена. Ужасно е. Ако има нещо, което можем да направим за теб, аз или Сигурдур Оли, не трябва да се колебаеш да ни кажеш.

— Нищо не може да се направи — отвърна Ерлендур уморено. — Тя лежи там в стаята и никой нищо не може да направи. — Поколеба се. — Преминах през нейния свят, докато я търсех. Някои неща от него познавах, защото ми се е налагало и преди да я търся по тия места, по тези улици и къщи, но винаги се изненадвам, като видя какъв живот живее, как постъпва със самата себе си, как издевателства над себе си. Видях хората, с които се обкръжава, хората, към които се обръща за милост и съжаление и за които дори работи по начин, който не може да се опише.

Ерлендур замълча.

— Но не това е най-лошото — продължи той след малко. — Не бордеите, дребните престъпници или наркодилърите. Вярно е това, което майка ѝ казва. — Ерлендур погледна Елинборг. — Най-лошото съм аз, защото аз бях този, който извърши предателство.

Когато се прибра в жилището си, Ерлендур седна в креслото, изтощен от умора. Вече бе звънял в болницата да пита за състоянието на Ева Линд, но му казаха, че няма промяна. Щели да му се обадят веднага, ако има някакво развитие. Той поблагодари и затвори. След това остана да седи в креслото и се загледа пред себе си, дълбоко умислен. Мислеше за Ева Линд, как лежи в интензивното отделение, мислеше за бившата си жена и за омразата, която все още владееше живота ѝ, за сина си, с когото никога не приказваше, освен ако нещо лошо не почукаше на вратата.

През мислите си усети дълбоката тишина, която изпълваше неговия живот. Усети всичката самота около себе си. Усети тежестта на безцветните си дни, усети я като някаква неразкъсваема верига, която се увиваше около него, пристягаше го и го задушаваше.

Когато сънят започна да го поваля, мислите му блуждаеха към детството, там, където след тъмните зимни месеци отново идеше светлина и животът беше безметежен, лишен от страх и вина. Не се случваше често, но понякога успяваше да надзърне в спокойствието на отминалите дни, само за един миг, в който се чувстваше добре.

Ако успееше да се абстрахира от онова, което бе изгубил.

Беше дълбоко заспал, когато го стресна звънът на телефона. Звънеше вече от известно време — първо мобилният в джоба на палтото му, после домашният върху старото бюро, което бе една от малкото мебели в стаята.

— Прав беше — каза Елинборг в телефона, когато той най-сетне отговори. — О, извинявай, да не би да те събудих? — попита. — Часът е едва десет — добави тя с извинителен тон.

— Какво? Кой е бил прав? — попита Ерлендур, все още сънен.

— Имало е къща в парцела. При храстите.

— Храстите ли?

— При касиса. При храстите. Там в Гравархолт. Била е построена през четиресетте и съборена през осемдесета. Помолих хората от градоустройството да се свържат с мен веднага щом открият нещо. Цяла вечер са търсили и са го открили. Току-що ми се обадиха.

— Що за къща е било това? — попита Ерлендур уморено. — Жилищна сграда, конюшня, кучешка колиба, лятна вила, обор, сеновал, барака?

— Къща — каза Елинборг, — нещо като вила.

— Какво?

— Вила!

— От кое време?

— От преди четиресета година.

— Кой е собственикът?

— Казвал се е Бенямин. Кнудсен. Търговец.

— Казвал се е?

— Починал е. Преди много години.