Реваншът на Тангра

122.

Арбуга влетя като бесен в шатрата. Видя налитащия върху Ат звяр. Такова нещо не бе зървал и в най-лошите си сънища: женско тяло с дълги крака и големи гърди… но покрито със ситна козина и огромна миша глава.

Миг преди острите зъби от внушителната муцуна да се впият в гърлото на побратима, копието му потъна със страшна сила между плешките на съществото.

Последва рев, от който потрепери цялата шатра. Факлите свиха пламъка си. Едната угасна. Кучето отвън залая. После шатрата се заклати и вътре влезе Тулпар с побелели от ужас очи.

Звярът се замята на копието. Арбуга политна назад, но не пусна дръжката. После угасна и другата факла. Той усети, че тежестта върху копието изчезна и съобрази, че жертвата му се е измъкнала.

Кучето се бе промъкнало вътре и залая ожесточено. Тулпар изцвили и събори нещо.

— Арбуга — дочу слабия повик на Ат.

Шатрата пламна откъм входа.

Елбирът се огледа на неочакваната светлина. Звяра го нямаше. Встрани от ложето видя огромна дупка в стената на шатрата. Бе избягало оттам… Ат се изправи от ложето и започна да плюе.

Тулпар танцуваше като полудял върху трупа на размазаното куче.

Пламна и ложето.

Арбуга се хвърли към побратима си, подхвана го, прехвърли ръката му над врата си и го повлече навън. Пътьом Ат сграбчи изпуснатия си меч.

След тях като подивял изскочи и Тулпар.

— Какво стана? — попита с побелели устни Арбуга.

Ат успя да се задържи на крака. Подпря се на меча. Погледът му попадна на роба. Направи няколко крачки. Ритна го. Изохка.

— Камък — констатира безсилно.

— Знам — кимна Арбуга. После злорадо подметна: — Боз-бий, а?

— Не беше Боз-бий — кисело призна Ат. — Алп-бий Сомор.

— Курвата? — не се учуди кой знае колко Арбуга. — Тя пък защо ти е навита?

— Знам ли? — разкърши врата си Ат.