Реваншът на Тангра

31.

Буян бе град от камък и върху камък.

— Грешиш — поклати глава Чакар. — Това е също тъй изкуствено като бетона във вашия свят.

— Това? — тропнах по гладката повърхност на улицата, която по нищо не се различаваше от чукарите около града.

— Топят скалите и ги изливат, както им е нужно.

Приближих до една от сградите — нещо подобно на жилищен блок — и попипах стената му. Огромни блокове — може би седем на три метра — в основата. После другия до него. Бяха гладки, без никакви пукнатини и прилепваха един в друг до микрон.

По улицата имаше много дървета. От същия вид, който видяхме и извън града, но като че ли по-високи и кичести. Излизаха направо от настилката и бе чудно дали изобщо имат корени. Криви и уродливи. Както и тези, които срещахме по пътя си. Предимно жени — ниски, високи, кокалести, трътлести, но мусукулести и почти всички с оръжие.

— Има и красиви — подсмихна се Чакар.

И все пак те бяха афродити в сравнение с другите същества, които се мотаха по улиците на този странен град. Всичките ми лоши сънища оживяха: върколаци, хора с конски глави, коне с човешки, хора с кози крака… А това!…

— Шаркан — услужливо се намеси Чакар. — По рождение имат и опашки, но сега е модерно да ги режат.

Мъж около един и седемдесет, с широки рамене, тъмни коси и къси крокодилски крака.

— Те също са местни и си падат по самодивите.

Кой знае какви изроди се раждат от кръстоската им… Знаеше всичко, гадината му с гадина. Той си ходи с ястребовата глава, защото тук никой не се стряска от вида му. А и знам, че така му е по-комфортно. Сега ми се виждаше готин — може би заради постоянно срещаните по улиците ужасии… И ме водеше уверено, макар че никога не е бил тук. Ето ни пред висока сграда с дълъг коневръз — споменах ли, че дори тия с конските мутри яздеха коне?…

— Хотел? — опитах се да налучкам аз.

— Тук използват думата хан — уклончиво кимна Чакар.

Също като на старата скучна Земя — рецепция и зад нея самодива. И то крехка и тъничка!

— Мелез от местна и човек — обади се пак онази черна радиостанция Чакар.

— Определено добре им влияе човешката кръв — подметнах язвително.

После се качихме в стаята — съвсем прилична, между впрочем. Поръчахме храна. Също прилична. И в голямо количество… И двамата бяхме уморени и сънят бързо ни обори. Помня, че преди да заспя, за първи път ми мина мисълта да избягам…