Реваншът на Тангра

120.

— Толкова време те чаках… Сега ще се убедиш колко те обичам.

Думите на Боз-бий стигаха до ушите на Ат като шепот на листа. Той усещаше малките й нежни пръстчета в ръката си. Лицето му гореше.

Тя спря пред ложето и започна да се съблича. Падна първата дреха. Въздухът се раздвижи, пламъкът на факлите се смали и Ат щеше почти да извика с гняв, че моминското тяло потъна в мрак. Пак полетяха нагоре и светлината целуна бялото алабастрово тяло и жълтите свилени коси.

— Прегърни ме — долетя като от далечен свят нежният й глас.

Но самата тя не го дочака — обгърна го с тънките си ръце. Гъвкавото й като самодивска сабя тяло се прилепи към него. Всичките му сетива се стрелнаха към нея… Пълните й алени устни се впиха в неговите.

Светът се завъртя и шатрата потъна в някакъв прорязан от звезди мрак.

— Обичам те — прошепна Ат.

И в същото време усети болката в гръкляна, въздухът изведнъж изчезна, той отвори широко уста… Светът бавно се намести, шатрата се върна с трясък. И болка… Очите му се фокусираха и той видя срещу себе си огромна миша муцуна. Малки черни очички искряха от злоба, а силни ръце, покрити със ситна сива козина, го стискаха за гърлото.

— Боз… — опита се да извика и спря без дъх.

Огромната мишка отвори уста и ситни зъби приближиха лицето му. Той разбра, че се опитва да докопа гърлото му, и със сетни усилия успя да я отблъсне. Падна в ложето, опита се да извика, но страшното същество с тяло на изкусителна жена и глава на гризач отново го затисна като планина. Завря лакът в разтворената паст и се опита да освободи шията си от захвата на пръстите, които го стискаха като менгеме.

— Няма да ми избягаш! — изломоти звярът, който бе заел мястото на Боз-бий. — Мой си!

Усети, че губи сили. „Нима е краят?…“ — помисли Ат ясно и с някаква лекота.

Следващото му движение бе по-скоро гърч, отколкото осъзната съпротива. Съществото отхвръкна назад. Ат отвори уста като да глътне света, хвана гърлото си с две ръце, свежият въздух, който нахлу като ураган в дробовете му, го килна назад. Успя само да извика с последните си останали силици:

— Арбуга!