Гробна тишина

14

След като излезе от посолството, Ерлендур дълго седя до леглото на Ева Линд. Чудеше се за какво би могъл да ѝ говори. Нямаше идея какво да ѝ каже. Направи няколко опита, без успех. Откакто докторът спомена, че би било добре да разговаря с нея, той многократно премисляше какво да ѝ каже, но така и не можа да измисли.

Започна да говори за времето, но се отказа. Тръгна да ѝ разправя за Сигурдур Оли, който през последните дни изглеждаше уморен. Но нямаше какво повече да разкаже за колегата си. Опита се да измисли нещо за Елинборг, което да става за тема на разговор, но се отказа и от това. Разказа ѝ за жената на Бенямин Кнудсен, за която се носел слух, че се е хвърлила в морето, и за любовните писма, които беше намерил в мазето на търговеца.

После ѝ каза, че видял майка ѝ да седи до болничното легло.

След това замълча.

„Какво има между вас с мама? — го беше попитала Ева Линд веднъж, когато му дойде на гости. — Защо не си говорите?“

Синдри Снайр също беше дошъл с нея, но скоро си тръгна и двамата с дъщеря му останаха сами в мрака. Беше през декември и по радиото пускаха коледни песни. Ерлендур изключи радиото, но Ева Линд го пусна отново, каза, че искала да го слуша. Беше бременна от няколко месеца и бе чиста от известно време. Както винаги, когато идваше при него, започна да говори за семейството, което никога не била имала. Синдри Снайр не говореше за семейството, не говореше за майка си или сестра си, или за това, което никога не е станало. Беше мълчалив и сдържан, когато Ерлендур се опитваше да го заговори. Не се интересуваше от баща си. В това се състоеше разликата между брата и сестрата. Ева Линд искаше да опознае баща си и не се поколебаваше да му търси отговорност.

„С майка ти ли? — беше попитал Ерлендур. — Не може ли да изключим радиото с тия коледни песнопения?“

Опитваше се да спечели време. Въпросите на Ева Линд за миналото винаги му създаваха проблеми. Не знаеше какво да ѝ отговори за кратко просъществувалия семеен живот, за децата, които му се бяха родили, и защо си беше отишъл. Нямаше отговор за всичките ѝ въпроси и тя щеше да се разсърди. Къс ѝ беше фитилът, щом станеше въпрос за семейството ѝ.

„Не, искам да слушам коледни песни — каза му Ева Линд и Бинг Кросби продължи да пее за бялата Коледа. — Никога, ама никога не съм я чувала да говори добре за теб, а все трябва да е видяла нещо у теб. В началото. Когато сте се запознали. Какво е било това?“

„Питала ли си нея за това?“

„Да.“

„И какво казва?“

„Нищо. Би трябвало в този случай да каже нещо положително за теб, но не ѝ се удава. Не ѝ се удава да измисли нещо хубаво за теб. Какво е било това? Защо вие двамата…“

„Не знам — каза Ерлендур и наистина го мислеше. Опитваше се да бъде ясно разбран. — Не знам защо. Нямаше нищо, което да сме направили или подготвили. Просто се случи.“

„Какво ти се е въртяло тогава в главата?“

Ерлендур не отговори. Мислеше за децата, които никога не опознават родителите си, никога не получават шанс да разберат какви са те всъщност. Идват в живота им, когато той е почти преполовен, и не знаят нищо за тях. Познават ги единствено като баща и майка, властник и защитник. Никога не узнават какви тайни крият тези хора, всеки поотделно и двамата заедно, и резултатът е такъв, че родителите остават също толкова непознати за собствените си деца, колкото и всеки друг, когото те срещнат по пътя на живота си. Мислеше си за това, как родителите могат да държат децата си на разстояние, докато не остане нищо друго освен заученото вежливо поведение с изкуствена сърдечност, породена повече от общите преживявания, отколкото от истинска любов.

„Какво ти се е въртяло в главата?“

Въпросите на Ева Линд отвориха малка рана, в която тя човъркаше все повече и повече.

„Не знам“ — каза Ерлендур.

Държеше я на дистанция, както винаги бе правил. Тя усети това. Може би тя му говореше така, за да усети именно това. За да получи поредното потвърждение. Да почувства колко далеч от нея е той, колко много не ѝ достига, за да го разбере.

„Трябва да си видял нещо у нея!“

Как можеше тя да го разбере, след като той самият не се разбираше понякога?

„Запознахме се на някаква забава — каза Ерлендур. — Предполагам, че в подобна среща няма никакво бъдеще.“

„И после ти просто си тръгна!“

„Не съм си тръгнал „просто“ — отвърна Ерлендур. — Не беше така. Но накрая си тръгнах и с това се свърши. Не знам. Може би няма правилен път. Ако има такъв, то ние не го намерихме.“

„Но нищо не е било свършило“ — каза Ева Линд.

„Не“ — каза Ерлендур.

Слушаше песента на Кросби по радиото, през прозореца се виждаше как едри снежинки мързеливо се стелят по земята. Погледна към дъщеря си. Пръстенчетата, забити през веждите ѝ. Малкото метално топче в носа ѝ. Краката с войнишките обувки, качени на масата. Мръсните тъмни ивици под ноктите. Коремът под черната фланелка, който беше започнал да расте.

„Това никога не свършва“ — каза той.

Хьоскулдур Тораринсон живееше при дъщеря си, в малко приземно жилище на красива еднофамилна къща в Аурбайр[42], и от думите му можеше да се разбере, че е доволен от положението си. Беше дребен, пъргав човек с посивяла коса и побеляла брада около малката си уста. Носеше карирана работническа риза и бежов бархетен панталон. Елинборг лесно го бе открила. Не бяха толкова много Хьоскулдуровците в Гражданския регистър, които да са на следпенсионна възраст. Тя се обади на повечето, които живееха в страната, и въпросният Хьоскулдур от Аурбайр потвърди, че е бил наемател на Бенямин Кнудсен, горкия нещастник, благословен да е. Добре си спомнял всичко, макар и да не живял дълго време горе в неговата вила.

Елинборг и Ерлендур седяха в стаята му, домакинът вече им бе налял по чаша кафе и бяха приказвали за времето и пътя. Той им каза, че бил кореняк рейкявикчанин, роден и отраснал в града, и че проклетите консерватори изсмуквали бавно и сигурно живота от пенсионерите, както и от всеки друг нещастник, който не можел да се грижи сам за себе си. Ерлендур реши да спре мрънкането на стареца.

— Защо реши да отидеш горе в каменистото поле? Не е ли малко далеч там за един рейкявикчанин?

— Не знаеш колко си прав! — каза Хьоскулдур и сипа още кафе по чашите. — Само че нямаше какво друго да се направи. Поне не и за мен. По онова време никъде не можеше да се намери жилище в Рейкявик. През войната всяко килерче бе заето. Изведнъж се оказа, че в града селяците могат да припечелват бързи пари, а не да им се плаща в скир[43] или бренивин[44]. Хората спяха по палатки, ако нямаше къде другаде. Цените на жилищата се повишиха безобразно, затова се пренесох на полето. Какви са тия кости, дето сте ги намерили?

— Кога се премести на полето? — попита Елинборг.

— Трябва да е било накъде към четиресет и трета или четиресет и четвърта. Мисля, че беше есента. По средата на войната.

— Колко време живя там?

— Живях горе една година. До следващата есен.

— Сам ли беше?

— Аз и жена ми. Ели, благословена да е. Тя е покойница.

— Кога е починала?

— Преди три години. Да не си помисли, че съм я заровил в полето? На такъв ли ти приличам, драга?

— Не открихме регистрирани живеещи в онази къща — каза Елинборг, без да му отговаря на въпроса. — Нито ти, нито друг. Не си съобщил за пребиваването си там.

— Не си спомням вече как беше. Ние никъде не сме се регистрирали. Постоянно си търсехме жилище. Постоянно се намираха някакви, които плащаха по-добре от нас, после подочух за къщата на Бенямин и отидох да говоря с него. Наемателите му си бяха тръгнали току-що и той ме съжали.

— Знаеш ли кои са били наемателите? Тези преди теб.

— Не, но си спомням, че като пристигнахме, всичко беше като за пример. — Хьоскулдур допи кафето си, напълни отново чашата си и отпи. — Направо излизано — продължи той.

— Как така излизано?

— Ами така, спомням си, че Ели много говореше за това. Беше изключително впечатлена. Всичко там беше изтъркано и излъскано, никъде не се виждаше и една прашинка. Все едно че пристигахме в хотел. Не че ние сме били някакви мърльовци, съвсем не. Но за тази къща се бяха грижили изключително добре. Очевидно стопанката отлично си е знаела работата, така каза моята Ели.

— Тъй че никъде не си видял следи от борба или нещо подобно? — попита Ерлендур, който до този момент беше седял мълчалив. — Като например петна от кръв по стените?

Елинборг изгледа Ерлендур. Той да не би да занасяше стареца?

— Кръв? По стените? Не, нямаше кръв.

— И всичко подредено като по конец?

— Като по конец. Наистина.

— Имаше ли храст до къщата, когато ти беше там?

— Имаше няколко храста френско грозде, да. Добре си ги спомням, защото бяха родили много плод тази есен и си направихме сладко.

— Не си ги садил ти? Или Ели, жена ти.

— Не, не сме ги садили ние. Там си бяха, когато се нанесохме.

— Би ли могъл да предположиш чии са костите, които намерихме в земята там? — попита Ерлендур.

— Затова ли дойдохте тук? За да разберете дали аз съм убил човек?

— Мислим, че човешко тяло е било заровено при вилата в годините по време на войната или някъде в този период — каза Ерлендур. — Но не те подозираме в никакво убийство. Ни най-малко. Говорил ли си нещо с Бенямин за хората, които са били преди теб във вилата?

— Всъщност да — отвърна Хьоскулдур. — Споменах как предишните му наематели са се грижили за къщата по някое време, когато плащах наема, и ги похвалих. Той сякаш не прояви никакъв интерес. Изключително сдържан човек. Загубил жена си. Удавила се в морето, както чух.

— Годеница. Не са били женени. Спомняш ли си за англичаните там в района? — попита Ерлендур. — Или за американците, по-късно през войната?

— Гъмжеше от англичани тук, след като дойдоха през четиресета. Построиха бараки от другата страна на полето, сложиха и оръдие, за да защитават Рейкявик от нападение. Това винаги ми е приличало на някакъв виц, но Ели ми казваше да не се шегувам с тези неща. После британците си тръгнаха и американците се нанесоха на тяхно място. Те бяха вече там горе, когато аз отидох. Англичаните си бяха тръгнали отдавна.

— Успя ли да се запознаеш с някого от тях?

— Не. Те се държаха много дистанцирано. Не вонят като британците, така казваше моята Ели. Бяха много по-спретнати и мъжествени. По-изискани. Много по-изискани от тях. Като във филмите. Кларк Гейбъл. Или Кари Грант.

„Кари Грант е англичанин“, помисли си Ерлендур, но не смяташе да поправя многознайкото. Видя, че и Елинборг реши да си замълчи.

— И строяха по-добри бараки — продължи Хьоскулдур непоколебимо. — Много по-добри от тези на британците. Американецът бетонираше основата и не използваше гнило дърво като англичанина. Много по-добро място за живот си създаваше. И с всичко, до което американецът се докоснеше, беше така. Всичко беше много по-добро и по-чисто.

— Знаеш ли кои са дошли след вас, когато вие с Ели сте напуснали вилата? — попита Ерлендур.

— Да, ние ги посрещнахме и им показахме мястото. Работник от фермата в Гувунес[45] с жена си, двете им деца и куче. Прекрасни хора, но да ме убиете не мога да се сетя за имената им.

— А за хората преди теб, онези, които са оставили къщата в такова прекрасно състояние?

— Нищо повече от това, което Бенямин ми каза, когато започнах да му разправям колко добре са се грижили за къщата и че в тая връзка ние с Ели не мислим да се изложим.

Ерлендур наостри уши. Елинборг се изправи в стола си. Хьоскулдур замълча.

— Да? — обади се Ерлендур.

— Какво ми каза ли? Беше за жена му.

Хьоскулдур отново млъкна и отпи от кафето си. Ерлендур нетърпеливо чакаше човекът да продължи разказа си. Напрежението у Ерлендур не убягна на стареца и той разбра, че полицаят е в ръцете му. Все едно беше сложил кексче на муцуната му и той само чака знак да го глътне, въртейки опашка.

— Да ти кажа, доста странно си беше — рече Хьоскулдур.

Тия полицаи нямаше да си тръгнат с празни ръце от него. Не и от Хьоскулдур. Отново отпи от кафето си, като си даде доста време за глътката.

„Боже — помисли си Елинборг. — Проклетият старец няма ли най-после да изплюе камъчето!“ Вече ѝ бе дошло до гуша от разни старчоци, които или умираха в ръцете ѝ, или се правеха на много важни в старостта и самотата си.

— Той смяташе, че мъжът ѝ посягал.

— Посягал ли ѝ? — повтори Ерлендур.

— Как му казват на това сега? Домашно насилие?

— Биел е жена си? — отново попита Ерлендур.

— Бенямин го каза. Един от онези мръсници, дето бият жените си и децата си. Аз никога не съм вдигал и малкия си пръст срещу моята Ели.

— Каза ли ти имената на онези хора?

— Не. Дори и да ми ги е казал, отдавна съм ги забравил. Но ми каза друго, за което често след това съм си мислел. Каза, че жената на тоя човек била зачената в старата газостанция на „Ройдараурщигур“, там на Хлемур. Или поне това се говорело между хората. Също както говореха за Бенямин, че е убил жена си. Или годеницата си, все едно.

— Бенямин? Газостанция? За какво говориш? — Ерлендур съвсем се обърка. — Хората са говорели, че Бенямин е убил годеницата си ли?

— Някои мислеха това. Навремето. Той самият ми каза.

— Каза ти, че е убил годеницата си?

— Че хората мислели, че ѝ е направил нещо лошо. Не ми е казвал, че я е убил. Той никога не би ми казал подобно нещо. Аз не го познавах изобщо. Но беше убеден, че хората подозират него, и си спомням, че ставаше дума за ревност.

— Клюки?

— Разбира се, че бяха клюки. Ние се храним от тях. Храним се от това, да говорим лошо за съседа.

— Чакай, какво беше онова за газостанцията?

— А, това е най-добрата клюка от всички останали. Не сте ли я чували? Хората мислели, че идва краят на света, и мърсували цяла нощ в газостанцията. В оргията били заченати няколко деца и тази жена била едно от тях, поне Бенямин мислеше, че е така. Наричаха ги „децата на края на света“.

Ерлендур погледна Елинборг, после обърна отново очи към Хьоскулдур.

— Ти да не се занасяш нещо с мен?

Хьоскулдур поклати глава.

— Беше заради кометата. Хората мислеха, че ще удари Земята.

— Каква комета бе?

— Как каква! Халеевата — почти извика многознайкото, разочарован от незнанието на Ерлендур. — Халеевата комета! Хората мислеха, че ще се сблъска със Земята и планетата ще погине в адските пламъци!