Ловецът на глави

5.

Марк Кантучи се събуди с рязко движение точно когато самолетът в неговия сън щеше да се гмурне в океана. Лежеше в мрака, а блъскащото му сърце забавяше ритъм, докато познатата и удобна обстановка на неговата спалня бавно добиваше форма около него. Ужасно беше уморен от този повтарящ се сън, в който е на самолет, отвлечен от терористи. Те нахлуха в кокпита и заключиха вратата. Мигове след това самолетът рязко наведе нос и с пълна скорост се гмурна надолу към далечното бурно море, докато той гледаше от прозореца как черната вода бързо наближава и знаеше, че краят е неизбежен.

Лежеше в леглото и се питаше дали да запали лампата и да почете малко, или да се опита да заспи отново. Колко беше часът? Помещението беше много тъмно, защото металните жалузи на прозорците бяха спуснати, така че не можеше да добие представа за часа. Протегна ръка за мобилния си телефон, който държеше на нощното шкафче. Къде ли беше? Възможно бе да е забравил да го сложи там. Навиците му бяха точни като часовник. Все пак обаче беше забравил, защото телефона определено го нямаше.

Прекалено раздразнен, за да заспи, Кантучи седна в леглото, запали нощната лампа и се заоглежда за телефона. Отхвърли завивките, стана от леглото, огледа пода около нощното шкафче, където би могъл да е паднал, и накрая отиде при дървения камериер, където беше закачил панталоните и сакото си. Бързата проверка показа, че и там го няма. Това вече беше дори повече от неприятно.

Не държеше часовник на нощното шкафче, но алармата имаше цифров часовник, така че отиде при нея и отвори капачето на пулта. И сега преживя най-неприятната изненада: пултът беше тъмен, екранът на часовника празен, а индикаторът за състоянието на алармата показваше, че е изключена. Въпреки това в къщата имаше ток и екранът на камерите за видеонаблюдение до пулта на алармата продължаваше да работи. Много странно.

Кантучи за първи път усети пристъп на страх. Алармената система беше най-модерната и най-добрата, която можеше да се купи. Не само беше специално прокарана в къщата, но имаше свое собствено захранване и не по-малко от две копия на програмата в случай на срив в захранването или технически проблеми, както стационарна, клетъчна и сателитна телефонна връзка с охранителната фирма.

И ето че не работеше.

Кантучи, бившият главен прокурор на Ню Джърси, който беше разбил криминалния клан Отранто, преди сам да стане адвокат на мафията за конкурентната фамилия Бонифаци, и получи повече кървави клетви за отмъщение, отколкото можеше да преброи, естествено се притесняваше за своята сигурност.

Екранът на видеонаблюдението работеше както трябва и правеше онова, което се очакваше от него: показваше последователно изображенията на всички камери в сградата. Бяха общо двайсет и пет: по пет на етаж в къщата от кафяви тухли на Източна шейсет и шеста улица, където живееше сам. Имаше телохранител, който през деня стоеше при него в къщата, но си тръгваше, когато стоманените жалузи автоматично се спускаха всяка вечер в седем, превръщайки къщата в малка непристъпна крепост.

Докато гледаше как се сменят изображенията от камерите на всеки етаж, Кантучи изведнъж видя нещо чудновато. Натисна бутона, за да спре смяната на кадрите, и с ужас се вторачи в изображението. Въпросната камера наблюдаваше предния коридор на къщата, където се виждаше нарушител. Мъж, облечен в черно трико и с черна маска на лицето. Носеше композитен лък с четири пернати стрели, закрепени към него. Пета беше поставена в тетивата и той сякаш се готвеше да стреля. Копелето изглеждаше като нещо средно между Ватман и Робин Худ.

Това беше шибана лудост! Как беше минал този тип през стоманените жалузи? И как бе успял да влезе, без да задейства алармата?

Кантучи натисна паник бутона, но той, естествено, не работеше. А мобилния му телефон го нямаше. Съвпадение? Протегна ръка за стационарния телефон и залепи слушалката на ухото си. Не се чуваше сигнал.

Когато мъжът излезе от зрителното поле на камерата, Кантучи бързо натисна бутона за включване на следващата. Поне системата за видеонаблюдение работеше.

Сега, като се замисли за това, се запита защо мъжът не беше изключил и нея?

Фигурата се упъти към асансьора. Докато Кантучи гледаше, фигурата се спря пред него, протегна ръка в черна ръкавица и натисна бутона. Кантучи чу как механизмът тихо забръмча, докато кабината се спускаше от петия етаж, където беше неговата спалня, към партера.

Успя да пребори уплахата си. Досега срещу него бяха извършени шест атентата и всички се провалиха. Този беше най-невероятният от всички, но и той щеше да се провали. Все още имаше електричество. Можеше да го спре с едно натискане на копче и мъжът да се окаже в капан. Но не. Не.

Бързайки, Кантучи навлече халат, отвори чекмеджето на нощното шкафче, извади от него една „Берета М9“ и допълнителен пълнител с петнайсет патрона, който пусна в джоба на халата. В пистолета вече имаше пълнител и патрон в патронника. Той беше сигурен в това, но все пак провери – всичко беше наред.

Бързо и тихо излезе в тесния коридор пред спалнята и зае позиция срещу асансьора, който вече беше започнал да се качва. Чуваше звънтенето при минаването на всеки етаж и тихото бръмчене на машинариите. Номерата на етажите светваха последователно, показвайки къде се намира: трети… четвърти… пети…

Той чакаше, заел позиция за стрелба, когато чу асансьорът да спира със звън. Преди още вратите да се разтворят, стреля в тях. Тежките 9-милиметрови куршуми „Парабелум“ пробиваха тънката ламарина, но въпреки това им оставаше достатъчно смъртоносна сила, след като преминат през нея. Броеше изстрелите, докато стреляше бързо, но точно: един, два, три, четири, пет, шест, като същевременно местеше дулото от горе надолу, за да е сигурен, че ще улучи всеки вътре. Имаше достатъчно муниции да довърши започнатото, след като вратите се отворят.

Вратите се плъзнаха настрани. За голяма изненада на Кантучи асансьорът се оказа празен. Той се наведе вътре и пусна няколко куршума през тавана, за да се увери, че мъжът не се крие там. След това натисна копчето за спиране, задържайки асансьора на петия етаж, за да не може да бъде повече използван.

Кучият му син. Единственият друг начин да се качи до този етаж бяха стълбите. Мъжът имаше лък и стрели. Кантучи, от друга страна, разполагаше с пистолет и беше експерт в стрелбата. Взе бързо решение: не чакай, а нападни. Стълбището беше тясно, с площадка на всеки етаж. Неподходяща обстановка за стрелба с лък, но идеална за използване на пистолет в близък бой.

Разбира се, беше възможно и нападателят да има пистолет, обаче изглеждаше решен въпреки всичко да използва своя лък. Във всеки случай Кантучи нямаше да рискува.

С приготвен за стрелба пистолет започна да слиза по стъпалата, готов да открие огън. Босите му крака почти не вдигаха шум. Чак когато слезе до втория етаж, осъзна, че мъжа го няма на стълбището. Вероятно се беше качил и слязъл на някой от по-ниските етажи. Обаче на кой? Къде беше той, по дяволите?

Кантучи излезе от стълбището през площадката на втория етаж и покривайки ъглите, влезе в коридора. Беше празен. Единият му край минаваше под арка във всекидневната, а другият свършваше пред затворената врата на банята.

Той бързо провери екрана на системата за видеонаблюдение в коридора, прехвърляйки се от камера на камера. Ето го! На третия етаж, значи над него, и се промъкваше по коридора към музикалния салон. Какво правеше? Кантучи беше склонен да си помисли, че има работа с луд, но нападателят се движеше преднамерено, сякаш изпълняваше някакъв план. Но какъв? Дали не се готвеше да открадне страдивариуса?

Боже, точно така. Това трябва да е.

Неговото най-скъпо притежание: цигулката на Страдивариус „Аморозо“ от 1669 г., която някога била собственост на Уелингтънския херцог. Тя, освен собствения му живот, беше причината Кантучи да инсталира свръхсигурната охранителна система в къщата си.

Той гледаше как фигурата влиза в музикалния салон и затваря вратата зад себе си. Натисна бутона за камерата в помещението и видя как мъжът се приближава към сейфа, в който беше цигулката. Как възнамеряваше да проникне в сейфа? Предполагаше се, че е неразбиваем. Разбира се, копелето вече се беше справило със сложната алармена система. Кантучи беше достатъчно умен да допусне най-лошото.

Очевидно нападателят беше чул изстрелите. Сега знаеше, че Кантучи е въоръжен и го търси. Какво ли си мислеше? В нищо от случващото се нямаше смисъл. Гледаше го как се спря пред сейфа и набра няколко числа на клавиатурата. Очевидно погрешни. После извади малка сребриста кутия – някакъв електронен уред – и го закачи на предницата на сейфа. Докато го правеше, остави лъка и стрелата на пода.

Сега настъпи мигът на Кантучи. Знаеше къде е мъжът и къде щеше да се намира през следващите поне пет минути. Освен това знаеше, че е оставил лъка и стрелата на пода. Мъжът щеше да е зает с уреда и сейфа.

Придвижвайки се тихо, Кантучи се качи по стълбите на третия етаж, надникна през касата на вратата и видя, че музикалният салон още е затворен, а нападателят – вътре. Промъкна се по покрития с мокет коридор с босите си крака и се спря пред затворената врата. Можеше да я отвори рязко и да застреля мъжа много преди кандидат–крадецът да успее да вдигне този смешен лък и стрелата, за да я пусне срещу него.

С плавно целенасочено движение той хвана топката на дръжката с лявата ръка, блъсна вратата да се отвори и се хвърли вътре с вдигнат пистолет, насочен срещу сейфа.

Нямаше никого. Помещението беше празно.

Кантучи замръзна, осъзнавайки, че е попаднал в капан. Рязко се завъртя на пета и започна да стреля в помещението зад гърба си и продължи, докато стрелата профуча във въздуха, улучи го в гърдите и го запрати в стената. Втората и третата стрела, изстреляни в бърза последователност, заковаха тялото му здраво за стената – трите, подредени в триъгълник, пронизваха сърцето му.

Нападателят, който беше заел позиция в отворената врата на помещението от другата страна на коридора, отиде пред жертвата, държана права от трите стрели, с килната напред глава и отпуснати надолу ръце. Убиецът се протегна и светна лампите в коридора. Облегна лъка на стената и огледа жертвата бавно и преднамерено от главата до петите. След това с две ръце хвана увисналата й глава. Вдигна я и погледна в отворените, но вече невиждащи очи. С палец повдигна горната устна на жертвата, леко завъртя главата и набързо огледа зъбите, които бяха бели, правилни и без дупки. Прическата й беше скъпа, кожата на лицето – гладка и стегната. За своите шейсет и пет години Кантучи се беше грижил много добре за себе си.

Нападателят пусна главата и тя клюмна напред. Беше напълно задоволен.