Реваншът на Тангра

17.

Навлязоха в рядка горичка — повече дъбове, тук-там габър и ниски, сякаш изродени храсти. Равнината премина в хълмове, наподобяващи шкембето на полегнал великан. Появи се и дере, а от недрата му вятърът довя шум от вода и жабешко квакане.

Смрачаваше се.

Конете пръхтяха неспокойно и често се налагаше да ги пришпорват грубо. Двамата мълчаха, наострили всички сетива в себе си.

Воденицата изскочи пред тях като жива — така бе скрита в диплите на склона и между короните на дърветата, че я видяха едва когато пътят ги изплю пред нея. Бе прихлупена и крива, със стени от бели като черепи камъни и покрита с белезникави от лишеите плочи. Вратата зееше тъмна като паст на огромно животно и протяжно прискърцваше с ръждясалите си панти.

Встрани от постройката, близо до яза, където водата падаше с глух тътен, нещо се раздвижи. Елаур подкара коня си и застана пред Аудан.

Беше сиво магаре с увиснал корем, вързано за очукана двуколка. Ровеше в голяма гаванка с овес и единствената му грижа бяха няколко конски мухи, които му налитаха със стръвно бръмчене.

— Хей! — извика Елаур към воденицата.

Отговори му само птичи писък в ниското. Той слезе от коня, хвърли поводите му в ръцете на младежа и тръгна към вратата. Извади меча си.

Аудан също скочи на земята. Върза конете на коневръза отпред и с изваден ханджар последва колобъра. Той беше застанал до огнището. Преди около час там бе горял огън; сега в него намигаха десетина живи въглени. Духна в тях и на червената им светлина успя да види купчина борини. След минута вече имаха осветление.

Обиколиха неспокойни. И преди да заключат, че са сами, видяха крива стълба от дялани греди. Елаур сложи пръст на устните си и бавно заслиза по нея. Изчезна. Дълга минута… Проточено ахкане, светлината долу се заклати като пияна.

Аудан се спусна с обнажен ханджар като бесен по стъпалата.

Колобърът се бе надвесил над дървен нар, на който лежеше по гръб възрастна жена. Ръцете й бяха скръстени над обшития с разноцветни шевици сукман, а дългата й сива коса, събрана в дебела плитка, обрамчваше като ореол жълтото й изпито лице.

— Мъртва ли е? — попита объркан младежът.

— По-лошо — изхриптя Елаур. — Да се махаме!

— Какво? — смая се Аудан.

— Бързо!

Той прибра в ножницата оръжието си и извади от канията Ханския меч, който носеше преметнат на гърба си. Вдигна го за удар и настръхнал пое нагоре по стълбите.

Младежът го последва объркан. Малко преди да излезе в помещението на воденицата, се обърна. Светлината от борината му едва достигаше до босите, напукани пети на жената. Лъч подскочи, завъртя се и падна на лицето й. Стори му се, че веждите й подскочиха, клепачите й се надигнаха… той се блъсна в спрелия на последното стъпало Елаур и едва не извика.

Колобърът го подпря с лакът и изшътка.

Единият от конете изцвили разтревожен. После и двете животни се заблъскаха на коневръза. Забуха бухал. Жабите в ниското млъкнаха, заслушани в ужасения писък на някакъв гризач.

Елаур вдигна борината с лявата си ръка и се приготви за удар с меча. Лицето му бе плувнало в пот. Капка от нея се свлече по челото му и тръгна по дълбоките бразди край носа му.

В този миг тя влетя откъм вратата. Червено-черна. Голяма почти колкото мъжка длан. Аудан никога не бе виждал толкова голяма пеперуда. Стрелна се на отблясъците на борината към колобъра. Той замахна с меча. Пеперудата се гмурна надолу, после се издигна нагоре и отново опита да налети върху тях. И Елаур отново завъртя меча.

Пеперудата се върна и запърха на педя от мръсния, покрит с паяжини и прах таван.

— Застани зад мен! — властно заповяда колобърът.

Аудан направи крачка, но трепкащата гад внезапно се стрелна към него. Ударът на Елаур накара въздухът да изплаче. Изтърва я… Аудан също. И само светкавичната му реакция — наведе се! — го спаси. Миг след това Елаур пак бе между пеперудата и канартикина и пак замахна с бляскавото острие.

Пеперудата направи няколко обиколки по ъглите и се скри в мазето.

Аудан избърса с ръкав лицето си и с пресъхнало гърло попита:

— Какво беше това?

— Вещица25 — преглътна Елаур.