Ловецът на глави

40.

„Ле Тюлейри“, ресторантът с три звезди на „Мишлен“, който се намираше в тих жилищен квартал около Източна 60-а улица – на хвърлей място от Медисън Авеню, работеше на пълни, но дискретни обороти в навечерието на Новата година. „Ле Тюлейри“ беше едно от най-редките явления в модерния Ню Йорк – френски ресторант от едно време, целият в тъмно дърво и патинирана кожа, който се състоеше от половин дузина помещения, подобни на елегантни сепарета, пълни с купи за мезета, подредени под маслени картини в тежки позлатени рамки. Многобройните като лекари в спешното отделение келнери и техните помощници пърхаха около клиентите. Тук петима мъже в бели колосани одежди стояха на опашка пред метрдотела и едновременно свалиха сребърните похлупаци от чиниите, подредени на голямата маса, с точността на добре обучени войници на парад, разкривайки прелестите, скрити под тях. А там старши келнер с ловки движения обезкости филето от дувърски морски език. Разбира се, то бе пристигнало сутринта със самолет. В ъгъла друг келнер подреждаше аншуа, каперси и твърдо сварени яйца в купа за салата „Нисоаз а ла Кап Фера“ под проникновените погледи на клиентите.

В далечния край на един от задните салони на „Ла Тюлейри“, почти скрити зад тъмночервена купа с мезета, седяха асоциираният изпълнителен директор по разузнаването Лонгстрийт и агент Пендъргаст, които току-що бяха приключили с предястията си – за директора охлюви с чеснов сос по бургиньонски, а за агента терин от гъби пумпалки с гъши дроб. Сомелиерът се появи с втора бутилка „Мутон Ротшилд“, реколта 1996, на цена шестстотин долара. Лонгстрийт беше опитал глътка от първата, но обяви, че има вкус на тапа, и я върна. Когато мъжът я отвори, Лонгстрийт стрелна Пендъргаст с кос поглед. Винаги се беше ласкал от мисълта, че е познавач, и се беше хранил толкова често в най-добрите парижки ресторанти, колкото времето и ограничените му средства разрешаваха. Тук се чувстваше толкова у дома си, колкото в собствената си кухня. Видя, че Пендъргаст също се чувства като у дома си, прелиствайки менюто и задавайки уточняващи въпроси на келнера. Те отдавна споделяха любовта си към френската кухня и вина, но въпреки цялото време, прекарано заедно, докато служеха в специалните части, мъжът срещу него беше и щеше да си остане загадка.

Той прие малката глътка, която сомелиерът му наля, разклати чашата, за да поеме аромата и провери цвета, вискозитета на твърде младото гран крю, и накрая, докато го аерираше по езика си, го преглътна. След това отпи още една глътка, повтори процедурата внимателно отначало. Щом свърши, кимна на сомелиера, който отиде да декантира виното. Когато човекът се върна, за да напълни чашите им, техният келнер пристъпи към масата им. Лонгстрийт поръча сотиран в сос от ябълкова ракия телешки мозък. Пендъргаст поиска гълъби със зеленчуци на грил по провансалски. Келнерът им благодари и изчезна в сумрачното, уютно пространство отвъд тяхната маса.

Лонгстрийт изрази с кимване своето одобрение.

— Отличен избор.

— Никога не мога да устоя на трюфелите. Скъпо удоволствие, но просто не мога да устоя.

Лонгстрийт отпи по-голяма и преценяваща глътка от бордото.

— Тези убийства предизвикват страхотен фурор у всички обществени класи. У богатите, защото се виждат на мушката, а у останалите, защото могат да преживеят силната тръпка от гледката как свръхбогатите си го получават.

— Така е.

— Не бих искал сега да съм на мястото на твоя приятел Д’Агоста. Нюйоркската полиция го отнася здраво. Ние също не се опазихме от неудобното положение.

— Имаш предвид поведенческия профил?

— Точно така. Или по-точно липсата на такъв. – По молба на Нюйоркското полицейско управление Лонгстрийт беше предал случая на Ловеца на глави в поделението по „Поведенчески науки“ на ФБР в Куонтико, за да му изготвят психологически профил. Независимо колко са странни, серийните убийци се делят на типове и поделението беше разработило база данни за всеки известен тип в света. Когато на сцената се появи нов убиец, секцията успяваше да го вмести в съществуващите модели, за да изработи психологически профил: неговите мотиви, методи, поведенчески модели, работни навици, включително неща като социоикономическа среда и дали притежава или не автомобил. Този път обаче поделението по „Поведенчески науки“ се оказа неспособно да профилира Ловеца на глави. Убиецът не се вписваше в нито един от познатите досега модели. Вместо психологически профил Лонгстрийт беше получил дълъг отбранителен доклад, който можеше да се сведе до едно-единствено заключение: за този убиец базите данни на Куонтико бяха безполезни.

Лонгстрийт въздъхна.

— Ти си нашият специалист по серийни убийци – каза той. – Какво мислиш за този? Наистина ли е единствен по рода си, както твърдят от секцията?

Пендъргаст наклони глава.

— Все още се опитвам да разбера. Честно казано, изобщо не съм сигурен, че си имаме работа със сериен убиец.

— Какви ги говориш? Той уби четиринайсет души! Или тринайсет, ако не броиш първата жертва.

Пендъргаст поклати глава.

— В основата си всички серийни убийци имат патологична или психотична мотивация. В този случай обаче мотивацията е… сравнително нормална.

— Нормална? Да убиеш и обезглавиш половин дузина хора? Да не си се побъркал? – Лонгстрийт едва не се изсмя високо. Това беше типично за Пендъргаст, който винаги успяваше да удиви и обърка хората с някое възмутително изказване.

— Да вземем Адейеми. Почти съм сигурен, че няма скелети в гардероба, че за нея няма мръсни истории. Нито пък беше кой знае колко богата.

— Тогава текущата теория за причините за обезглавяванията е безполезна.

— Или може би…

Пендъргаст замълча, докато им сервираха вечерята.

— Може би какво? – попита Лонгстрийт, докато ровичкаше в своя телешки мозък.

Пендъргаст махна с ръка.

— Много теории могат да хрумнат на човека. Може би през цялото време Адейеми или някоя от другите жертви е била истинската цел, а останалите убийства са просто за заблуда.

Лонгстрийт опита своето блюдо, но се разочарова, защото светлорозовият телешки мозък беше препържен. Остави сребърните прибори на чинията, повика келнера и върна блюдото, за да бъде сменено. После се обърна отново към Пендъргаст.

— Наистина ли смяташ това за възможно?

— Невъзможно. Фактически почти невероятно. – Пендъргаст направи кратка пауза, преди да продължи. – Никога не съм срещал толкова неподдаващ се на анализ случай. Очевидно главите липсват, а първоначалните жертви бяха заобиколени със сериозна охрана. Това са единствените сходства, с които разполагаме засега. Определено не е достатъчно, за да изградиш теория на тази основа, защото оставя отворена врата за широка палитра от мотиви.

— И какво сега? – Макар никога да не му го беше признавал, на Лонгстрийт му доставяше удоволствие да гледа как работи главата на Пендъргаст.

— Трябва да се върнем обратно в началото, при първото убийство, и да си пробием път оттам. То е ключът към всичко случило се след това заради факта, че се пада първо. Освен това е и най-любопитното. Трябва да установим аномалиите, преди да можем да разберем моделите на онова, което последва. Например защо му е на някого да задига главата двайсет и четири часа след като момичето е убито? Сякаш никой освен мен не се чувства обезпокоен от това обстоятелство.

— Наистина ли го смяташ за важно?

— Да, мисля, че е жизненоважно. Всъщност тази сутрин се отбих при Антон Озмиян, за да получа още информация. За съжаление обичайните ми номера не помогнаха да мина през антуража му от подмазвачи, адвокати, телохранители, лакеи и други подобни пречки. Наложи се да се оттегля с известно неудобство.

Лонгстрийт потисна усмивката си. Прииска му се да беше видял как Пендъргаст подвива опашка, тъй като това се случваше крайно рядко.

— Защо ли имам чувството, че този разказ води към някакво искане?

— Хауърд, имам нужда от силата на твоето звание. Имам нужда от цялата мощ на ФБР зад гърба си, за да хвана бика за рогата в собствения му кабинет.

— Разбирам. – Лонгстрийт остави мълчанието да се проточи, за да се изпълни с напрежение. – Алойшъс, нали знаеш, че още си в моя черен списък? Подмами ме да не изпълня клетва, за която гарантирах с живота си.

— Напълно го осъзнавам.

— Добре. Ще направя каквото мога, за да влезеш в кабинета, но след това проблемът си е твой. И ще те придружа, но само като наблюдател.

— Благодаря ти. Това е напълно приемливо.

Келнерът се върна с чиния димящ телешки мозък. Плъзна я пред Лонгстрийт и отстъпи назад с боязливо изражение, докато чакаше оценката на клиента. Асоциираният изпълнителен директор по разузнаването решително отряза парченце от единия край и поднесе към устата си трепкащата маса.

— Самото съвършенство – обяви той и задъвка със затворени очи.

Когато чу това, келнерът се поклони със смесица от облекчение и удоволствие на лицето и после изчезна в сумрака на осветяваното с газ помещение.