Гробна тишина

10

Не беше преувеличено онова, което Елза бе казала за мазето в къщата на Бенямин. То бе препълнено с всякакви вещи и боклуци и за миг идеята да намери нещо тук се стори на Ерлендур неосъществима. Обмисли възможността да повика Елинборг и Сигурдур Оли, но реши да изчака. Мазето беше около деветдесет квадратни метра и бе разделено на няколко помещения без врати и прозорци. В тях имаше кашони, много кашони, някои надписани, повечето — не. Имаше картонени кутии от бутилки или цигари, дървени сандъци с всякакви размери, а боклуците в тях бяха от всевъзможен произход. Имаше също така стари шкафове, куфари, пътни чанти и всякакви други неща, трупани с времето — ръждясало колело, косачки, старо барбекю.

— Можеш да се ровиш тук колкото искаш — каза Елза, след като го заведе долу. — Ако има нещо, с което мога да помогна, само ме извикай!

Тя почти съжали този начумерен полицай, който от време на време като че ли витаеше някъде другаде. Бе нескопосано облечен, със захабена плетена жилетка под старото палто с износени кръпки на ръкавите при лактите. От цялото му същество лъхаше някаква тъга, която тя усещаше, докато разговаряха, особено като го погледнеше в очите.

Ерлендур се усмихна вяло и поблагодари. Два часа по-късно бе започнал да изнамира интересуващите го документи на търговеца Бенямин Кнудсен. Не му беше лесно да се оправи в мазето, където цареше пълен хаос. Стари и нови вещи бяха натрупани на едно място и трябваше да ги мести и подрежда, преди да ги огледа. Струваше му се, че колкото по-навътре си проправя път, толкова повече боклуците, в които се ровеше, ставаха все по-стари. Искаше му се да изпие едно кафе, искаше му се да запали цигара. Замисли се дали да не си измоли от Елза, или да си даде почивка и да излезе, за да намери някое кафене.

Ева Линд не му излизаше от ума. Мобилният телефон беше у него и постоянно се ослушваше за позвъняване от болницата. Съвестта го гризеше, че не е до нея. Може би трябваше да си вземе няколко дни отпуск, за да седи до дъщеря си и да ѝ говори, както докторът му беше казал да прави. Да бъде до нея, а не да я зарязва сама, в безсъзнание, в интензивното, без семейство, без да има кой да ѝ каже няколко утешителни приказки, лишена от всичко. Но си знаеше, че не може да стои бездеен и да чака до леглото ѝ. Работата му беше утеха. Нуждаеше се от нея, за да се разсее. Да спре да се притеснява, че може да се случи най-лошото. Немислимото.

Опита се да се съсредоточи, докато работеше в мазето. Отвори старото бюро и намери фактури на името на магазина на Кнудсен. Бяха написани на ръка и му бе трудно да ги разчете, но като че ли ставаше въпрос за доставени стоки. Имаше и други подобни документи в чекмеджетата на бюрото и Ерлендур реши, че Бенямин Кнудсен е търгувал с хранителни стоки. На фактурите беше написано „кафе и захар“, както и някакви цифри.

Нямаше нищо свързано с работа по вилата, разположена някъде извън Рейкявик, там където сега се издигаше кварталът „Тузалдаркверви“.

Желанието за цигара най-накрая надделя и Ерлендур намери врата в мазето, която водеше към добре поддържана градина. Цветята тъкмо бяха започнали да се съвземат след зимата, но Ерлендур не им обърна особено внимание, бе зает жадно да всмуква дима от цигарата, след което да го издухва навън. Набързо изпуши две цигари. Телефонът в джоба на палтото му иззвъня в мига когато възнамеряваше да се обърне и да влезе обратно в мазето. Отговори. Беше Елинборг.

— Как е Ева Линд? — попита тя.

— В безсъзнание — отвърна кратко Ерлендур. Не му беше до празни приказки. — Нещо ново? — на свой ред попита той.

— Разговарях със стареца, с Роберт. Имал е място и къща там в полето. Не съм много сигурна какво искаше да каже, но той си спомни за някой, който се мотаел около твоите храсти.

— Храсти ли?

— При костите.

— При касисовите храсти? Кой е бил?

— А после мисля, че умря.

Ерлендур чу как Сигурдур Оли се хили някъде зад гърба ѝ.

— Този при храстите ли?

— Не бе, Роберт — каза Елинборг. — Тъй че няма да научим нищо повече от него.

— А кой е бил онзи при храстите?

— Не е ясно — отвърна Елинборг. — Бил е някой, който по-късно е идвал често. Всъщност това е единственото, което успях да науча от него. Започна да говори нещо, каза „зелена жена“ и туй то, свърши се.

— Зелена жена ли?

— Да. Зелена.

— Идвал по-късно и често — повтори Ерлендур. — По-късно от кога? Какво е искал да каже?

— Както ти казвам, всичко беше много несвързано. Мисля, че това може да е било… мисля, че тя може да е била…

Елинборг се поколеба.

— Да е била? — попита Ерлендур.

— Недъгава.

— Недъгава ли?

— Това беше единственото описание, което старецът даде за тази личност. Не можеше вече да говори и написа една-единствена дума, „недъгава“. После заспа, но си мисля, че нещо му се случи, защото цял лекарски екип отиде при него на бегом и…

Гласът на Елинборг заглъхна. Ерлендур се замисли над думите ѝ.

— Излиза, че някаква жена е идвала често при касисовите храсти някое време след това.

— Може да е било в годините след войната — вметна Елинборг.

— А той спомни ли си за обитателите на оная къща?

— Някакво семейство — отговори Елинборг. — С три деца. Нищо повече не научих от него.

— Тъй, значи, там са живели хора?

— Така изглежда.

— И тя е била недъгава. Какво означава да си недъгав? Този Роберт на колко години е?

— Той е… беше, не знам… минал деветдесетте.

— Невъзможно е да узнаем какво точно е имал предвид с тази дума — каза Ерлендур, сякаш сам на себе си. — Недъгава жена при касисовите храсти. Живее ли някой във вилата на Роберт? Има ли я още?

Елинборг му отговори, че двамата със Сигурдур Оли са разговаряли със сегашните собственици по-рано през деня, но за никаква жена не станало дума. Ерлендур им каза да говорят отново с хората и да питат специално дали не са забелязвали някой да се върти около касиса и дали това не е било жена. Също така да се опитат да издирят роднини на Роберт, ако имал такива, и да разберат дали той не е говорил нещо за семейството от каменистото поле. После Ерлендур каза, че смятал да се порови още малко в мазето, след което щял да ходи при дъщеря си.

Продължи да преглежда нещата на търговеца Бенямин и като огледа мазето, си помисли, че доста дни ще са му необходими, за да прерови всичкия този боклук. Промуши се отново до бюрото на Бенямин и установи, че в него има само документи и фактури, отнасящи се до магазина „Кнудсен“. Ерлендур не си го спомняше този магазин, но изглеждаше, че се е намирал на „Квервисгата“.

Два часа по-късно, след като пи кафе с Елза и изпуши още две цигари в градинката, стигна до боядисан в сиво куфар на пода в мазето. Куфарът беше заключен, но ключът си стоеше в ключалката. Наложи се да поразчисти, за да успее да го завърти и да отвори капака. Най-отгоре имаше документи и пликове, захванати с ластик, но никакви сметки. Няколко снимки се подаваха измежду писмата, едни поставени в рамка, други — не. Ерлендур ги разгледа. Нямаше представа кои бяха хората на тези снимки, но успя да разбере, че имаше и на самия Бенямин. На една от тях се виждаше висок красив мъж, започнал да понапълнява, застанал пред магазин. Поводът за снимката беше ясен — слагаха рекламна табела над вратата на магазина. МАГАЗИН „КНУДСЕН“.

Ерлендур разгледа и другите снимки и видя същия човек на някои от тях. На едни бе сниман с млада жена и двамата стояха усмихнати пред камерата. Всички фотоси бяха направени навън, под открито небе. Слънцето се виждаше на всеки от тях.

Ерлендур остави снимките настрана и взе пакета с писмата. Бяха любовните писма, които Бенямин бе писал на бъдещата си жена. Казвала се е Солвейх. Някои от тях бяха само кратки бележки и обяснения в любов, други — по-подробни описания на ежедневни случки и събития. Всички бяха написани с много обич. Изглеждаше, че са подредени според времето на написване, и Ерлендур с неохота прочете едно от тях. Имаше чувството, че нахлува в някакъв свят храм, и изпитваше угризения. Все едно се бе промъкнал до прозореца на хората и скришом ги наблюдаваше.

Сърце мое,

Ужасно ми липсваш, любима моя. Мисля за теб през целия ден и броя минутите, докато те чакам да се върнеш. Животът без теб е като мразовита зима, толкова безцветен, празен и мъртъв. Като си помисля само, че ще отсъстваш цели две седмици! Не знам, честно казано, как ще понеса това!

Твой любящ

Бенямин К.

Ерлендур сложи писмото обратно в плика и извади друго, от по-надолу в купчинката, то беше много по-подробно и разказваше за намеренията на бъдещия търговец по повод отварянето на магазина на „Квервисгата“. Правеше си големи планове за бъдещето. Чел бил, че в Америка магазините на едро в градовете предлагали всевъзможни стоки, от дрехи до храни, и хората сами си вземали от лавиците онова, което искали да си купят. Слагали го в колички и ги бутали пред себе си.

Надвечер отиде в болницата, искаше да поседи при Ева Линд. Преди това позвъни на Скарпхедин, който му каза, че разкопаването в каменистото поле вървяло добре, но не искал да гадае кога щели да стигнат до костите. Не били открили все още нищо в пръстта, което да ги насочи към евентуалната причина за кончината на тузалдаровия човек.

Ерлендур позвъни и на лекаря на Ева Линд, преди да тръгне, за да научи, че състоянието ѝ е непроменено. Щом пристигна в интензивното отделение, видя, че до леглото на дъщеря му седи жена, облечена в кафяво палто. Почти бе влязъл в стаята, когато осъзна кой беше това. Замръзна на място и спря, отстъпи бавно назад и застана в коридора, наблюдавайки жената отдалеч.

Беше с гръб към него, но той знаеше добре коя е. Жената беше на неговата възраст, леко понапълняла, седеше приведена напред. Беше облечена в светъл виолетов анцуг под кафявото палто, поднасяше от време на време кърпичка към носа си и говореше на Ева Линд с тих глас. Той не чуваше какво ѝ приказва. Забеляза, че е с боядисана коса, но изглежда, бе минало доста време от последното ѝ боядисване, защото се виждаха побелели коренчета там, където косата се разделяше на път. Неволно пресметна наум на колко години е станала жената. Лесно беше. Тя беше с три години по-възрастна от него.

Не беше я виждал толкова отблизо цели двайсет години. Не и след като си тръгна и я изостави с две деца. Тя не се омъжи повторно, нито пък той, но беше живяла на семейни начала с различни мъже. Ева Линд му разказваше за тях, когато поотрасна и започна да го посещава. Отначало момичето бе настроено подозрително спрямо него, но впоследствие двамата бяха постигнали някакво разбирателство и той се опитваше да направи за нея всичко, каквото можеше. Същото се отнасяше и за момчето, което обаче се оказа много по-отчуждено от него. Нямаше почти никакъв контакт със сина си. И почти не беше разговарял с жената, която сега седеше при дъщеря им, през всичките тия двайсет години.

Ерлендур гледаше бившата си съпруга и отстъпваше все по-назад в коридора. Питаше се дали не трябва да влезе в стаята при нея, но не събра кураж. Очакваше неприятности и проблеми и не желаеше да му правят сцени на това място. Не желаеше да му правят сцени на което и да е място. Въобще не ги искаше в живота си, ако можеше да ги избегне. Двамата изобщо не бяха изяснили отношенията си и това бе едно от нещата, за които Ева Линд му бе казала, че са я наранили най-много.

Как той си е тръгнал без обяснения.

Ерлендур се обърна и с тихи стъпки тръгна по коридора. Замисли се за любовните писма в мазето на Бенямин К. Вече не си спомняше и въпросът остана без отговор, когато се прибра вкъщи, седна тежко в креслото си и се остави на съня да го изтрие от съзнанието му.

Някога била ли е Халдора неговото сърце?