Гробна тишина

21

Сигурдур Оли приключи с търсенето в мазето тази вечер, без да успее да разбере кои други са наемали къщата в каменистото поле от Бенямин. Беше му обаче все едно. Чувстваше се щастлив, че може да се отърве от мазето. Когато се прибра вкъщи, Бергтора вече го чакаше. Беше купила червено вино, седеше в кухнята и си пийваше. Извади втора чаша и му я подаде.

— Не съм като Ерлендур — каза Сигурдур Оли. — Никога повече не ми казвай нещо толкова ужасно.

— Да, но искаш да си като него — отвърна Бергтора.

Беше приготвила паста и запалила свещи на масата в трапезарията. „Приятна обстановка за екзекуция“, помисли си Сигурдур Оли.

— На всички мъже им се иска да са като него — продължи Бергтора.

— Ох, защо казваш това?

— Да бъдат сами със себе си.

— Това не е вярно. Ти дори не можеш да си представиш какъв скапан живот живее Ерлендур.

— Във всеки случай искам да оправим тази наша връзка.

— Добре, дай да оправим тази наша връзка.

Сигурдур Оли не познаваше по-практична жена от Бергтора. Така че това нямаше да бъде разговор за любовта в живота им.

— Заедно сме вече, колко, три, четири години, и нищо не се случва. Абсолютно нищо. Придобиваш идиотско изражение, когато започна да ти говоря за неща, които звучат като обвързване. Все още сме с отделни финанси. Изглежда, че за сватба в църква и дума не може да става, а за друг вид сватба аз не знам. Не сме се регистрирали и като живеещи на семейни начала. В твоите очи децата са като далечна слънчева система. И човек се пита какво тогава остава?

Нямаше и следа от гняв в думите на Бергтора. Тя се държеше така, поне дотук, като че ли се опитваше единствено да разбере естеството и посоката на връзката им.

— Ние оставаме — каза Сигурдур Оли. — Ние двамата.

Вече бе извадил един диск и го сложи в уредбата. Превъртя до една песен, която не му излизаше от главата от момента, когато Бергтора започна да го притиска със задълбочаването на връзката им. Мариан Фейтфул[66] запя за домакинята Луси Джордан, която мечтаела на трийсет и седем години да кара спортна кола из Париж и студеният вятър да развява косите ѝ.

— Достатъчно много сме говорили за това — каза Сигурдур Оли.

— За кое? — попита Бергтора.

— За нашето пътуване.

— Имаш предвид към Франция ли?

— Да.

— Сигурдур…

— Хайде да отидем в Париж и да си наемем спортна кола! — каза Сигурдур Оли.

Ерлендур не виждаше нищо във виелицата. Бурята го блъскаше, удряше го в лицето; обгръщаха го студ и мрак. Опитваше се да си проправи път напред през стихията, но не можеше да направи и крачка. Обърна гръб на вятъра и остана неподвижен, докато снегът се трупаше около него. Знаеше, че ще умре, и не можеше да направи нищо против това.

Телефонът започна да звъни, звънеше в бурята без прекъсване, докато внезапно тя не утихна, грохотът от виелицата не замлъкна и той се събуди, седнал на стола си в стаята на апартамента си. Телефонът върху бюрото му безмилостно звънеше с постоянно усилващ се шум.

Изправи се сковано, искаше да вдигне, но телефонът спря да звъни. Застана до апарата и зачака нов звън, но той не дойде. Телефонът му беше от старите, нямаше екран, на който да се изписва търсещият го номер, така че той нямаше никаква представа кой можеше да се е обаждал. Помисли си, че сигурно е бил някой телефонен търговец, досадник, която се опитва да му продаде прахосмукачка с безплатен тостер като бонус. Но все пак му поблагодари мълчаливо, задето го бе измъкнал от виелицата.

Отиде в кухнята. Часът беше осем вечерта. Опита се да ограничи пролетната светлина с пердетата на прозореца, но тя все се провираше оттук-оттам покрай тях и хвърляше прашни лъчи, които осветяваха мрака в жилището. Пролетта и лятото не бяха сезоните на Ерлендур. Имаше прекалено много светлина. Прекалено много лекомислие. Той обичаше тежките и мрачни зими. В кухнята не намери нищо, което да става за ядене, и седна на масата, като подпря глава с ръце.

Все още не можеше да дойде на себе си след съня. Беше се върнал от болницата около шест часа, седна на стола и спа докъм осем. Продължаваше да вижда картината на бурята и как се бе извърнал, за да се прикрие от вятъра, чакайки смъртта си. Често му се бе случвало да сънува същия сън в различни варианти, като тази безкрайна студена буря, която го пронизваше до мозъка на костите, неизменно присъстваше. Знаеше как щеше да продължи сънят, ако телефонът не го бе прекъснал.

Телефонът отново зазвъня. Ерлендур се изкуши да го остави да си звъни. Накрая се отлепи от стола, влезе в стаята и вдигна слушалката.

— Ало, Ерлендур, ти ли си?

— Да — отговори Ерлендур, опитвайки да се стегне.

Веднага позна гласа.

— Джим е, от посолството. Извинявай, че ти звъня така вкъщи.

— Ти ли се обажда одеве?

— Одеве не. Само сега. Говорих с Едуард Хънтър и реших, че трябва веднага да ти позвъня.

— Тъй ли, да не би да има нещо ново?

— Той работи по твоя въпрос, а и на мен ми се искаше да хвърлям по едно око на нещата. Вече е звънял в Америка, прегледал е дневника си, говорил е с някакви хора и смята, че знае кой е проговорил за кражбата от продоволствената база.

— Кой?

— Не ми каза. Помоли само да ти предам това и да ти кажа, че те очаква.

— Тази вечер ли?

— Да, не, по-скоро утре. Може би е по-добре утре сутринта. Мислеше да си ляга. Той си ляга рано.

— Исландец ли е бил? Този, дето е пропял?

— Сам ще ти каже. Лека нощ и извинявай за безпокойството.

Джим затвори телефона, Ерлендур направи същото.

Все още стоеше до апарата, когато той започна да звъни отново. Беше Скарпхедин, който се обаждаше от каменистото поле.

— Утре ще изровим костите — съобщи Скарпхедин без никакво предисловие.

— Време беше — каза Ерлендур. — Ти ли звъня одеве?

— Да, да не би да си влизаше вкъщи?

— Да — излъга Ерлендур. — Откри ли нещо смислено там?

— Не, но исках да ти кажа, че… добър вечер… лека вечер, уфф, дай да ти помогна, тъй… а, да, извинявай, докъде бяхме стигнали?

— Казваше ми, че утре ще изровите костите.

— Да, по някое време надвечер, надявам се. Не сме намерили нищо, което да подсказва как трупът е попаднал в земята на това място. Може би ще открием нещо под костите.

— Значи, ще се видим утре.

— Бъди здрав!

Ерлендур затвори. Все още не се бе разбудил напълно. Мислеше си за Ева Линд и за това, дали нещичко от онова, което ѝ бе разказал, изобщо е стигнало до нея. Мислеше си за Халдора и за омразата, която тя хранеше към него след всичките тези години. За милионен път се опита да си представи какъв ли щеше да е неговият и техният живот, ако не си беше тръгнал. По този въпрос тъй и никога не стигна до някакво заключение.

Взираше се пред себе си, без да гледа нещо конкретно. Няколко вечерни слънчеви лъча се провряха покрай завесите в стаята и прорязаха мрака около него. Погледна пердетата. Бяха плътни, от бархет и стигаха до пода. Дебели, зелени пердета, които трябваше да държат пролетната светлина навън.

„Добър вечер.“

„Лека вечер.“

„Дай да ти помогна…“

Ерлендур се вгледа в тъмнозеления цвят на завесите.

Недъгава.

Зелена.

„Какво правеше Скарпхедин…?“

Ерлендур скочи на крака и грабна телефонната слушалка. Не си спомняше номера на мобилния на Скарпхедин и отчаяно позвъни на „Услуги“. Успя да открие номера, след което се обади на археолога.

— Скарпхедин. Скарпхедин? — изрева той в телефона.

— Какво? Пак ли си ти?

— Кому пожела „лека вечер“ там одеве? На кого помагаше?

— А?

— С кого говори преди малко?

— С кого ли? Защо си толкова възбуден?

— Кой е там горе с теб?

— Имаш предвид коя.

— Абе това да не е видео телефон! Не мога да видя кои сте на полето. Чух те да казваш на някого „добър вечер“. Кой е там при теб?

— Не е при мен. Тя отиде някъде. Чакай, стои ей там при храстите.

— При храстите? Имаш предвид касиса? Тя при касисовите храсти ли е?

— Да.

— Как изглежда?

— Тя е… Познаваш ли я? Каква е тази жена? Защо се вълнуваш толкова?

— Как изглежда тя? — повтори Ерлендур, като опитваше да се успокои.

— Я се съвземи!

— Колко е стара?

— Стара ли?

— Само ми кажи на каква възраст мислиш, че е?

— Ами някъде около седемдесетте. Не, може би по-скоро към осемдесетте. Трудно е да се каже.

— Как е облечена?

— Облечена? Тя е в дълго зелено палто, дълго чак до обувките. На ръст е горе-долу като мен. И е куца.

— Куца?

— Да, куца. Но има и нещо друго. Тя е някак си, не знам…

— Какво? Какво! Какво се опитваш да кажеш?

— Не знам как да го опиша… аз… абе, сякаш е недъгава.

Ерлендур захвърли телефонната слушалка и побягна навън в пролетната вечер. Съвсем забрави да каже на Скарпхедин на всяка цена да задържи жената там.

Вече бяха изминали няколко дни, откакто Дейв им бе гостувал за последно, когато Гримур се завърна вкъщи.

Беше настъпила есен с режещ северен вятър и силни снеговалежи. Каменистото поле беше на голяма надморска височина и там зимата идваше по-рано, отколкото в ниската долина, където Рейкявик вече приемаше облика на град. Симон и Томас вземаха училищния бус към града сутрин и се прибираха привечер. Майка им ходеше всеки ден в стопанството в Гувунес, където работеше. Там тя се грижеше за млечните крави и участваше в земеделската работа. Излизаше преди момчетата, но винаги си бе вкъщи, когато те се прибираха от училище. Микелина оставаше у дома за през деня и самотата много ѝ тежеше. Не можеше място да си намери от радост, щом майка ѝ се прибереше, а когато Симон и Томас се втурваха в къщата и захвърляха в ъгъла учебниците си, щастието ѝ ставаше пълно.

Дейв им беше чест гостенин. Двамата, майка им и Дейв, все по-добре се разбираха и се заседяваха дълго време на кухненската маса, явно желаейки да бъдат оставени на спокойствие от момчетата и Микелина. Случваше се, когато искаха пълно спокойствие, да отиват в спалнята и да заключват вратата.

Понякога Симон виждаше как Дейв гали майка им по бузата или махва паднал кичур коса от лицето ѝ, като го приглажда върху главата ѝ. Или пък я галеше по ръката. Двамата ходеха на дълги разходки покрай Рейнисватн, стигаха дори до долината на Мосфетл и до Хелгуфос[67]. Тогава си носеха и храна, защото такова пътуване можеше да отнеме и цял ден. Понякога вземаха и децата, Дейв носеше Микелина на гръб без усилие, все едно че беше наръч слама. Той наричаше тези пътувания „пикник“. На Симон и Томас думата им се струваше смешна, имитираха го и квакаха: „пик-ник, пик-ник“, правейки се на кокошки.

Случваше се на тези пикници или край масата в кухнята, или в спалнята Дейв и майка им да седят много сериозни и да разговарят. Така беше и веднъж, когато Симон влезе в спалнята. Те седяха на края на леглото, Дейв държеше ръката на майка му. Двамата погледнаха към вратата и се усмихнаха на Симон. Той нямаше представа за какво си говорят, но не можеше да е нещо приятно, добре познаваше изражението на майка си, когато не ѝ беше добре.

И после, през един студен есенен ден, всичко приключи.

Гримур се прибра сутринта, когато майка им вече бе поела към стопанството в Гувунес, а Симон и Томас тръгваха да вземат училищния бус. На полето беше станало студено и те срещнаха Гримур да крачи по разчистената пъртина към къщата, притиснал парцаливото си палто плътно към себе си, за да се предпази от северняка. Дори не ги погледна. Не можаха да видят добре лицето му в есенния сумрак, но Симон си представи изражението му — сурово и студено. Вече от няколко дни момчетата го очакваха. Майка им бе споменала, че щял вече да излиза от затвора и да се върне при тях. Можело да го очакват да се появи по всяко време.

Симон и Томас се загледаха след вървящия към къщата Гримур. После се спогледаха разтревожено. И двамата си мислеха едно и също — Микелина беше сама. Беше се събудила, когато майка им и момчетата станаха от леглата, но после бе заспала отново. Щеше самичка да посрещне Гримур. Симон се опита да си представи реакцията му, когато разбереше, че майка им не си е вкъщи, нито пък момчетата, а единствено Микелина, която бе мразил през целия си живот.

Училищният бус пристигна и на два пъти ги подкани с клаксона да побързат. Шофьорът видя момчетата да стоят в полето, но не можеше да ги чака повече и потегли. Автобусът изчезна надолу по пътя. Момчетата стояха на едно място като вкаменени. Не си казаха и дума, тръгнаха бавно и се запромъкваха към къщата.

Не искаха Микелина да бъде сама у дома.

На Симон му мина през ума да изтича до майка си или да изпрати Томас, но размисли, нямаше защо да ускоряват срещата на родителите му, майка им можеше да изкара този последен ден на спокойствие. Видяха как Гримур влиза в къщата и затваря вратата след себе си. Втурнаха се на бегом към къщи. Въобще не знаеха какво да очакват. Единственото, за което мислеха в този момент, беше Микелина, спяща в семейното легло, в което тя при никакви обстоятелства не трябваше да се намира.

Внимателно отвориха вратата и се промъкнаха вътре, Симон отпред, Томас — плътно зад него, държейки го за ръката. Влязоха в кухнята и видяха Гримур да стои до мивката. Беше с гръб към тях. Подсмръкна с нос и се изхрачи в умивалника. Бе запалил лампата над кухненската маса и момчетата виждаха само силуета му зад светлината.

— Къде е майка ви? — попита той, все така с гръб към тях.

Симон реши, че в крайна сметка баща им ги беше видял още на пътеката към къщата и ги бе чул да влизат.

— На работа — отвърна Симон.

— На работа? Къде? Къде работи тя? — попита Гримур.

— В млекодобивното стопанство в Гувунес — каза Симон.

— Не знаеше ли, че се прибирам днес?

Гримур се обърна към тях и застана в светлината на лампата. Братята втренчено гледаха как той се появява от мрака пред тях, отново, след цялото това време от пролетта насам, и очите им се окръглиха като паници, когато съзряха лицето му в приглушената светлина, падаща от тавана. Нещо се бе случило с Гримур. Едната му буза беше изгорена, раната достигаше до окото му, което бе наполовина затворено, защото клепачът му се бе сраснал с кожата.

Гримур се усмихна.

— Не намирате ли, че татко е привлекателен?

Братята продължаваха втренчено да гледат обезобразеното му лице.

— Кипват кафе и го лисват в лицето на човека.

Приближи се към момчетата.

— Но не защото искат човекът да си изпее всичко. Те си го знаят, те знаят всичко, защото някой вече им го е казал. Не, не затова заливат те човека с вряло кафе, не затуй обезобразяват лицето му.

Момчетата не разбираха какво ставаше.

— Доведи майка ти — заповяда Гримур, гледайки Томас, който се притискаше в гърба на брат си. — Иди в проклетия краварник и докарай тая крава.

Симон забеляза с периферното си зрение движение в коридора към стаята, но нямаше да погледне натам, дори от това да зависеше малкият му живот. Микелина бе станала. Вече бе започнала да стъпва на единия си крак и подкрепяйки се на нещо, можеше да се придвижва, но сега не посмя да дойде в кухнята.

— Вън! — изкрещя Гримур. — Веднага!

Томас подскочи. Симон не беше сигурен дали брат му ще намери пътя. Томас беше ходил с майка им до стопанството веднъж през лятото, може би два пъти, а навън беше тъмно и студено, пък и Томас си беше все още дете.

— Аз ще отида — каза Симон.

— Ти никъде няма да ходиш — изсъска Гримур. — Изчезвай! — ревна той на Томас, който отстъпи назад, излезе навън в студа и старателно затвори вратата след себе си.

— Ела, скъпи ми Симон, седни тук до мен — каза Гримур изведнъж, сякаш яростта му се беше изпарила.

Симон с неохота седна на един стол. Отново забеляза движение в коридора към стаята. Надяваше се Микелина да не излезе. В коридорчето имаше малък килер и той си помисли, че тя би могла да се скрие в него, така че Гримур да не я усети.

— Липсваше ли ти твоят стар баща? — попита Гримур и седна срещу момчето.

Симон не сваляше очи от раната на лицето му. Кимна утвърдително.

— Какво правихте тук през лятото? — продължи Гримур.

Симон го гледаше и мълчеше. Не беше сигурен за кое трябва да лъже. Не можеше да разказва за Дейв, за гостуванията му и странните срещи с майка му, за разходките и пикниците. Не биваше да разказва за това, как всички са спали заедно в голямото легло, през цялото време. Не можеше да разкаже и за това, че майка му се беше променила дори на външен вид, откакто отведоха Гримур, и че това беше благодарение на Дейв. Той бе събудил у нея ново желание за живот. Не можеше да му разкаже как тя се разкрасяваше сутрин, как ставаше все по-красива след всеки ден, прекаран с Дейв.

— К’во, нищо ли не правихте? — каза Гримур. — Нищо ли не се случи през цялото лято?

— Ами то… времето беше хубаво — измънка Симон, който не сваляше очи от изгореното лице.

— Хубаво време, Симон. Значи, времето било хубаво! — рече Гримур. — И ти си си играл тук, в полето, и при бараките. Запозна ли се с някого от бараките?

— Не — побърза да отговори Симон. — С никого.

Гримур се усмихна.

— Научил си се да лъжеш през лятото. Направо е невероятно колко бързо човек се учи да лъже! Научи ли се да лъжеш през лятото, Симон?

Долната устна на момчето затрепери. Това беше неволна реакция, върху която той нямаше контрол.

— Само с един — каза, — но не го познавам добре.

— Запозна се с един. Я виж ти! Човек не бива никога да лъже, Симон. Ако човек лъже, както ти правиш, може да си навлече ненужни неприятности, а може и на други да навлече неприятности.

— Да — каза Симон.

Искаше всичко това да е свършило вече. Надяваше се, че Микелина ще се покаже и ще прекрати разговора им, мислеше дори дали да не каже на Гримур, че Микелина е в коридора и че е спала в неговото легло.

— И с кого от бараките се запозна? — попита Гримур, а Симон се почувства така, сякаш потъваше все по-дълбоко в някакво блато.

— Просто с един — каза той.

— Просто с един — повтори Гримур, погали се по бузата и почеса леко с показалец белега си. — И кой е този един? Радвам се, че не са били повече от един.

— Не знам. Ходи от време на време да лови риба в езерото. Дава ни понякога пъстървата, която хваща.

— А добър ли е той с вас, децата?

— Ами не знам — каза Симон, макар да беше сигурен, че Дейв бе най-добрият човек, когото бе виждал някога в живота си.

В сравнение с Гримур Дейв беше като ангел, пратен от небето да спаси майка му. „Къде е Дейв?“, помисли си Симон. Само да дойдеше Дейв! Представи си как Томас върви в студа към Гувунес; сети се за майка си, която все още не знаеше за завръщането на Гримур в каменистото поле. Помисли си за Микелина, която се криеше отпред в коридора.

— Той често ли идва тук?

— Не, само от време на време.

— Идвал ли е тук, преди да ме опандизят? Когато те опандизят, Симон, това означава, че са те опандизили. Не е задължително да си направил нещо лошо. Ако са те заключили, значи, някои хора са те заключили. И не им отне много време да го направят. Страшно много приказки изприказваха за прецедента. Исландците не можело да крадат от армията. Ужасен проблем! Затова трябваше да ме осъдят бързо и сурово. Тъй че да не вземат други да правят като мен и да започнат също да крадат. Разбираш ли? Всички трябваше да си вземат поука от моите грешки. Но всички крадат. Не съм само аз. Всички го правят и всички печелят от това. Идвал ли е той тук, преди да ме опандизят?

— Кой?

— Този войник. Идвал ли е, преди да ме опандизят? Този единият.

— Преди да си заминеш ти, той ходеше понякога да лови риба в езерото.

— И е давал на майка ти пъстървата, която е хващал?

— Да.

— И много пъстърва ли хващаше?

— Понякога. Но все пак не беше добър рибар. Само пушеше при водата. Ти хващаш много повече риба. Също и с мрежата. Ти ловиш толкова много, като хвърляш мрежата!

— Когато даваше на майка ти пъстървата, застояваше ли се? Влизаше ли вътре да пие кафе? Сядаше ли тук на масата?

— Не — каза Симон, но се замисли дали не лъже за нещо, което си беше очевидна лъжа.

Не можа да прецени. Беше уплашен и не знаеше какво да прави. Устната му трепереше и той я притисна с пръсти. Опитваше се да отговаря така, както си мислеше, че Гримур иска да му отговаря, но все пак по такъв начин, че майка му да не си изпати, ако каже нещо, което Гримур не бива да научава. Симон откриваше нова страна на Гримур. Баща му никога не бе разговарял с него толкова дълго и това го свари неподготвен. Определено бе изпаднал в затруднение. Не знаеше всъщност какво Гримур не трябва да узнава, смяташе само да предпази майка си колкото можеше.

— Никога ли не е влизал в къщата? — попита Гримур и гласът му се промени, не беше вече мек и чуруликащ, стана твърд и настоятелен.

— Май само два пъти или нещо такова.

— И какво прави той тогава?

— Ами нищо.

— Тъй значи. Пак ли започна да лъжеш? Така ли е? Отново ли започна да ме лъжеш? Идвам си аз, след като са ме унижавали в продължение на месеци, и единственото, което получавам, са лъжи в очите. Искаш ли да ме лъжеш отново?

Тези въпроси действаха като камшик в лицето на Симон.

— Какво прави в затвора? — попита Симон колебливо, със слабата надежда, че разговорът ще се отклони към нещо друго, а не към Дейв и майка му.

Защо не идваше Дейв? Нима не знаеха, че са пуснали Гримур от затвора? Нима не бяха обсъждали тоя въпрос в странните си тайни срещи, когато той я милваше по ръката и ѝ оправяше косата?

— В затвора? — рече Гримур и гласът му се промени отново, стана тих и мек. — Слушах истории в затвора. Всякакви истории. Можеш да чуеш толкова много в затвора и ти се иска да чуеш още повече, защото никой не ти идва на свиждане и не получаваш никакви вести от къщи, освен онези, които се разнасят из затвора. Защото в затвора постоянно идват хора, пък и човек се сприятелява с надзирателите, които му поразказват туй-онуй. Освен това в затвора човек има доста време, за да си мисли за тия истории.

От коридора се чу поскърцването на дъските на пода. Гримур млъкна, но след малко продължи, все едно нищо не се бе случило.

— Ти, естествено, си толкова млад, чакай малко, на колко години си всъщност, Симон?

— На четиринайсет, скоро ще навърша петнайсет.

— Скоро ще си пълнолетен, тъй че вероятно разбираш за какво ти говоря. Човек чува всякакви истории за исландски момичета, които си лягат с войниците. Сякаш не могат да устоят, като видят човек в униформа, и разправят колко културни и учтиви били войниците, как отваряли вратите пред тях, канели ги на танци, никога не били пияни, имали цигари, кафе и най-различни джунджурии и били от места, на които жените винаги им се е искало да отидат. А ние, Симон, ние сме груби и недодялани. Ние сме само селяци, които момичетата дори не поглеждат. Ето защо ми се ще да науча нещо повече за този войник, който лови риба в езерото, тъй като ти, Симон, ме разочарова.

Симон гледаше Гримур и сякаш силите напускаха тялото му.

— Вече чух много приказки за тоя войник, дето не го познаваш. Освен, естествено, ако не ме лъжеш. Не е хубаво да лъжеш баща си, щом тук всеки ден идва някакъв войник и ходи на разходки с жена му през цялото лято. И ти нищо не знаеш за това?

Симон мълчеше.

— Нищо ли не знаеш за това? — повтори Гримур.

— Понякога ходеха на разходка — каза Симон и очите му се напълниха със сълзи.

— Видя ли! — възкликна Гримур. — Знаех си, че все още сме приятели. Ти ходеше ли с тях?

Нямаше изгледи разпитът да спре. Гримур изпитателно го гледаше с полузатвореното око на изгореното лице. Симон усещаше, че няма да може да се съпротивлява още дълго.

— Понякога ходехме до езерото, той носеше храна. Такава, каквато ти вземаше от време на време в кутии, дето се отварят с ключе.

— И целуваше ли той майка ти там долу, при езерото?

— Не — каза Симон, щастлив, че не му се налага да лъже.

Никога не беше виждал Дейв и майка му да се целуват.

— Какво правеха? Държаха се за ръце ли? Ти самият какво правеше? Защо си позволил на този човек да ходи на разходки с майка ти при езерото? Не ти ли хрумна, че аз може да имам нещо против? Това никога ли не ти мина през ума?

— Не — каза Симон.

— По време на тия разходки никой не е мислил за мен. Така ли е?

— Да — каза Симон.

Гримур се наведе напред и кървавочервената рана на лицето му се открои още по-добре на светлината.

— И как се казва този човек, дето краде семействата на другите и си мисли, че това е в реда на нещата, и никой нищо не прави по въпроса?

Симон млъкна отново.

— Този, дето ме заля с кафето, Симон, този, дето ме подреди така в лицето, знаеш ли как се казва?

— Не — каза Симон едва чуто.

— Той не отиде в пандиза, макар че ме нападна и ме изгори. Как ти се струва това? Ще речеш, че са светци, всичките тия войници. Мислиш ли, че са светци?

— Не — отвърна Симон.

— Майка ти понадебеля ли през лятото? — внезапно попита Гримур, сякаш някаква съвсем друга мисъл му бе минала през главата. — Не защото е крава от някой краварник, Симон, а защото е излизала на разходки с войници от бараките. Изглежда ли ти надебеляла?

— Не — каза той.

— На мен обаче това ми се струва много вероятно. Но ще стане ясно след малко. Този човек, който ме заля, знаеш ли как се казва той?

— Не — каза Симон.

— Той имаше някакви съвсем погрешни представи, нямам идея откъде може да ги е получил. Мислеше, че не съм бил добър с майка ти. Че съм ѝ бил сторил нещо лошо. Ти най-добре знаеш как понякога трябваше да я уча на правилни обноски. Този човек знаеше за това, но не го беше разбрал правилно. Нямаше понятие, че жени като майка ти имат нужда да знаят кой е господарят, за кого са омъжени и как трябва да се държат. Той нямаше никакво понятие, че се налага понякога човек да ги поошляпа. Беше много сърдит, когато говори с мен. Разбирам малко английски, защото имах добри приятели от бараките, и разбрах повечето от онова, което войникът каза. Беше ми ужасно сърдит заради майка ти.

Симон не сваляше очи от белега.

— Този човек, Симон, се казваше Дейв. И сега не искам да ме лъжеш — войникът, дето е бил толкова добър към майка ти от пролетта насам, през цялото лято, та чак до късна есен, може ли случайно да се казва Дейв?

Симон трескаво мислеше, без да сваля очи от раната на лицето на баща си.

— Те ще се погрижат за него — каза Гримур.

— Те ще се погрижат за него ли?

Симон не разбра какво имаше предвид Гримур, но не можеше да е нищо хубаво.

— Плъхът в коридора ли е? — каза Гримур и кимна в посока към външната врата.

— А?

Симон не можа да разбере казаното от Гримур.

— Идиотката. Мислиш ли, че ни подслушва?

— Не знам — каза Симон.

Това си беше и истината.

— Той Дейв ли се казва, Симон?

— Може и така да е — внимателно рече Симон.

— Може и така да е? Не си сигурен ли? Как го наричаш, Симон? Когато говориш с него или когато може би той ти се мазни и те гали, как го наричаш ти тогава?

— Той никога не ме е галил…

— Името?

— Дейв — каза Симон.

— Дейв! Благодаря ти, Симон.

Гримур се облегна назад и изчезна от светлината на лампата. Гласът му стана по-тих.

— Аз всъщност чух, че е чукал майка ти.

В този момент вратата се отвори и майка му влезе, водейки Томас след себе си. Със студения вятър, който нахлу вътре, мокрият от пот гръб на Симон се разтресе в тръпки на ужас.