Гробна тишина

11

Бе решено Ерлендур, Сигурдур Оли и Елинборг сами да водят разследването по „костния случай“, както го бяха нарекли медиите. Управлението на полицията нямаше възможност да задели повече служители за този случай, а и той не фигурираше в списъка на приоритетите. Едно разследване по обширно дело за наркотици беше най-важното в момента и ангажираше цялото време и хора на управлението, което не можеше да осигури нито един човек повече за „историческото проучване“, както го нарече Хроулвур, началникът им. Дори не беше ясно дали става дума за престъпление.

Ерлендур намина към болницата рано на следващата сутрин, преди да отиде на работа. Около два часа седя до дъщеря си. Състоянието ѝ си беше все същото. Никъде не видя майка ѝ. Дълго седя и мълчаливо наблюдава отслабналото ѝ изпито лице. Мислеше за миналото. Опитваше се да си спомни миговете, прекарани с нея, когато беше малка. Когато се разделиха с Халдора, Ева Линд беше на три годинки. Припомни си как тя спеше между тях в съпружеското легло. Отказваше да спи в своето, макар и то да беше в спалнята им. Имаха малко жилище — спалня, стая и кухня. Ева Линд се покатерваше на семейното легло и се сгушваше между тях.

Спомни си как тя стоеше на вратата в дома му, вече тийнейджърка, най-после издирила баща си. Халдора винаги му бе отказвала да се вижда с децата. Когато се опитваше да се срещне с тях, тя го заливаше с проклятия и обвинения, а на него му се струваше, че всяка нейна дума е от вярна по-вярна. Лека-полека престана да ходи у тях. Оттогава не бе виждал Ева Линд — до момента когато се появи на прага му. Тогава лицето ѝ му се видя познато. Имаше чертите на неговата рода.

„Няма ли да ме поканиш да вляза?“ — бе попитала, след като той дълго се бе взирал в нея.

Носеше черно кожено яке и протрити джинси. Черно червило на устните. Лакирани в черно нокти. Пушеше и издухваше дима през ноздрите си.

Все още имаше нещо юношеско в лицето ѝ, почти недокоснато.

Поколеба се. Чувстваше се неподготвен. Покани я да влезе, разбира се.

„Мама полудя, като ѝ казах, че смятам да се виждам с теб — каза тя, мина покрай него в облак дим и се тръшна в креслото му. — Каза, че си бил нещастник. Винаги това ни е казвала. На нас със Синдри. „Гаден, долен нещастник е този ваш баща.“ И след това: „вие сте същите като него, гадни, долни нещастници“.“

Ева Линд се засмя. Огледа се за пепелник, за да загаси цигарата си, но той взе фаса и го загаси вместо нея.

„Защо…“ — започна, но не успя да довърши въпроса си.

„Исках само да те видя — каза тя. — Исках само да видя как, по дяволите, изглеждаш.“

„И как изглеждам?“ — попита той.

„Като нещастник“ — отвърна тя.

„Значи, не сме толкова различни“ — каза той.

Тя го изгледа продължително, стори му се, че се усмихва.

Когато Ерлендур пристигна в офиса, Елинборг и Сигурдур Оли му казаха, че не са успели да научат нищо от разговора си с настоящите собственици на вилата на Роберт. Както последните се бяха изразили, те не били забелязвали никаква недъгава жена никъде из каменистото поле. Съпругата на Роберт била покойница от около десетина години. Имали са две деца. Синът починал горе-долу по същото време като майка си, бил някъде към шейсетте, но дъщерята, сега към седемдесетгодишна, очаквала посещението на Елинборг.

— А с Роберт какво става, можем ли да научим нещо повече от него? — попита Ерлендур.

— Роберт почина снощи — отвърна Елинборг. В гласа ѝ и се долавяха нотки на угризение. — Преситен от живот. Сериозно. Мисля, че самият той смяташе, че му стига. Боже мой, не бих искала да изсъхна така в някоя болница.

— И написа кратка бележка в малко тефтерче тъкмо преди да умре — намеси се Сигурдур Оли. — „Тя ме утрепа.“

— Много смешно — каза Елинборг. — Ама хич не ми е до смях!

— Няма да ти се наложи да го виждаш повече за днес — рече Ерлендур и посочи с глава към Сигурдур Оли. — Мисля да го изпратя в мазето на Бенямин да изрови нещо свързано с делото.

— Какво всъщност очакваш да намериш там? — попита Сигурдур Оли и усмивката му стана кисела.

— Ако е дал под наем вилата си, няма начин да не е записал нещо. Трябват ни имената на хората, които са живели там. От статистиката явно няма да ги намерят. Научим ли имената, ще можем да проверим съобщенията за безследно изчезнали и дали някой от тези хора е все още жив. Освен това ни трябват сведения за пол и възраст, когато най-после изровят костите.

— Роберт говореше за три деца — каза Елинборг. — Все някое от тях трябва да е живо.

— Значи, това е, което имаме — продължи Ерлендур, — и то не е много: във вила в Гравархолт е живяло петчленно семейство, мъж, жена и три деца. По някое време около войната. Това са единствените хора, за които знаем, че са живели в къщата, но може да е имало и други. На пръв поглед изглежда, че не са били регистрирани. Докато не узнаем нещо повече, можем да смятаме, че някой от тях или някой, свързан с тях, лежи в земята. И друг един, свързан с тях, т. е. жената, за която Роберт си е спомнил, е ходил там горе…

— Често и след това, и е била недъгава — довърши Елинборг. — А не може ли „недъгава“ да означава, че е била куца?

— Нямаше ли тогава да напише „куца“? — намеси се Сигурдур Оли.

— Какво е станало с къщата? — продължи Елинборг. — Там няма никакви следи от нея.

— Това може би ще разбереш в мазето или от племенницата на Бенямин — каза Ерлендур на Сигурдур Оли. — Съвсем забравих да я попитам за къщата.

— Просто трябва да разберем имената на онези хора и да ги потърсим в списъка на безследно изчезналите от онова време, и сме готови. Не е ли очевидно? — каза Сигурдур Оли.

— Ами не непременно — отвърна Ерлендур.

— Какво имаш предвид?

— Говориш само за онези изчезнали, които са регистрирани при нас.

— Че за какви други изчезнали трябва да говоря?

— За тези, които не са регистрирани. Не е сигурно, че всички съобщават за хората, изчезнали от живота им. Някои се преселват в провинцията и повече никой не ги вижда. Някой заминава да живее в чужбина и повече никой не го вижда. Друг пък бяга от страната и с времето го забравят. А после идва ред и на онези, които замръзват навън в лошо време. Ако имаме списък на хора, умрели по пътищата в този район, трябва да прегледаме и него.

— Мисля, че всички сме на едно мнение за това, тук не става въпрос за подобен случай — каза Сигурдур Оли така, сякаш той беше ръководителят, с което започна да лази по нервите на Ерлендур. — Изключено е този човек, дето лежи там, който и да е той, да е загинал навън в лошо време. Някой го е заровил на онова място. Зад това стои умисъл.

— Точно това имам предвид — отвърна Ерлендур, който беше чел доста истории за трудностите и несгодите по планинските пътища. — Човек тръгва на път през пустошта[34]. Посред зима е и времето е лошо. Опитват се да го разубедят, но той не слуша никого, мисли си, че ще успее. Най-странното в историите за загиналите на път е, че те не слушат съветите на другите. Сякаш нещо ги влече към смъртта. Говори се, че са обречени. Все едно че искат да предизвикат съдбата. Както и да е. Та този човек си мисли, че ще се измъкне. Обаче бурята го застига и е много по-лоша от това, което той си е представял. Загубва ориентация. Обърква се. Накрая снегът го затрупва и той измръзва до смърт. И вече се е озовал далеч от пътя, по който е смятал да поеме. Затова никой не открива тялото. Затова го отписват.

Елинборг и Сигурдур Оли се спогледаха, не бяха сигурни какво точно иска да каже Ерлендур.

— Това е типичното безследно изчезване по исландски, което можем да обясним и което разбираме, защото живеем в тази страна и знаем как времето се променя. Знаем, че историята на този човек се повтаря периодично, без някой да сложи въпросителен знак зад нея. Така е в Исландия, казват си хората и клатят глави. Естествено, това се е случвало много по-често в старите времена, когато хората са пътували предимно пеша. По тези случаи са написани цели поредици от книги. има и други освен мен, които се интересуват от тази тема. Всъщност начинът, по който са пътували хората, не се е променил много допреди последните шейсет-седемдесет години. Народът е изчезвал и макар, разбира се, да няма единно мнение по въпроса, съществувало е някакво определено разбиране за съдбата на изчезналите. Никога не се е мислело, че има причина да се гледа на тия случаи като на полицейски въпрос или на криминално престъпление.

— Какво искаш да кажеш? — попита Сигурдур Оли.

— Каква бе тази реч? — попита Елинборг.

— Ами какво, ако някой от тези мъже или жени никога не е тръгвал на път през пустошта?

— Какво тогава? — попита отново Елинборг.

— Да речем, че хората от семейството са казали, че еди-кой си е тръгнал през пустошта или е имал намерение да ходи до друго населено място, или че е мислел да хвърля мрежа в езерото, и повече ни се е чул, ни се е видял. Организират търсене, но не го намират и го отписват.

— Тоест всички от семейството са в заговор да убият този човек? — скептично попита Сигурдур Оли, който се съмняваше в теорията на Ерлендур.

— Че защо не? — каза Ерлендур.

— И човекът е намушкан, пребит, застрелян и заровен в градината — добави Елинборг.

— Докато Рейкявик се разрасне дотолкова, че да не му е вече спокойно в гроба.

Сигурдур Оли и Елинборг се спогледаха, след което впиха очи в Ерлендур.

— Бенямин е имал жена, която е изчезнала по загадъчен начин — каза Ерлендур. — Горе-долу по времето, когато на парцела е имало къща. Говорело се е, че се била хвърлила в морето, и след това Бенямин вече не бил същият човек. Изглежда, е възнамерявал да революционизира методите на търговия в Рейкявик, но бил съсипан, когато жена му изчезнала, и с времето процъфтяващият му бизнес западнал.

— Но според новата ти теория тя не е изчезнала — вметна Сигурдур Оли.

— Напротив, изчезнала е.

— Ама той я е убил.

— Някак си не си го представям това — каза Ерлендур. — Прочетох някои негови писма до нея и ми се струва, че не би могъл да ѝ стори каквото и да било.

— Значи, тогава е ревност — каза Елинборг, която беше експерт по любовните романи. — Убил я е от ревност. Изглежда, че я е обичал истински. Заровил я е там горе и никога повече не е отишъл на мястото. И точка, край!

— Мисля си — продължи Ерлендур, — не е ли подобна реакция прекалено пресилена? Млад човек така да се тръшне, пък дори и любимата му да е умряла? Дори и да е извършила самоубийство? Доколкото разбрах, Бенямин е бил напълно съсипан, след като тя изчезнала. Може ли да има нещо повече зад тази история?

— А дали е запазил кичур от косите ѝ? — подхвърли Елинборг и Ерлендур реши, че тя все още си мисли за някой любовен роман. — Може би в рамка от картина или в някой медальон — добави тя. — Ако наистина я е обичал толкова много!

— Кичур? — зяпна Сигурдур Оли.

— Тоя винаги загрява бавно — каза Ерлендур, който бе разбрал какво има предвид Елинборг.

— Какъв кичур? — попита Сигурдур Оли.

— Ако не друго, така ще можем да я елиминираме.

— Коя? — възкликна Сигурдур Оли. Гледаше ту единия, ту другия, но поне беше престанал да зяпа. — Да не говорите за ДНК тест?

— А и жената от каменистото поле — промълви Елинборг. — Би било интересно да я открием.

— Зелената жена — сякаш на себе си бързо изрече Ерлендур.

— Ерлендур — каза Сигурдур Оли.

— Да.

— Тя, естествено, не може да е била зелена.

— Сигурдур Оли.

— Да.

— Да не мислиш, че съм идиот.

В този момент телефонът върху бюрото на Ерлендур иззвъня. Беше Скарпхедин, археологът.

— Всичко се нарежда — каза той, — ще стигнем до костите след около два дни.

— Два дни! — изненадано повиши глас Ерлендур.

— Горе-долу толкова. Все още не сме открили нищо, което да може да се нарече оръжие. Може би ти се струва, че ненужно дълго време се ровим, но аз мисля, че трябва да направим нещата като хората. Не искаш ли да дойдеш и да погледнеш сам?

— Да, тъкмо тръгвах към вас — каза Ерлендур.

— Ще вземеш ли пътьом малко сладки? — попита Скарпхедин и Ерлендур за миг си представи жълтите бивни.

— Сладки ли? — избухна той.

— Виенски сладки — каза Скарпхедин.

Ерлендур му тръшна телефона. Каза на Елинборг да го придружи до Гравархолт, а на Сигурдур Оли да отива в мазето на Бенямин и да се опита да открие нещичко за вилата, която търговецът започнал да строи, но престанал да се интересува от нея, когато животът му се сринал.

На път към Гравархолт Ерлендур все още мислеше за безследно изчезнали и за хора, изгубили се в буря. Припомни си историите за изчезването на Йон Ойстман. Той замръзнал до смърт, вероятно в Бльондугил, през 1780 година. Конят му бил намерен с прерязано гърло, а от Йон не било намерено нищо друго, освен едната му ръка.

Тя била в синя плетена ръкавица[35].

Бащата на Симон беше чудовището от всичките му кошмари.

Така беше, откакто се помнеше. Боеше се от това чудовище повече от всичко друго в живота си и когато то налагаше майка му, Симон не искаше нищо друго, освен да може да ѝ помогне. Представяше си неизбежната битка, все едно четеше приключенски роман, в който рицарят пронизва огнедишащия дракон, но в кошмарите си Симон никога не излизаше победител.

Чудовището в кошмарите на Симон се казваше Гримур[36]. То никога не беше „татко“ или „баща“, единствено Гримур.

Симон беше буден, когато Гримур ги бе надушил и издирил в бунгалото в Сиглуфьордур, чу го как просъсква в ухото на майка им, че ще убие Микелина в планината. Видя ужаса у майка си, видя как тя изведнъж сякаш изгуби контрол, с всички сили се хвърли назад върху таблата на леглото и припадна. Това като че ли разколеба Гримур. Симон го гледаше как свестява майка му, като ѝ удря плесници, една след друга. Долови киселата воня, която се разнасяше от Гримур, и от страх се сви още по-надолу в дюшека, молейки Исус да го прибере при себе си на небето.

Не чу какво друго съскаше Гримур в ухото на майка му. Чуваше единствено стоновете ѝ. Потиснати, като у ранено животно, те се смесваха с псувните на Гримур. Много леко повдигна клепачи и през цепчицата видя Микелина да го гледа в мрака втренчено, с изцъклени от неописуем ужас очи.

Симон бе престанал да се моли на своя Бог, бе престанал да говори с „най-добрия си брат“, Исус, въпреки че майка му бе казала никога да не губи вяра в него. Симон не споделяше мнението на майка си, но спря да говори с нея за това, защото виждаше по изражението на лицето ѝ, че не ѝ харесва онова, което той казва. Той знаеше, че никой, и най-малкото Бог, не би помогнал на майка му да тръшне Гримур на земята. Знаеше, че Бог е всесилният и всемъдрият създател на небето и земята, че той е създал Гримур, както и всички останали, че той поддържа живота в чудовището и го оставя да се нахвърля върху майка му, да я влачи за косата по пода на кухнята, да храчи върху нея. А понякога Гримур се нахвърляше и върху Микелина, проклетата малоумна, биеше я и издевателстваше над нея. Друг път пък правеше това със Симон, риташе го и го удряше с такава сила, че веднъж му изби зъб от горната челюст и всичко се опръска с кръв.

Исус, най-добрият брат. На дечицата приятел драг.

Гримур грешеше, като мислеше Микелина за малоумна. Симон смяташе, че тя е по-умна от всички тях, взети заедно. Но тя не казваше и дума. Симон бе убеден, че тя може да говори, ала не иска. Сигурен беше, че е избрала мълчанието, защото се страхува от Гримур също като него, дори повече от него. Понякога Гримур разправяше, че трябвало да я хвърлят на бунището заедно с раздрънканата ѝ количка, щото била безполезна нещастница и му било дошло до гуша да я гледа как му яде храната, без да върши нищо в дома, освен да бъде в тежест. Казваше още, че тя ги правела за посмешище, цялото семейство и него самия, защото била идиот.

Гримур нарочно говореше високо и ясно, така че Микелина да чува всичко, и щом майка ѝ започнеше да прави някакви безсилни опити да я предпази от злословието му, ѝ се присмиваше. Микелина смяташе, че всичко е наред, дори и когато той се развилняваше заради нея, стига майка ѝ да не трябваше да страда. Симон виждаше това в очите ѝ, когато тя го погледнеше. Двамата бяха здраво свързани и връзката им беше много по-силна от тази между Микелина и малкия Томас, който беше потаен и особен.

Майка им знаеше, че Микелина не е бавноразвиваща се. Тя често правеше с нея упражнения, но само ако Гримур не можеше да ги види. Раздвижваше стъпалата ѝ. Повдигаше парализираната ѝ ръка, която стоеше извита навътре и скована, мажеше неподвижната ѝ страна с масло, което приготвяше сама от билките в полето. Дори си мислеше, че Микелина ще може да проходи някой ден, и придържайки я, я разхождаше в кухнята, като постоянно ѝ вдъхваше кураж и я караше да се движи.

Винаги говореше с Микелина, сякаш тя бе напълно здрава, и бе казала на Симон и Томас да правят същото. Искаше Микелина да участва във всичко, което правеха заедно, когато Гримур го нямаше вкъщи. Разбираха се напълно, Микелина и майка им. Братята също я разбираха, разбираха всяко нейно движение или промяна в изражението на лицето ѝ. Не се нуждаеха от думи. От своя страна Микелина разбираше думите, но никога не ги използваше. Майка ѝ я беше научила да чете и единственото, което ѝ доставяше по-голямо удоволствие от това, да бъде навън на слънце, бе да чете или някой да ѝ чете.

Един ден през лятото, след като британците бяха дошли в каменистото поле, Микелина изрече първите си думи. Симон внасяше сестра си в къщата, беше стояла навън в слънчевия ден. Смяташе да я сложи да легне на леглото в кухнята, че бе започнало да се свечерява и да захладнява. Микелина беше необичайно жива, мърдаше си ушите, отваряше широко уста, вадеше езика си навън, щастлива от това, че е била на слънце. Внезапно издаде звук, който накара майка ѝ да изпусне чинията в умивалника и да я счупи. За миг забравила за ужаса, който иначе би я обзел заради несръчността ѝ, тя рязко се обърна и се втренчи в Микелина.

— ЕМААЕМАААА — повтори Микелина.

— Микелина! — изхлипа майка ѝ.

— ЕМААЕМАААА — извика Микелина и завъртя глава, изпълнена с дива радост от подвига си.

Майка ѝ се приближи до нея, изглеждаше така, сякаш не вярваше на ушите си, и се вгледа в дъщеря си. На Симон му се стори, че в очите ѝ има сълзи.

— Мааемаааа — каза Микелина.

Майка ѝ я взе от ръцете на Симон и я положи внимателно на леглото ѝ в кухнята. Погали я по главата. Симон никога не бе виждал майка си да плаче. Каквото и да ѝ правеше Гримур, тя никога не плачеше. Крещеше от болка, викаше за помощ, молеше го да престане, или посрещаше насилието с мълчание, но никога не плачеше. Симон си помисли, че вероятно ѝ е лошо, и я прегърна, но тя му каза да не се тревожи. Това било най-доброто, което можело да ѝ се случи в живота. Симон разбра, че тя плаче заради Микелина, не само заради това, което я бе сполетяло в миналото, но и заради онова, което бе постигнала, и то бе направило майка му по-щастлива от когато и да било друг път. От който и да било момент, когато си беше позволявала да бъде щастлива.

Изминаха две години и Микелина постоянно увеличаваше речниковия си запас. Вече можеше да съставя цели изречения, цялата почервеняла от усилието, като плезеше език и конвулсивно люшкаше глава, докато човек добиеше чувството, че главата ѝ ще се откачи от болното ѝ тяло. Гримур не разбра, че Микелина може да говори. Тя отказваше да каже каквото и да било в негово присъствие, а майка им пазеше в тайна от него способността ѝ да говори, защото не искаше да привлича вниманието му към Микелина, дори и ако ставаше дума за неин успех. Правеха се, че нищо не се е случило. Всичко си беше непроменено, както преди. Симон чу няколко пъти майка си колебливо да говори с Гримур за Микелина, дали не трябвало да провери за някаква помощ за нея. Можела да се движи повече, с годините укрепвала и като че ли би могла да учи. Момичето можело да чете, била се научила да пише със здравата ръка.

— Тя е идиот — бе казал Гримур. — Не си и помисляй, че е нещо друго освен идиот. И престани да ми говориш за нея.

И тя престана да му говори, защото правеше всичко, което Гримур ѝ казваше да прави. Микелина никога не получи друга помощ, освен тази, която ѝ оказваше майка ѝ. И тази, която Симон и Томас ѝ оказваха, като я изнасяха навън на слънце и си играеха с нея.

Симон избягваше Гримур, доколкото можеше, но се случваше да бъде принуден да го придружава. Щом Симон поотрасна, Гримур видя повече полза от него и го вземаше със себе си в пътуванията си до Рейкявик, за да носи провизии горе в каменистото поле. Пътуването към града отнемаше около два часа — да слязат до Граварвогур, после по моста над Етлидааур[37] покрай Сюндин и Лойгарнес[38]. Понякога поемаха по пътя нагоре към Хауалейти и надолу към Согамири[39]. Симон вървеше след Гримур, на четири или пет малки крачки разстояние. Гримур никога не му говореше, нито му обръщаше внимание, преди да го натовари като магаре и поведе обратно към къщи. Обратният път отнемаше три или четири часа — зависеше от това, колко багаж Симон трябваше да носи. Понякога Гримур оставаше в града и не се връщаше в каменистото поле дни наред.

Тогава в къщата настъпваше истинска радост.

В пътуванията до Рейкявик Симон видя у Гримур нещо, което не можа веднага да асимилира, а и никога не разбра напълно. Вкъщи Гримур бе мълчалив, избухлив и склонен към насилие. Не понасяше да му се говори. А когато самият той приказваше, използваше отвратителен език и унижаваше децата си и майка им. Караше всички да му прислужват и горко на онзи, който не се впишеше в картинката! В отношенията си с всички други обаче чудовището сякаш сменяше кожата си и почти се превръщаше в човек. При първите си пътувания Симон мислеше, че Гримур ще се държи така, както винаги се държеше вкъщи — ще говори грубости на хората или ще раздава юмруци. Очакваше това с боязън, но нищо подобно не се случи. Тъкмо обратното. Гримур сякаш искаше да бъде мил с всички и да им угоди. Бъбреше дружелюбно с търговеца и се покланяше, когато влизаха хора в магазина, говореше на всички с уважение и се усмихваше. Поздравяваше с ръкостискане. Понякога, като срещнеше някой познат, Гримур се смееше високо и звънко, не с онзи сух, странен и хриплив смях, който излизаше от него от време на време, когато съдираше от бой кожата на жена си. Хората сочеха Симон и Гримур слагаше ръка на главата му, казваше, че момчето било негов син, „да, виж колко голям е станал“. Първия път Симон се дръпна рязко, защото очакваше да бъде ударен, но Гримур го обърна на шега.

Дълго време Симон не можеше да разбере тази непонятна двойственост на Гримур. Не познаваше новото му лице. Не можеше да схване как Гримур може да бъде един вкъщи и съвсем друг, щом излезеше от дома си. Не му побираше умът как можеше Гримур да угодничи, да се кланя и да се обръща към другите уважително, след като господстваше над целия свят и притежаваше неограничена власт над живота и смъртта. Симон разказа за това на майка си, но тя поклати уморено глава и му каза само, както винаги, да се пази от Гримур. Да внимава да не го докара до бяс. Всъщност нямаше значение дали Симон, Томас или Микелина подпалваха искрата на гнева му, или нещо, което се бе случило, докато Гримур отсъстваше от къщи, го бе ядосало. Във всички случаи той се нахвърляше върху майка им.

Можеше и месеци да минат между побоищата, дори година, но те никога не преставаха. Понякога интервалът беше по-кратък. Например няколко седмици. Побоищата бяха различно жестоки. Някой път майка им се разминаваше само с един удар, дошъл изневиделица. Друг път Гримур полудяваше от ярост, просваше я на пода и започваше да я рита.

Не беше само физическото насилие, което тегнеше като някакъв ужасен кошмар върху дома и семейството. Отвратителният му език можеше да действа подобно на удар в лицето. Унизителните реплики към Микелина, тая саката нещастница. Издевателското отношение към Томас, който не можеше да престане да се подмокря нощем. Или когато наричаше Симон проклет мързеливец. И всичкото онова, което майка им трябваше да слуша, а децата се опитваха да не чуват.

На Гримур му беше все едно дали децата гледат как пребива майка им, или я прави на нищо с думи, които пронизваха като малки ножове.

В останалото време Гримур малко се интересуваше от тях, почти никак. Обикновено се държеше, сякаш ги няма. Понякога, макар и рядко, сядаше да играе карти с момчетата, дори веднъж остави Томас да победи. Някоя и друга неделя излизаха всички на разходка до Рейкявик, където той купуваше сладки за децата. Един път дори Микелина бе получила разрешение да ги придружи, като Гримур уреди и колата, която разнасяше въглища, така че не им се наложи да я носят през целия път от каменистото поле. При тези мимолетни пътувания, между които времето можеше да бъде много дълго, на Симон му се струваше, че баща му почти се превръща в човек. Почти става „баща“.

В малкото случаи, в които Симон виждаше родителя си не като тиранин, му се струваше, че баща му е потаен и труден за разбиране човек. Веднъж седеше на масата в кухнята, пиеше кафе и гледаше как Томас си играе на пода. Погали плота на масата с отворена длан и каза на Симон, който тъкмо се гласеше да се измъкне през кухнята навън, да му сипе още кафе. Докато Симон наливаше в чашата, той каза:

— Като си помисля за това, направо побеснявам.

Симон замръзна на място до него, с каната кафе в ръка.

— Мога направо да полудея — промълви баща му и отново поглади плота на масата.

Симон бавно започна да отстъпва назад и остави каната с кафе на печката.

— Полудявам, като гледам Томас да си играе там на пода — продължи той. — Не бях много по-голям от него.

Симон никога не си беше представял баща си по-млад, отколкото беше, нито пък си бе помислял, че той може да е изглеждал по различен начин. А сега внезапно бе станал дете като Томас и Симон видя баща си със съвсем други очи.

— Вие сте приятели, ти и Томас, нали?

Симон кимна с глава.

— Нали? — повтори той и Симон потвърди.

Баща му продължаваше да седи и да гали плота на масата.

— Ние също бяхме приятели.

И млъкна.

— Имаше една жена — продължи след малко Гримур. — Бях изпратен там. Бях на същата възраст като Томас. Прекарах там дълги години.

Отново млъкна.

— И мъжът ѝ.

Престана да гали плота на масата и сви ръката си в юмрук.

— Проклето животно. Проклето, гадно животно.

Симон отстъпи бавно назад. Но баща му сякаш се поуспокои.

— Аз самият не го разбирам — каза. — Но не мога да се справя с това.

Приключи с кафето, изправи се и отиде в спалнята си. Затвори вратата зад гърба си. Пътьом грабна Томас от пода и го взе със себе си.

С годините Симон усети някаква промяна у майка си. Беше пораснал, съзрял и чувството му за отговорност бе нараснало. Това не беше толкова внезапна промяна, както при Гримур, който се променяше изведнъж и почти заприличваше на човек. Напротив, промяната у майка му беше бавна, някак прикрита и продължаваща дълго време, години, и той разбра значението ѝ с онзи усет, който не всекиму е дадено да има. Все по-ясно му ставаше, че тази промяна е опасна за майка му, може би не чак толкова, колкото Гримур, и че по някакъв неизбежен начин той трябваше да вземе нещата в свои ръце, преди да се е оказало прекалено късно. Микелина беше болна. Томас бе твърде малък. Само той можеше да помогне на майка си.

На Симон му беше трудно да разбере тази промяна, както и какво тя предвещаваше, но я усещаше с все по-голяма сила. Беше по времето, когато Микелина произнесе първата си дума. Напредъкът на Микелина радваше майка им неимоверно много и за известно време вялостта ѝ напълно изчезна. Усмихваше се и прегръщаше Микелина и двете момчета. През следващите седмици и месеци упражняваше Микелина да говори и бе щастлива от всеки неин успех.

Но не мина дълго време и майка им отново изпадна в предишното си състояние, сякаш мъглата, която се бе отдръпнала от нея за малко, отново я обгърна, но още по-плътно от преди. Понякога седеше в края на леглото в спалнята и гледаше с часове пред себе си в нищото, след като бе изчистила малката къща така, че и прашинка не можеше да се види. Гледаше пред себе си в мълчаливата пустота с полузатворени очи, безкрайно тъжна, толкова самотна в този свят. Веднъж, след като Гримур я беше ударил в лицето и излязъл, фучейки, навън, Симон се приближи към нея и видя, че тя държи големия кухненски нож в една ръка, а другата бе обърнала с дланта нагоре и бавно прекарваше острието на ножа през китката си. Щом усети, че я гледа, леко се усмихна с едното ъгълче на устата и остави ножа обратно в чекмеджето.

— Какво правиш с тоя нож? — попита Симон.

— Проверявам дали е остър. Той иска ножовете да са наточени.

— Той е съвсем различен в града — каза Симон. — Там той не е лош.

— Знам това.

— Там той е радостен и се усмихва.

— Да.

— Защо той не е такъв и у дома? С нас?

— Не знам.

— Защо той е толкова лош тук, вкъщи?

— Не знам. Не се чувства добре.

— Бих искал той да е различен. Бих искал да умре.

Майка му го погледна.

— Не така. Не говори като него. Не трябва да мислиш подобни неща. Ти не си като него и никога няма да бъдеш. Нито ти, нито Томас. Никога. Чуваш ли? Забранявам ти да мислиш подобни неща. Да не си посмял!

Симон вдигна поглед към майка си.

— Разкажи ми за таткото на Микелина! — каза той.

Беше я чувал понякога да говори за него, когато тя приказваше на Микелина, и си представяше какъв би бил нейният свят, ако той не бе загинал. Представяше си, че той самият е син на този човек, представяше си живота на семейство, в което бащата не е чудовище, а приятел и другар, който обича децата си.

— Той умря — каза майка му и в гласа ѝ се доловиха обвинителни нотки. — Толкова по въпроса!

— Но той е бил различен — продължи Симон. — Ти би била различна.

— Ако не беше загинал? Ако Микелина не се бе разболяла? Ако не бях срещнала баща ти? Каква полза да се мисли за това?

— Защо той е толкова лош?

Много пъти я беше питал това, понякога тя отговаряше, друг път просто замълчаваше, все едно че дълги години бе търсила отговора на този въпрос, без да може дори да се приближи до него. Втренчено се загледа в една точка, сякаш Симон бе изчезнал, сякаш говореше сама на себе си, тъжна и уморена, сякаш нищо от това, което казваше, нямаше вече никакво значение.

— Не знам. Знам само, че ние не сме виновни за това. Не е заради нас. Има нещо вътре в него. Отначало обвинявах себе си. Все търсех нещо, което съм направила грешно и съм го разгневила, като се опитвах да променя това нещо. Но никога не разбрах какво е то и независимо какво правех, нямаше никакво значение. Отдавна престанах да се самообвинявам и не искам ти, Томас или Микелина да си мислите, че имате вина за неговото държание. Дори и да се разбеснее и да ви закрещи. Ние нямаме вина.

Тя погледна Симон.

— Малкото власт, която той има в тоя свят, е над нас и той няма намерение да я изпусне. Никога не ще я изпусне.

Симон се загледа в чекмеджето, в което стоеше кухненският нож.

— Нищо ли не можем да направим тогава?

— Нищо.

— Какво мислеше да правиш с ножа?

— Казах ти. Проверявах дали е остър. Той ги иска добре наточени.

Симон прости на майка си лъжата, защото знаеше, че тя, както винаги, се опитва да го предпази, че се старае ужасният живот в семейството да оказва колкото се може по-малко влияние върху неговия.

Когато се прибра същата вечер, до уши мръсен от риенето на въглища, Гримур бе необичайно весел. Започна да разказва на майка им нещо, което бил чул в Рейкявик. Седна на стола в кухнята и си поиска кафе. Каза ѝ, че била станала обект на разговор. Гримур не разбрал защо, но разносвачите на въглища били започнали да говорят за нея и твърдели, че тя била една от тях. Едно от децата на „края на света“, които се пръкнали в газостанцията.

Тя обърна гръб на Гримур и не каза нищо, започна да приготвя кафето. Симон седеше на масата в кухнята. Томас и Микелина бяха навън.

— В газостанцията!

Гримур се разсмя с грозен, хриплив смях. Понякога кашляше чернилка от въглищния прах, беше черен покрай очите, устата и ушите.

— В оргия по случай „края на света“ в проклетата газостанция! — изкрещя той.

— Това не е вярно — каза тя тихо и Симон изтръпна, защото досега майка му не бе противоречала на нищо, което Гримур казваше, не и така, че да я чуе.

Впи очи в майка си и по гърба му потече студена пот.

— Шибали са се и са пили цяла нощ, щото са си мислели, че идва свършекът на света. И така си се появила ти, жалка нещастнице.

— Това е лъжа — каза тя по-решително от преди, но не вдигна поглед от това, което правеше при мивката.

Продължаваше да стои с гръб към Гримур, главата ѝ се наведе надолу към гърдите, а малките ѝ рамене се повдигнаха, сякаш искаше да се скрие между тях.

Гримур престана да се смее.

— Лъжец ли ме наричаш?

— Не — отвърна тя, — но това не е вярно. Това е недоразумение.

Гримур се изправи на крака.

— Това е недоразумение — имитира той гласа ѝ.

— Знам кога е била построена газостанцията. Аз съм се родила преди това.

— Ама ми казаха също и друго нещичко. Казаха ми, че майка ти била курва, а баща ти бил пропил се голтак и са те изхвърлили в кофа за боклук, когато си се родила.

Чекмеджето при мивката стоеше отворено и тя гледаше в него. Симон видя, че гледа големия кухненски нож. Майка му вдигна поглед към Симон, после сведе очи надолу към ножа и Симон за първи път осъзна, че тя бе напълно в състояние да го използва.