Реваншът на Тангра

51.

Бързах. И това зяпане на човека от племето Имен и самодивата Биляна ме дразнеше.

Имаше заповед всички наши да напуснат света Самодивия. Без да препират, постепенно. При разпитите воините-григори се оправдали, че някакъв алп, който пил в хана с тях, им дал идеята да отвлекат някоя от Болестите и да я закарат на фронта в света Дакея… Стара самодива вече разпоредила той да бъде издирен.

И друго: за да разследват произшествието, насам бяха тръгнали екипи на Големите богове. Струпването им никога не се е отразявало добре на Малките. А като се има предвид, че и победихме войниците им, не бе нужен кой знае какъв прорицателски талант, за да съобразиш към кого ще се насочат.

Да не говорим, че за преминаване в миналото трябва разрешение от специален комитет, в който — естествено — нямаше наш представител.

Шарканите ни отведоха до здание подобно на синагога, но някак масивно и тежко — може би заради огромните каменни блокове, от което бе издигнато. Спряхме пред висока дървена врата — толкова голяма, че не можеш да си представиш каква сила би я отворила. Шефът им вдигна рамене: ние сме дотук.

И докато се оглеждахме объркани, дверите се отвориха сами — без никакъв звук.

Зала — като че ли безкрайна. И празна. Свещници с по стотина свещи. Високо горе — прозорци с разноцветни стъкла. Подът бе застлан с кафеникави каменни плочи.

Стъпките ни отекнаха и разклатиха застоялия въздух.

В далечния край се изправи ниско, криво човече с дълга бяла брада и бръсната глава. Беше толкова сбръчкан и грохнал, че първата ти мисъл е: „Тая антика е на хиляда години!“ Грешка — на две хиляди е. Някъде пишат, че се казвал Мину, другаде — Радамант48. Но мисля, че не е онзи, синът на Зевс. Млад е за това. Кой знае? Колцина са живите, живели в годините, когато се е родил и му е било дадено име?… Той винаги мълчи, устата си не отваря.

Ето и сега — само ме поглежда с мътните си, някога кафяви, очи.

Обяснявам му в кое време и при кого искам да отида.

Кима. Да? Или не?… Пак се връща на масата — крива и проядена от времето като него. Сяда, гледа в зелено кълбо, чеше брадата си и мърда беззвучно тънките си устни. Няколко пъти прелиства огромна дори за моите представи книга с дебели жълти листа. Изпъшка и стана. Имах чувството, че костите му се огънаха. Изправи дълга сребърна тръба на мръсна стойка и примъкна зад нея най-близкия свещник. Вътре сигурно имаше лещи, защото от по-далечния й край изскочи светложълта точка и се лепна на каменната стена отсреща.

Казват, че живеел в безвремието между настоящето и миналото и затова достигнал до тази възраст. Какво е безвремието?… Ако е като Тунай, мерси — не искам да стигам годините му.

Без звук, бавно и протяжно, каменната плоча, където светеше точката от тръбата, започна да се премества.

Биляна трепери — от студа? — и стрелите в кожения колчан на гърба й подрънкват.

Делян е бледен, очите му са разширени — очаква да излезе поредното чудовище.

Е, аз знам какво ще стане. Чел съм го в дебелите книги. И сърцето ми пак пърха.

Бездна от мрак. Коридор? Пещера? Стая?… Сигурно само Радамант знае. Сега ми обяснява със знаци, че трябва да вървя така, че точката от светлината да бъде винаги в гърба ми, между плешките.

Знам. Инак ще отида в друго време и на друго място. Само това остава…

После старецът ми показва три пъти двете си длани с разперени пръсти. И това знам какво значи — имам тридесет дни. Тамошни. Закъснея ли — оставам завинаги от другата страна.

И друго знам — че трудно се върви, направляван от точка в гърба. Затова сложих от двете си страни Делян и Биляна да ме насочват.

И направих първата крачка в безвремието…