Реваншът на Тангра

129.

Забръмчаха тетивите на лъковете. Гледах как мъжете и самодивите пред мен боравят бързо и уверено. Опън — изстрел. Ръката посяга към колчана — слиза към лъка. Опън — изстрел… Отсреща започна да се чува характерният пукот на стрелите на Хурса при попадение. Викове… проклятия. И болка, болка…

И първите стрели сред нашите редици.

Биляна стоеше до мен. Чувах я как диша тежко. Не издържа, понечи да свали лъка от гърба си, но Чакар подкара коня си към нея и, привеждайки се, й подхвърли нещо.

Йорегите не издържаха на обстрела и с протяжен рев потеглиха напред.

Ат извика. Викът му бе подет от тавишчиите. Нашите изпратиха още един облак стрели и започнаха да вадят мечовете и да приготвят копията.

Най-нетърпеливи да се счепкат с противника бяха йорегите, които трябваше да се бият със самодивите. Развалиха строя и с крясъци се разляха напред.

Грешка.

Първите се натъкнаха на таралежа от остриета на челната редица. През това време момичетата от втората метнаха по късо копие и елегантно, както само жени могат да го направят, се смениха с третата. И те хвърлиха копията си.

Мале, какъв писък се нададе!… Опитаха се да се дръпнат и да оформят строя си, но самодивите, подканяни от Русана, се залепиха като въшки за тях и пуснаха в ход прочутите си саби.

Нашият десен фланг се смеси с пешаците на врага. И тъй като те носеха много факли, там се виждаше най-добре. Заформи се бой, в който никой не можеше да вземе превес.

Садумците обаче си намериха майстора. Кой? Как кой — Горян. Отначало се запердашиха с нашите яко и аха да ги отблъснат. Виковете, страшните им шлемове и огромните им мечове уплашиха конете, те се дърпаха и пречеха на елбирите да нанесат точен удар. Обаче напред излезе змеят. Копията и стрелите отскачаха от роговите му плочки. Почти по земята пляскаше коравата му като желязо опашка и който се задържеше на крака от нейния удар, падаше със смачкана глава от тежкия боздуган.

Ат и двамата му другари се скупчиха зад строя на самодивите. Май мислеха, че те са слабото място на отряда… После извикаха „Тангра“ и се стрелнаха към десния ни фланг, където бойците плащаха с кръв всеки завзет сантиметър земя.

— Прадядо ти прецени правилно — кимна доволен Чакар. — Защо не се поразкършиш?

— Аз? — не повярвах на ушите си.

— Ти — засмя се той зло и усетих, че едва сдържа нетърпението си сам да се гмурне във вихъра на боя.

Понечих да пришпоря коня си, но срещнах очите на Биляна. Чакар се плесна по бедрото и й подхвърли:

— Нали знаеш, че моят род е в бизнеса с души? Неговата не е в списъка!

А после към мен — сериозно:

— Аз ще пазя Биляна.

Конят вече бе усетил напрежението в мен; танцуваше и пръхтеше, възбуден от кръвта наоколо и зверските викове.