Реваншът на Тангра

116.

Замръкнаха на половината път. Арбуга предложи да си устроят бивак, да преспят и на сутринта да продължат. Ат обаче бе възбуден, очите му горяха като трескави и го отряза.

Нощта бе облачна, звезди нямаше. Понякога луната се показваше гузна и посърнала.

Затова видяха отдалече огъня пред себе си.

— Мирни пътници — вдигна рамене Ат. — Инак защо ще палят такъв огън?

Въпреки това и двамата понаместиха оръжието по себе си.

Огънят гореше на около триста метра от пътя и наистина бе голям. Отблясъците му, жълточервени и игриви, подскачаха като живи по стените на голяма бяла шатра.

— Не знам дали са мирни, но че са богати е сигурно — поклати глава Арбуга. — Да продължим.

— Не — каза унесен Ат.

— Странно — отбеляза Арбуга. — Не виждам нито коне, нито каруца.

— И хора май няма — допълни Ат.

Арбуга прехапа устни и каза:

— Не ми харесва. И Аждаха бе в подобна шатра.

— Глупости!

— Ат, лошите са отмъстителни. Мислиш ли, че са забравили какво им причинихме?

Не го чу — вече бе подгонил Тулпар към осветената от огъня шатра.

Нямаше хора. Просто шатра от богат румски плат сред степта. Пред нея гореше огъня. Изпод залюлените пешове на входа й се виждаше, че вътре също свети.

Ат скочи от коня и извади меча си.

Наблизо имаше струпани дебели цепеници. Арбуга каза възбуден, че наоколо няма гора, и мина в тръс зад шатрата.

В този момент от степта изникна сянка. Ат се извърна. Арбуга пристигна отзад и вдигна копието си за удар. Беше слаб, черен мъж в окъсани дрехи. Вървеше като омагьосан и не реагира на предупредителните викове. Носеше мях с вода. Зад него изскочи опърпано, с оплетени в козината му бодили, куче. То се опита да залае, но сякаш размисли и направо падна от слабост до огъня.

— Кой си ти? — опря в гърдите на човека меча си Ат.

Все едно, че извика на вятъра. Робът (имаше голям железен обръч на врата си) бутна унесен острието, седна до песа и застина.

— Нищо няма да научим от него — поклати глава Арбуга. — Глухоням е.

Ат приближи до шатрата и повдигна люлеещото се крило на входа й с острието на меча.

Тъкана бяла пътека водеше към средата й. На централния кол горяха две факли и хвърляха игрива светлина. Зад голяма маса, с гръб към него, стоеше жена със спуснати до коленете дълги коси. Той зяпна, протегната му ръка падна като отсечена и платното скри гледката.

Ат извика разочарован, изненадан и уплашен, че това, което бе видял, ще изчезне завинаги. Хвърли се напред.

Жената се бе извърнала.

— Боз-бий! — изплака той.

Тя беше.

Усмихна се, заобиколи масата и протегна ръце към него.

Ат пусна меча и се хвърли към нея.

Срещнаха се и потънаха един в друг.

Стреснатият от вика Арбуга нахлу в шатрата с коня си и едва не я събори.

— Ти!… Ти!…

— Аз… Аз съм…

— Търсих те по целия свят… Боз-бий… Животе мой…

Арбуга се спеши и изкара коня си навън. Обиколи смутен шатрата, огледа плодовете по масата, застланото ложе в дъното, съдовете с вода и вино. Набърчи чело умислен.

— Аз избягах от Албастий — започна със звънък глас Боз-бий.

— А ние бяхме тръгнали да те освобождаваме!

— Сама ли избяга? — попита стоящият встрани Арбуга.

Боз-бий го стрелна недоволна.

— Този кой е?

— Арбуга.

— Какъв ти е той? Джура? Кошчи?

— Той е мой побратим.

Боз-бий нацупи пълните си устнички.

— Мислех, че тази нощ е наша и че ще бъдем сами… Ето виж, нося ти подаръци!

Тя извади вързоп изпод масата и го развърза. Тръсна сгънатото. Ат, въпреки че бе канартикин и беше израснал в лукс, не можа да сдържи възхищението си от лъскавите копринени дрехи, богато извезани със златни и сребърни нишки.

— Че откъде ги имаш? — промърмори Арбуга. — Нали уж бягаш от плен?

Боз-бий опъна дрехите по тялото на Ат и възхитена извика:

— По мярка са ти!

— Мисля, че е неприлично девойка да купува любовта на мъж — подметна отстрани Арбуга.

Ат бе така замаян, че дори не го чу. Но Боз-бий го стрелна ядно.

— Няма ли да останем сами? — попита тя високо.

— Това е недостойно за теб — поклати глава Арбуга, втренчил очи в жената.

— Приятелю, та това е Боз-бий! — каза унесен Ат. — Цял живот я търся…

Красавицата ядно събра дрехите в ленена покривка и ги хвърли под масата.

— Да поседнем, мили — дръпна го тя към ложето от плъст, килими и възглавнички.