Реваншът на Тангра

72.

Както Вселената си има Тунай, така и съзнанието на всяко живо същество притежава нещо подобно — Акашовите записи в подсъзнанието. И мисля, че Тунай е детска приказка пред ужасите, които бродят там. Всяка мисъл за убийство, предателство, любов, приятелство, дори писъкът на стръкчето тревичка, което е смачкал първият от рода ти, когато е проходил — дори и той е записан. Разбира се, можеш да видиш и хиляди прекрасни утрини, милиони алени залези и милиарди влюбени очи. Но кой се интересува от това? Акашовите записи са киното на боговете — тези воайори от уж по-добрия свят.

По-добър — пфу!…

Знам, че сега на Земята е много модерно да ти четат Акашовите записи. Разни превзети кокошки с натряскани портмонета подлагат перушина на псевдодуховни пастири и те ги скубят като за световно… Екцентричност от свръхкласа. В действителност това е една от сакралните ни тайни. И точка от мирния договор с Големите богове, където правата ни да рушкаме из тях са силно орязани. Защото всички имат Акашови записи — дори Вселената. А който управлява информацията, той господства.

По сега действащите договорки един алп може да влиза в Записите на човек само ако той носи наш печат в аурата си. Тоест не бих могъл да пипна извън посочените в договора. Плюс това ми бе нужно съгласието на човека. Представяте ли си — Тангра да пита някоя еднодневка дали може да му порови в подсъзнанието! Но като си загубил война…

Отгоре на това хич не е лесно. И повече заради това са малко алпите, които могат да го правят. Макар че повечето се оправдават с тежките условия и високите изисквания. Първо — трябва учител. А кой би дал такова оръжие да излезе извън рода му?… Баща ми е предал това знание само на част от синовете си. Второ — определени качества у самия алп. Оказа се, че ги имат само великите алпи и съвсем, съвсем малка част от средните алпи. Предполагам такива, чиито майки са кръшкали с великите…

Най-общо четенето прилича на движение в стая, накичена с паяжини. И ти трябва да се движиш така, че да не ги разкъсаш. Кошмарно е. И отговорно — не знаеш докосването до някое дребно влакънце до какви изменения може да доведе. Това дори и Големите богове, мисля, още не са установили.

Но сега съм във време, когато сме във възход и няма кой знае какъв ред в ползването.

— Махни се — предложих на Биляна, когато Делян клюмна и се отпусна на земята пред мен.

Поклати енергично глава.

Щеше да ми е трудно… Тя… Опънала лък срещу мен… Точно тя…

Застанах на колене до главата му. Сложих лявата си ръка на сърцето му, а дясната на темето му. Опитах бавно да се абстрахирам. От всичко — степта, вятъра, луната… Биляна… Удари ме като… Започнах отново. Ръцете ми се бяха изпотили, затова ги избърсах в кожените си панталони. Челото… лявата част на гърдите му… Почувствах сърцето му — биеше бавно и равно като на всички от Дуло. Ако оня Василий Втори Българоубиец бе изпратил ослепените хиляди войници при цар от рода Дуло, той никога не би получил сърдечен удар. Просто щеше да се появи веднага един Ромеоубиец. Като Калоян — нали така го наричаха византийците?… Той беше елбир, носеше аурата на тоя велик род и във вените му течеше кръв като у това момче — Аудан. Което сега е…

Изведнъж се озовах в огромно помещение. От тавана до пода висяха тънки нишки — нещо средно между паяжина и коприна. Вятър, който аз не усещах, ги люлееше без никаква логика. Направих крачка, извивайки тялото си, за да не докосна нишката, почти до носа ми… Планински хребет… орли, кръжащи над дълбока пропаст. Каф?… Да. Още напред… Не в Каф. След това… След това… Още крачка… сега трябва да прибера рамото си и да се извия от кръста, защото… Потокът в подсъзнанието тръгна. Успях… Буквално ме засмука… Забиха тежки вълни в стръмен бряг и се озовах на кораб с петдесетина гребци-роби. А на палубата… празна палуба. Не. Трима. Възмъжалият Аудан, който вече е известен с другото име — Атила. Побратимът му Арбуга. И Татра — бият на сакланите.

Чакай… Къде са стоте елбири?… Въпросът почти щеше да ме изведе от… Едва успях да избегна залюляна от нещо нишка към коляното ми. И аха да се натъкна на друга с лявото си рамо… Да… Ето, слизат на брега. Освобождават робите и им раздават оръжие… Защо?

Елбирите… Няма ги. Няма ги!… Опънах врат вляво, вдясно… леко назад… Нищо.

Така. Още напред… Почти се надянах на дебела нишка… Уф… Не се скъса. Река, корабът навлезе в устието на река. Голяма река. Шир? Бури-чай?… Завъртам се леко на пета… Приближава върбалаците… Мирише на риба, смачкани треви. Атила… Какво мисли?… Ходи нервно по брега и се оглежда. Кого търси? Елбирите? Сигурно трябва да се срещнат тук…

Човешкото бъдеще… пък и това на алпите е наречено… Обаче винаги има пътечка за играта на случая… Или свободната воля… Което е едно и също. Макар че не може ние да сме го учили, пък… Освен ако някой не е пипал… Но това е страшно дори да се помисли!

Приближих лице до неговото, дори се уплаших, че дъхът ми може да го стресне… Дано… дано… Успях.

Главата му бе пълна с вещицата. Той чакаше да дойде вещицата! Тя трябваше да го заведе в убежището на Албастий…

Обърнах се и затрополих с грубите си ботуши, почти забравил за паяжините. Фалът бе станал, какво да се пазя?

Изхвръкнах от подсъзнанието на Делян като от седлото на побеснял жребец…

Първото, което видях на оскъдната светлина на смъртно бледата луна, бе плувналото в пот лице на Биляна. И присвитите й, готови за убийство очи…