Реваншът на Тангра

25.

Нямаш представа колко е хубаво да имаш тяло. Седяхме в горния край на Самодивски поляни… С Чакар, да. Ако не беше той, щях да си мисля, че всичко е било някакъв кошмарен сън. Не, не беше. Или ако беше сън — той продължаваше, защото страшното същество с ястребова глава бе до мен.

Едър, висок като баскетболист и с бързи ръце на боксьор. С кафеникави кожени дрехи като трапер и нещо средно между ботуши и кубинки. И меч в красива ножница, преметнат като автомат през рамо.

Започнах с това колко е хубаво да виждаш и чувстваш краката, ръцете, кожата си… Аз, лейтенант Делян Стоянов, командир на взвод… Само че не бях в униформа, а в кожи като Чакар и странно — имах чувството, че съм ги носил сто години.

— Хиляди — поправи ме Чакар.

Той така си ми чете мислите. Единственото ми успокоение е, че скоро и аз ще започна да чета неговите.

На кожения колан със сребърна тока на кръста ми виси дълъг нож с чирени от слонова кост. А на гърба ми — като него — меч.

— Никога не съм използвал меч — вдигнах рамене преди малко. — Дай ми автомат, гранатомет…

— С автомат си стрелял седемдесет-осемдесет години, а меч си въртял двайсет века — контрира ме Чакар.

— Аз?

— Тия преди теб.

Грее ли ме това?

— Всичко е в гените ти — натърти той.

Така. Стоим си. А съм гладен. Обаче Чакар не дава и да си помисля.

— Вратата между световете е като… летене с раздрънкан самолет — обясни ми търпеливо. — Ще го повърнеш.

Щото ние сме тук, за да минем в света Самодивия… И следим две свраки… Разправя едни врели-некипели — само тия кресли виждали входа…