Гробна тишина

4

Телефонът му показваше номерата на входящите обаждания, но този път на малкия екран пишеше anonym. Беше Ева Линд. Дъщеря му. Ерлендур втренчено се взираше в телефонния апарат с изписана на лицето му болка, сякаш беше някакъв шип, пробол дланта му. Не върна обаждането. Ева Линд имаше номера на телефона му, а и последното, което помнеше, когато разговаряха миналия път, бе, че тя му се обади, за да му каже, че не желае да го вижда повече. Тогава се бе вцепенил, не знаеше какво да прави и зачака повторно обаждане, което така и не дойде.

Ерлендур скочи на крака и тръгна към колата си.

Не беше чувал Ева Линд през последните два месеца. Само по себе си в това нямаше нищо неестествено. Дъщеря му живееше живота си, без той да има възможност да се меси много в него. Тя наближаваше трийсетте. И се дрогираше. При последната им среща се скараха за пореден път. Беше в неговия апартамент, тя изхвърча от вратата с думите, че баща ѝ бил отвратителен.

Ерлендур имаше и син, Синдри Снайр, който рядко общуваше с баща си. Той и Ева Линд бяха малки, когато Ерлендур се изнесе от къщи и ги остави на майка им. Съпругата му никога не му го прости и след развода не му позволи да се вижда с децата. Той я остави да решава сама, за което все повече съжаляваше. Децата му го потърсиха сами, когато поотраснаха.

Прохладният пролетен здрач се бе спуснал над Рейкявик, когато той подкара колата си от „Тузалдаркверви“ към шосе „Запад“ и от там към града. Увери се, че телефонът му е включен, и го остави на предната седалка. Ерлендур не знаеше много за личния живот на дъщеря си и нямаше дори и най-малка идея къде да започне да я търси, докато не се сети за приземното жилище във Вогар[21], където Ева Линд бе живяла преди около година.

Първо реши да провери дали не е отишла в неговия апартамент. Обиколи блока на бегом, после се втурна във входа. Ева Линд имаше ключ от жилището му. Когато се качи в апартамента, я извика по име, но тя не беше там. Помисли дали да се обади на майка ѝ, но се отказа. Та те не си бяха говорили почти две десетилетия. Взе телефона и се обади на сина си. Знаеше, че братът и сестрата поддържат връзка, макар и не много често. Взе номера на мобилния на Синдри от „Услуги“. Оказа се, че Синдри е на работа някъде в провинцията и нямаше представа какво се е случило със сестра му.

Ерлендур се колебаеше.

— По дяволите! — изпъшка той.

Отново се обади на „Услуги“ и взе номера на бившата си жена.

— Ерлендур е — каза той, когато тя вдигна телефона. — Мисля, че Ева Линд е попаднала в някаква беда. Знаеш ли къде може да е?

Телефонът мълчеше.

— Тя ми се обади да търси помощ, но връзката се разпадна и не знам къде е. Мисля, че нещо ѝ се е случило.

Бившата му жена не отговаряше.

— Халдора?

— Обаждаш ми се след двайсет години?

Той усети студената омраза в гласа ѝ, все още жива след всичките тия години, и разбра, че беше направил грешка.

— Ева Линд се нуждае от помощ, а аз не знам къде е — продължи той.

— Помощ?

— Мисля, че нещо ѝ се е случило.

— Моя ли е вината?

— Вината? Не. Това не е…

— Да не мислиш, че аз не се нуждаех от помощ? Сама с две деца. Теб те нямаше да ми помогнеш.

— Хал…

— И сега децата ти са напълно пропаднали. И двете. Разбра ли какво е това, което стори? Което ни причини? Което причини на мен и децата ти?

— Но ти отказа да ми разрешиш да се виж…

— Да не мислиш, че на мен не ми се е налагало да я спасявам милион пъти? Да не мислиш, че не се е налагало да бъда вечно на нейно разположение? Къде беше ти тогава?

— Халдора, аз…

— Проклет негодник! — избухна тя и тресна слушалката.

Ерлендур се наруга, задето ѝ се беше обадил. Седна в колата си и подкара към Вогар. Спря пред запуснат блок с няколко приземни апартамента, наполовина построени в земята. Позвъни на звънец, който висеше от касата на вратата на един от апартаментите. Не чу да се звъни вътре и почука на вратата. Нетърпеливо чакаше да чуе стъпки и вратата да се отвори, но нищо не се случи. Хвана дръжката. Вратата не бе заключена и Ерлендур предпазливо влезе. Първо попадна в малко преддверие и чу слаб детски плач, който идеше някъде от вътрешността на жилището. Щом приближи стаята, го блъсна силна миризма на урина и изпражнения.

На пода в стаята седеше момиченце на около годинка, напълно изтощено от рев. Хълцукаше сърцераздирателно, беше по голо дупе и носеше единствено мръсна фланелка. Подът беше покрит с тенекиени кутии бира, шишета от водка, опаковки от готова храна и разни млечни продукти. Последните се бяха вкиснали и вонята на кисело се смесваше с тази на изпражненията на детето. Нищо друго нямаше в стаята, освен прокъсан диван, на който лежеше гола жена с гръб към Ерлендур. Момиченцето не му обърна никакво внимание, докато той пристъпяше в посока към дивана. Хвана китката на жената и напипа пулс. По ръката ѝ имаше следи от игли.

До дневната имаше кухня и от другата страна още едно малко помещение, където Ерлендур намери одеяло, с което покри голата жена на дивана. Вдигна детето от пода и го занесе в банята. Изми го внимателно с топла вода и го зави в кърпа. Детето престана да плаче. Мястото между крачетата му беше силно възпалено от урината. Ерлендур видя, че детето е гладно, но нямаше нищо годно за ядене, освен шоколада, който той носеше в джоба на палтото си. Отчупи едно парченце и го подаде на момиченцето, докато му говореше успокоително. Забеляза, че по ръчичките и гръбчето на детето има рани. Намръщи се.

Видя малка детска кошарка, изхвърли от нея бирените кутии и опаковки от хамбургери и внимателно положи детето в леглото. Кипеше от гняв, когато се върна в дневната. Не знаеше дали безформеното нещо на дивана беше майката на детето, пък и не го интересуваше. Вдигна жената на крака, придържеше я, докато я водеше към банята, където я остави на пода под душа. Започна да я облива с леденостудена вода. Жената беше като мъртва в ръцете му, но когато студената вода я заля, се събуди, започна да се гърчи, да се задъхва и да пищи, като се опитваше да се предпази от ледената струя.

Ерлендур я полива доста време, преди да затвори крана на душа, наметна я с одеялото и я поведе към стаята, където я остави да седне на дивана. Тя вече беше дошла на себе си, но бе объркана и гледаше Ерлендур с тъп поглед. Огледа се наоколо, сякаш търсеше нещо. Изведнъж се досети какво.

— Къде е Пертла? — попита, треперейки под одеялото.

— Пертла? — отвърна Ерлендур с гняв. — Това да не е кутре?

— Къде е момиченцето ми? — повтори жената.

Беше към трийсетгодишна, с късо подстригана коса и с разтекъл се по лицето ѝ грим. Горната ѝ устна бе подута, имаше голяма цицина на челото, а дясното ѝ око бе посинено.

— Нямаш никакво право да питаш за нея — каза Ерлендур.

— К’во?

— Да си гасиш цигарите върху детето!

— А? Не. Кой…? Кой си ти?

— Или това е онзи, който те бие?

— Да ме бие? К’во? Кой си ти?

— Смятам да взема Пертла от теб — каза Ерлендур. — И мисля да открия човека, който ѝ е причинил това. Тъй че ти трябва да ми кажеш две неща.

— Да ми я вземеш?

— Тук живееше едно момиче преди няколко месеца, може би година. Знаеш ли нещо за нея? Казва се Ева Линд. Слабичка, с черна коса…

— Пертла е непослушна. Реве. Непрестанно.

— Аха, горката ти…

— И той полудя.

— Да започнем с Ева Линд. Познаваш ли я?

— Не ми я вземай! Плийз!

— Знаеш ли къде е Ева Линд?

— Ева се изнесе преди няколко месеца.

— Знаеш ли накъде?

— Не. Тя ходеше с Бати.

— Бати?

— Той е охрана в заведение. Ще се оплача във вестниците, ако ми я вземеш. А? Ще се оплача във вестниците.

— Къде е охрана?

Каза му. Ерлендур се изправи и позвъни първо за линейка, а после на дежурния в Комисията за защита на детето в Рейкявик и разясни накратко положението.

— А сега и другото — продължи Ерлендур, докато чакаше линейката. — Къде е това животно, което те бие?

— Остави го на мира! — отвърна тя.

— За да може да продължава тъй и занапред. Това ли искаш?

— Не.

— Тогава, къде е той?

— Само че…

— Да. Какво? Какво „само че“?

— Ако мислиш да го прибереш…

— Да.

— Ако мислиш да го прибереш, трябва да го убиеш, иначе той ще убие мен — каза тя и се усмихна студено на Ерлендур.

Бати беше мускулест охранител и имаше особено малка глава. Работеше в стриптийз клуб, който се казваше „Граф Росо“ и се намираше в центъра на Рейкявик. Нямаше го при вратата, когато Ерлендур пристигна. Друга една планина от мускули с подобно телосложение му показа къде може да бъде намерен Бати.

— Пази шоуто горе — каза охранителят, а Ерлендур не успя да го разбере веднага.[22]

Само стоеше и гледаше главата на човека.

— Частното шоу — каза пазачът. — Частен танц бе! — добави и примирено завъртя очи.

Ерлендур влезе в заведението. В салона червени лампи хвърляха приглушена светлина върху бара, върху няколкото маси със столове и неколцината типове, които гледаха как едно момиче се тресе на метален пилон върху повдигнат подиум под монотонния ритъм на поп музика. Момичето погледна Ерлендур и затанцува пред него, сякаш той беше някакъв щедър клиент, сваляйки от себе си оскъдния си сутиен. Ерлендур ѝ хвърли толкова изпълнен със състрадание поглед, че тя се смути, стъпи накриво, но успя да запази равновесие. Отдалечи се от него, поклащайки се, след като пусна небрежно сутиена си на земята в опит да запази достойнство.

Той се огледа, опита се да отгатне къде можеше да се дават частните представления и видя тъмен коридор точно срещу дансинга. Тръгна нататък. Коридорът беше боядисан в черно. В края му имаше стълба, която водеше надолу към мазето. Ерлендур не виждаше добре и опипом започна да пристъпва надолу по стъпалата, докато стигна до друг боядисан в черно коридор. Една самотна червена крушка висеше от тавана. В края на коридора стоеше мускулест грамадан със скръстени на гърдите ръчища и втренчено гледаше към Ерлендур. Към коридора гледаха шест стаи, по три от всяка страна. В една от стаите някой свиреше на цигулка тъжна музика.

Планината от мускули се приближи до Ерлендур.

— Ти ли си Бати? — попита Ерлендур.

— Къде е момичето? — запита на свой ред планината, чиято малка глава приличаше по-скоро на цицка или на някакъв цирей върху дебелия врат.

— Тъкмо щях да те питам същото — учудено отвърна Ерлендур.

— Мен? Не, аз не осигурявам момичета. Трябва да се качиш горе да си вземеш някоя и тогава да слезеш тук.

— А, такава била работата — каза Ерлендур, след като разбра грешката си. — Търся Ева Линд.

— Ева? Тя спря отдавна. Бил ли си с нея?

Ерлендур се втренчи в човека.

— Спряла е отдавна! Какво имаш предвид?

— Ами от време на време идваше тук. Откъде я познаваш?

Една врата се отвори в коридора и някакъв младеж излезе отвътре, закопчавайки дюкяна си. Ерлендур забеляза в стаята младо момиче да се навежда, за да си вземе дрехите от пода. Младежът се промъкна между тях, потупа Бати по рамото и изчезна нагоре по стълбата. Момичето в стаята погледна Ерлендур и тръшна вратата.

— Тук долу ли имаш предвид? — изненадан попита Ерлендур. — Ева Линд е идвала тук долу?

— А, отдавна. Ей там има една, много прилича на нея — рече Бати ентусиазирано, все едно че беше продавач на коли, и посочи към една от вратите. — Студентка по медицина от Латвия. А момичето с цигулката, чу ли я? Учи в някакво известно училище в Полша. Те всичките идват тук. Припечелват по някоя кинта и пак отиват да учат.

— Знаеш ли къде мога да намеря Ева Линд?

— Никога не казваме къде живеят момичетата — отвърна Бати и лицето му придоби характерното изражение на светия.

— Нямам желание да узнавам къде живеят момичетата — уморено каза Ерлендур. Внимаваше да не изгуби самоконтрол, знаеше, че трябва да бъде предпазлив, внимателно да събере информация, въпреки че най-много му се искаше да откърти цирея от дебелия врат. — Мисля, че Ева Линд има проблеми. Помоли ме да ѝ помогна — каза той толкова спокойно, колкото му беше възможно.

— И кой си ти, баща ѝ ли? — попита Бати насмешливо и се изхили.

Ерлендур го погледна, запита се по какъв начин се сграбчва една толкова малка глава. Бати усети, че е попаднал право в целта, случайно, както обикновено, и усмивката замръзна на лицето му. Бавно отстъпи крачка назад.

— Ти ченгето ли си? — попита той и Ерлендур кимна с глава.

— Това място е напълно законно.

— Изобщо не ме интересува. Знаеш ли нещо за Ева Линд?

— Да не е изчезнала?

— Не знам — отвърна Ерлендур. — За мен е изчезнала. Обади ми се одеве и помоли за помощ, но не знам къде да я открия. Казаха ми, че ти я познаваш.

— Известно време ходихме с нея, тя не ти ли каза това?

Ерлендур поклати глава.

— Невъзможно е човек да ходи с нея. Тя е напълно сбъркана.

— Можеш ли да ми кажеш къде е?

— Отдавна не съм я виждал. Тя те мрази, нали знаеш?

— Когато ходеше с нея, кой ѝ осигуряваше наркотика?

— Имаш предвид кой ѝ беше дилърът?

— Дилърът, да.

— Смяташ да го закопчаеш?

— Не смятам да закопчавам никого. Трябва да намеря Ева Линд. Можеш ли да ми помогнеш, или не?

Бати се замисли. Не беше длъжен да помага на този човек, нито пък на Ева Линд. А и тя можеше да върви по дяволите, ако питаха него. Но имаше нещо в изражението на това ченге, което му подсказваше, че е по-добре да му е съюзник, отколкото враг.

— Не знам нищо за Ева — каза. — Говори с Атли.

— Атли?

— Не му казвай, че аз съм те пратил!