Гробна тишина

19

Сигурдур Оли се обади на Ерлендур и му каза, че е говорил с Елза и че според нея трети човек бил замесен в играта, този, от когото забременяла Солвейх, годеницата на Бенямин, но не се знаело кой е бил. Обсъждаха случая известно време. Ерлендур разказа от своя страна на Сигурдур Оли какво е научил от стария войник Едуард Хънтър за кражбите от продоволствената база и как са се развили нещата за стопанина на къщата от каменистото поле, и още, че въпросният стопанин подлагал на системно насилие жена си. Същото бил казал и Хьоскулдур, който бил чувал за това от търговеца Бенямин.

— Всички тия хора отдавна са умрели и погребани — каза Сигурдур Оли уморено. — Изобщо не знам защо се ровим в тази история. То е, като да преследваме призраци. Никога няма да се срещнем с тези хора, за да говорим с тях. Всичко това са само призраци и приказки за духове.

— Да не би да говориш за зелената жена от каменистото поле? — попита Ерлендур.

— Елинборг казва, че старият Роберт бил видял призрака на Солвейх, облечен в зелено палто. Наистина започваме да преследваме призраци.

— А не искаш ли да разбереш кой лежи там с протегната нагоре ръка, сякаш е бил погребан жив?

— Висях два дни в някаква мръсна изба и вече не ми пука за нищо — каза Сигурдур Оли. — Вече изобщо не ми пука за тая проклета тъпотия — допълни той и затвори телефона.

Елинборг се сбогува с Ерлендур, щом излязоха от дома на Хънтър. Заедно с неколцина други полицаи тя трябваше да съпроводи до Областния съд на Рейкявик един обвиняем, известен бизнесмен, който беше замесен в голямо дело за наркотици. Медиите се интересуваха постоянно от това дело и репортерите се бяха събрали в съда през този ден, когато множество обвиняеми едновременно щяха да бъдат закарани там. Елинборг се опита да се приведе в най-добрия си вид за краткото време, което ѝ оставаше, преди да тръгнат. Все пак можеше да се случи да попадне в камерите на репортерите и да я покажат по телевизията, когато различните канали излъчеха новините си от Областния съд, и трябваше да изглежда прилично, да си сложи поне червило.

— Косата! — изпъшка тя и започна да я реши и нагласява с пръсти.

Както и предния ден, Ерлендур мислено бе при Ева Линд, която лежеше в реанимацията и едва ли щеше да оживее. Спомняше си последната им кавга, преди два месеца, в неговия апартамент. Тогава все още беше зима, мрачна, студена и с много сняг. Той нямаше намерение да се кара с нея, нямаше намерение да си изпуска нервите. Но тя не отстъпваше. Както обикновено.

„Не можеш да причиняваш това на детето“ — бе казал той, опитвайки се за пореден път да я убеди да скъса с вредните си навици.

Беше изчислил, че е бременна в петия месец. Откакто бе разбрала, че ще става майка, тя беше събрала кураж и след два неуспешни опита изглеждаше, че ще ѝ се удаде да остави наркотиците. Той я подкрепяше, както можеше, но и двамата знаеха, че неговата помощ има много малка тежест. Общуването им беше от такъв характер, че колкото по-малко загриженост показваше той, толкова повече шансове имаше тя да се стегне и да постигне успех. Отношението на Ева Линд към баща ѝ беше двойствено. Тя търсеше неговата компания, но в същото време го обвиняваше за всичко. Винаги бяха на различно мнение и не можеха да постигнат никакъв компромис.

„Ти пък какво разбираш от това? — каза тя. — Какво знаеш за децата? Аз със сигурност мога да си имам дете. И ще си имам, ако ме оставите на мира.“

Той не беше сигурен какво бе пила дъщеря му — опиати или алкохол, или пък комбинация от двете, но тя не беше на себе си, когато той отвори вратата и я пусна да влезе. Тя по-скоро се свлече, отколкото седна на дивана. Коремът ѝ стърчеше изпод незакопчаното кожено яке, вече се виждаше ясно, че е бременна. Под якето носеше само тънка фланелка. А навън беше не по-малко от минус десет.

„Мисля, че се бяхме…“

„За нищо не се бяхме — прекъсна го тя. — Ти и аз. За нищо не се бяхме. За нищичко.“

„Мисля, че ти беше решила да се погрижиш за детето ти. Да го предпазиш да не му се случи нищо. Да внимаваш тази отрова да не му се отрази. Имаше намерение да спреш с наркотиците, но явно си над тия неща. Явно си над това, да се погрижиш за твоето дете както трябва.“

„Я млъкни!“

„За какво дойде тук?“

„Не знам.“

„Гризе те съвестта, нали? Не е ли така? Съвестта ти не те оставя на мира и ти се струва, че аз трябва да покажа разбиране към слабостта ти. Ето затова си дошла. За да те съжали някой и да си успокоиш съвестта.“

„Да бе, ти си насреща, ако на човек му притрябва съвест, о, свети нещастнико.“

„Беше избрала и име. Спомняш ли си? Ако е момиче.“

„Ти беше избрал име. Не аз. Ти. Както и всичко друго. Ти решаваш всичко. Ако поискаш да си тръгнеш, тръгваш си, през оная работа ти е за мен и за всички останали.“

„Трябваше да се казва Ойдур. Ти искаше така.“

„Да не мислиш, че не знам какво се опитваш да направиш? Да не мислиш, че човек не вижда направо през теб? Толкова те е страх… Знам какво имам в корема. Знам, че това е човек. Личност. Знам това. Няма нужда да ми напомняш. Няма нужда.“

„Хубаво — каза Ерлендур. — Струва ми се, че понякога забравяш това. Забравяш, че вече не си само ти, за която трябва да мислиш. Не си само ти тази, която се дрогира. Дрогираш и себе си, и детето, а детето ще се увреди повече, много повече от теб.“

Замълча, после продължи:

„Може би беше грешка. Да не го махнеш.“

Тя го погледна.

„Върви на майната си!“

„Ева…“

„Мама ми каза. Знам добре какво си искал.“

„Какви ги приказваш?“

„Можеш да я наричаш лъжкиня, но аз знам, че е истина.“

„Какво? За какво говориш?“

„Тя каза, че ти ще отречеш.“

„Ще отрека какво?“

„Че не си ме искал.“

„Какво?“

„Не си ме искал. Когато е забременяла.“

„Какво ти е наговорила майка ти?“

„Не си ме искал.“

„Излъгала те е.“

„Искал си да абортира…“

„Това е лъжа…“

„…и ето че ме съдиш, а аз правя най-доброто, което мога. Винаги си ме съдил.“

„Това не е вярно. И дума да не става! Не знам защо тя ти е наприказвала това, но то не е вярно. Никога не е било! Никога не сме разговаряли за такова нещо.“

„Тя си знаеше, че така ще кажеш. Предупреди ме.“

„Предупредила те е? Кога ти каза това?“

„Когато разбра, че съм бременна. Тогава ми каза, че ти си искал да я пратиш да абортира, и още, че ще го отречеш. Каза, че ти ще кажеш всичко, което каза.“

Ева Линд се изправи и тръгна в посока към вратата.

„Тя лъже, Ева. Повярвай ми. Не знам защо ти е наговорила всичко това. Знам, че ме мрази, но не мислех, че е толкова силно! Тя се опитва да те настрои срещу мен. Би трябвало да го виждаш. Да кажеш подобно нещо, е… е… това е отвратително. Можеш да ѝ го предадеш.

„Сам ѝ го предай — изкрещя Ева Линд. — Ако смееш!“

„Отвратително е да те кара да слушаш такива неща. Да си измисля нещо подобно, за да разруши връзката ни.“

„На нея повече вярвам.“

„Ева…“

„Млъкни!“

„Ще ти кажа защо това не може да бъде вярно. Защо аз не бих могъл никога…“

„Не ти вярвам!“

„Ева… аз имах…“

„Затваряй си мутрата! Не вярвам на нищо, което казваш.“

„Тогава трябва да се махнеш от тук!“ — каза той.

„Да, именно — отвърна тя, за да го раздразни. — Разкарай ме!“

„Изчезвай!“

„Ти си противен!“ — изкрещя тя и се втурна през вратата навън.

„Ева!“ — извика той след нея, но тя не се обърна.

Нито я видя, нито чу повече, докато телефонът му не иззвъня два месеца по-късно, както стоеше над намерените в каменистото поле кости.

Ерлендур седеше в колата си, пушеше и си мислеше, че би трябвало да реагира по различен начин, да пречупи гордостта си и да потърси Ева, когато гневът му се поуталожи. Да ѝ каже, че майка ѝ лъже, че той никога не би ѝ предложил да абортира. Не би могъл. Не трябваше да допуска момичето да му изпраща зов за помощ. Тя не беше съзряла достатъчно за такава ситуация, не разбираше положението, до което се беше докарала, и изобщо не си даваше сметка за своите отговорности. Бе някак си сляпа за самата себе си.

Ерлендур се боеше, че когато дойде в съзнание, ще трябва да ѝ съобщи какво се е случило. Ако въобще дойдеше в съзнание. Просто за да върши нещо, той вдигна телефона и набра Скарпхедин.

— Прояви малко търпение — каза археологът — и престани да звъниш непрекъснато! Ще ти кажем, когато стигнем до костите.

Изглежда, Скарпхедин бе поел цялото разследване по делото и от ден на ден ставаше все по-надут и важен.

— И кога ще стане това?

— Не може да се каже — отвърна археологът и Ерлендур си представи жълтите зъби иззад брадата му. — Ще се изясни скоро. Остави ни да си свършим работата на спокойствие.

— Все нещо трябва да можеш да ми кажеш. Мъж ли е? Или жена?

— Търпението побеждава всич…

Ерлендур прекъсна разговора. Палеше си нова цигара, когато телефонът звънна. Беше Джим от британското посолство. Едуард Хънтър и американското посолство бяха открили списък с имената на исландските служители в продоволствената база и Джим го бе получил по факса. Той самият не бе успял да открие нищо за исландски работници от времето, когато англичаните са управлявали базата. В американския списък имало девет имена и Джим му ги прочете по телефона. Имената не говореха нищо на Ерлендур и той продиктува на Джим номера на факса в кабинета си с молба да му препрати списъка.

Подкара колата към Вогар и паркира, както предния път, на известно разстояние от приземното жилище, в което бе нахълтал преди няколко дни, търсейки Ева Линд. Чакаше и се питаше какво ли е това, което кара хората да се държат като този човек към жената и детето, но не стигна до никакво заключение, освен че бяха някакви пълни идиоти. Не можеше да определи какво му се иска да направи на този мъж. Не знаеше дали иска въобще да му направи нещо, освен да го следи от колата си. Не можеше да избие от главата си спомена за белезите от изгаряне върху гърба на малкото момиченце. Човекът беше отрекъл да е сторил каквото и да било на детето, а майката потвърди показанията му, тъй че властите не можеха да направят повече от това, да им отнемат детето. Делото на тоя тип беше при прокурора. Може би щеше да бъде обвинен. А може би не.

Ерлендур преценяваше възможностите, с които разполагаше. Не бяха много и нито една не беше благоприятна. Ако садистът се беше прибрал в жилището вечерта, когато той издирваше Ева Линд и завари малкото дете да седи на пода с прогаряния по гърба, Ерлендур щеше да се нахвърли върху него. Но бяха минали вече няколко дни и той не можеше ей така безпричинно да го нападне. Не можеше просто да отиде и да го пребие, макар че точно това май му се искаше най-много. Ерлендур знаеше, че не може дори да говори с него. Такива хора не се плашеха лесно. Този щеше само да му се изсмее в лицето.

През двата часа, в които седя в колата си и пуши, Ерлендур не забеляза никакво движение в къщата.

Накрая се отказа от следенето и подкара към болницата. Опитваше се да забрави всичко това, както и многото други неща, които му се бе налагало да забравя с времето.