Ловецът на глави

14.

Къри остави Пендъргаст пред „Дакота“ – агентът на ФБР изтъкна някакви неясни извинения за това, че не може да дойде с тях да разговарят с бащата на убитото момче в Пиърмонт – докато той и Д’Агоста продължиха към магистрала „Уест Сайд“ по моста „Уошингтън“ и след това нагоре по магистрала „Палисейдс“. Град Пиърмонт в щата Ню Йорк беше разположен отстрани на шосе 9У на западната страна на река Хъдсън, недалеч от крайградската железница на Ню Джърси. Къри беше най-мълчаливият сред сержантите, за което Д’Агоста му беше дълбоко благодарен. Докато сержантът караше, той преглеждаше досиетата, които им бяха копирали в „Шарпс & Гънд“.

Двама техници бяха инсталирали системата на Кантучи. Единият все още работеше във фирмата и изглеждаше напълно в ред. Другият беше напуснал преди четири месеца. Всъщност бил уволнен. Мъжът се казваше Лашер и при постъпването му във фирмата преди пет години досието му е било чисто, но миналата година нещата са започнали да се влошават. Досието беше пълно с предупредителни писма заради закъснения, едно беше за политически некоректно изказване, а две за неприлични подмятания към две колежки, които подали оплаквания. Досието завършваше с доклад за яростно избухване на Лашер, като подробностите не бяха упоменати. Казваше се само, че става дума за „яростна тирада“, която предизвиква и незабавното му уволнение.

Д’Агоста се облегна удобно и докато Къри се справяше със задръстването, настроението му се оправи напълно. Този тип Лашер, изглежда, щеше да бъде техният главен заподозрян за убийството на Кантучи. Приличаше точно на онези недоволни задници, готови да си го върнат на фирмата, която ги е уволнила. Може би Лашер сам е убил Кантучи или се е съюзил с убиеца, предоставяйки му нужната вътрешна информация. Във всеки случай това беше прекрасна следа и той щеше да се погрижи мъжът да бъде разпитан колкото може по-бързо.

Д’Агоста беше по-сигурен откогато и да било, че двете убийства не са свързани и по тях трябва да се работи като по отделни случаи. Като доказателство за това и в двата случая чудесно се развиваха напълно различни следи. Бащата на прегазеното дете, Джори Боу – когото отиваха да видят – явно беше лице, към което полицията проявява интерес в случая с убийството на Озмиян. За детектива можеше да се окаже двойна победа да разчисти два големи случая едновременно. Ако това не му изкараше повишение, нищо не можеше да му помогне.

Той се обърна към Къри.

— Да те информирам за този тип в Пиърмонт. Боу. Прегазеното дете е било единственото му. Грейс Озмиян, която го е прегазила и избягала от местопроизшествието, фактически се измъква. След смъртта на момчето семейството му се разпада. Майката става алкохоличка и накрая се самоубива. Бащата прекарва известно време в психиатрична клиника и губи своя озеленителски бизнес в Бевърли Хилс. Преместил се е на изток преди шест месеца. Сега работи в бар.

— Защо се е преместил на изток? – попита Къри. – Роднини ли има там?

— Нищо не знам.

Къри кимна. Той беше едър мъж с кръгла глава и къса военна прическа, под която се червенееше кожата му. Не изглеждаше буден и не говореше интелигентно, но Д’Агоста беше разбрал, че е умен, и то много. Просто не си отваряше устата, ако нямаше какво да каже.

Напуснаха магистралата „Палисейдс“, за да поемат по шосе 9У Север. Беше четири следобед и часът пик в движението още не беше настъпил, затова след няколко минути стигнаха до град Пиърмонт. Оказа се очарователно малко местенце, сгушено на брега на реката, с марина зад огромния вълнолом, откъдето идваше и името на града^{17}. Сладки дървени къщи бяха накацали по хълмовете, извисяващи се над Хъдсън, а към моста „Тапан Зий“ се откриваше драматична гледка.

Д’Агоста извади смартфона си и набра „Гугъл карти“.

— Барът се казва „Изворът“. Намира се на „Пиърмонт Авеню“. – Той започна да дава указания на Къри и не след дълго се озоваха пред привлекателен оазис. Щом слязоха от колата, ги заблъска буен пристъп на вятъра откъм река Хъдсън, преди да успеят да влязат в бара. В четири и петнайсет заведението още беше полупразно, а зад бара стърчеше самотен барман. Мъжът беше едър, с телосложение на докер, носеше потник, а мускулестите му ръце бяха покрити с татуировки.

Д’Агоста отиде на бара, извади значката си и я остави на плота.

— Аз съм лейтенант Д’Агоста от отдел „Убийства“ на Нюйоркското полицейско управление. Това е сержант Къри. Търся мъж на име Джори Боу.

Едрият мъж се вторачи в него със студени сини очи.

— Намерихте го.

Макар това да изненада Д’Агоста, той не го показа. Беше успял да свали няколко неясни снимки на Боу от интернет, но те изобщо не приличаха на това копеле с напомпани мускули. Трудно беше да се разбере какво си мисли, защото лицето му остана напълно безизразно.

— Господин Боу, може ли да ви зададем няколко въпроса?

— За какво?

— Разследваме убийството на Грейс Озмиян.

Боу остави на плота барманската си салфетка, кръстоса яките си ръце и се облегна на бара.

— Давайте.

— Искам да разберете ясно, че в момента не сте заподозрян и че този разговор е доброволен. Ако се превърнете в заподозрян, ще прекратим разговора, ще ви обясним какви са вашите права и ще ви предоставим възможността да повикате адвокат, който да ви представлява. Разбрахте ли?

Боу кимна.

— Можете ли да си спомните къде бяхте в сряда на четиринайсети декември?

Мъжът бръкна под барплота, извади календар и му хвърли един поглед.

— Бил съм тук на смяна от три следобед до полунощ. Всяка сутрин ходя във фитнес залата. От осем до десет. През останалото време си бях вкъщи. – Той прибра календара на място. – Това достатъчно ли е?

— Може ли някой да потвърди казаното?

— В залата и тук, в бара. Вкъщи няма кой.

Патологът беше свил часа на смъртта до около 10 вечерта на 14 декември плюс–минус четири часа. Да стигнеш от тук до града, да убиеш някого, да изчакаш да изтече кръвта на жертвата, да пренесеш трупа в онзи гараж в Куинс и да се върнеш може би след ден, за да отрежеш главата… Д’Агоста трябваше да разработи това на хартия.

— Доволни ли сте? – попита Боу, а в гласа му се доловиха войнствени нотки. Д’Агоста го изгледа. Долови гнева на мъжа, който бушуваше току под кожата му. Мускул на една от кръстосаните му ръце играеше.

— Господин Боу, защо се преместихте на изток? Имате ли приятели или роднини тук, в Пиърмонт?

Боу се наклони напред, за да доближи лицето си до това на Д’Агоста.

— Хвърлих стреличка по картата на Съединените щати.

— И улучихте Пиърмонт?

— Точно така.

— Странно колко близо е паднала стреличката до мястото, където е живяла убийцата на вашия син.

— Ей, друже, я чуй – каза, че се казваш Д’Агоста, нали?

— Да.

— Чуй, полицай Д’Агоста. Да, в продължение на повече от година си фантазирах как ще убия богатата кучка, която прегази сина ми и го остави в средата на улицата да му изтече кръвта. О, да. Мислех да я убия по толкова начини, че направо не може да бъдат преброени: да я подпаля, да потроша всяка кост в тялото й с бейзболна бухалка, да я накълцам на малки парченца с кухненски нож. Да, странно колко близо се заби стреличката, нали? Ако мислите, че съм я убил, хубаво. Арестувайте ме. Моят живот така или иначе свърши в мига, когато момчето ми умря. Арестувайте ме и довършете работата, която вие, ченгетата, адвокатите и съдиите, започнахте миналата година – да унищожите напълно моето семейство.

Тази малка реч беше произнесена с тих, заплашителен глас и без следа от сарказъм. Д’Агоста се запита дали мъжът беше прекрачил чертата и е заподозрян, и реши, че го е направил.

— Господин Боу, ще ви информирам за вашите права. Имате право да мълчите и да отказвате да отговаряте на въпроси. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда. Имате право на адвокат и може да се обадите на такъв да дойде, преди да продължим да ви задаваме въпроси. Ако решите да продължите да отговаряте на въпросите, може да спрете, когато решите, и да се обадите на адвокат.

Ако не можете да си позволите адвокат, ще ви бъде осигурен. Господин Боу, след като ви обясних, разбрахте ли какви са вашите права?

Сега барманът започна да се смее с дълбок гърлен смях, който завърши с нещо подобно на басов кучешки лай:

— Точно както по телевизията, а?

Д’Агоста не отговори и продължи да чака.

— Искате да ви кажа, че съм разбрал?

— Да.

— Добре тогава. Ето какво разбрах: когато детето ми беше сгазено и оставено да умре и те разбраха, че колата е карала Грейс Озмиян, загрижеността на всички се пренасочи. Ето така. – Боу щракна толкова силно с пръсти, че Д’Агоста трябваше да се напрегне, за да не отскочи назад. – Внезапно загрижеността на ченгетата, адвокатите, застрахователите беше за нея и за парите, властта и влиянието, които нейният баща започна да хвърля наоколо. За мен и моето семейство нищо. О, той е само прост градинар. Озмиян е осъдена два месеца да обръща палачинки, а документите са засекретени. А аз съм осъден да изгубя завинаги своето семейство. Значи искате да научите какво разбирам? Онова, което разбирам, е, че системата на правораздаването в тази страна е напълно прецакана. Тя е за богатите. Ние останалите, бедните копелета, нищо не получаваме. Така че, ако сте дошли да ме арестувате, направете го. Нищо не мога да сторя срещу това.

Д’Агоста го попита спокойно.

— Вие ли убихте Грейс Озмиян?

— Мисля, че вече имам нужда от онзи безплатен адвокат, който ми обещахте.

Д’Агоста се вторачи в мъжа. В този момент не разполагаше с достатъчно доказателства, за да го задържи.

— Господин Боу – той записа телефонния номер, – можете да звъннете на правни услуги, когато решите. Аз ще проверя вашето алиби за 14 декември. Това означава, че ще разговарям с вашия работодател, с клиенти на бара и ще проверя записите на охранителната камера там горе в ъгъла. – Той я посочи с пръст. Вече ги бяха изискали със съдебна заповед от собственика на бара и той знаеше, че са в безопасност. Д’Агоста се надяваше, че Боу ще направи нещо глупаво и ще се опита да ги унищожи.

Боу се изсмя грубо.

— Разбира се, правете какво искате.