Реваншът на Тангра

134.

Албастий направи най-неочакваното: обърна коня си и го пришпори към вратите на крепостта.

Това бе толкова невероятно за Ат, че той изгуби ценни секунди, за да смени посоката на Тулпар. Войниците край него нададоха победоносен рев. Застигаше го бавно, но сигурно. Подканяше коня си с леки боцкания на шпорите и къси, дрезгави подвиквания.

Трябваше, трябваше да го настигне! Ако влезеше в крепостта, губеше всякаква надежда да стигне до Боз-бий! Съжали, че няма лък в себе си.

Ето, вече е на хвърлей копие от приведения над гривата на коня си Тама-тархан. Очите му откриха края на ризницата и Ат се изправи на стремената. Вдигна ръка…

Конникът се извърна и като че ли забави ход. Тулпар скъси разстоянието между тях с десетина метра.

Вятърът отметна гъстата черна коса назад и лицето на Черния конник се откри.

Ат извика.

Отпред яздеше баща му Алвар! Лицето му бе сгърчено, невярващо, че краят е дошъл, че ето — най-близкият му, синът Аудан — ще го прободе…

Ат отпусна копието.

Тулпар, бягащ на върха на силите си и усетил спирането на атаката, намали рязко темпото.

Албастий се отдалечи. И, вече влизайки между вратите, вдигна меч и се изсмя победоносно.

Портите се затвориха със скърцане и трясък.

Първи до тях стигна Горян. Десетина метра не му достигнаха да докопа Албастий. Змеят опита да ги отвори, но те вече явно бяха залостени. Тогава вдигна огромния си боздуган и го стовари ядно върху тях. После още веднъж.

Още не бе затихнал тътенът от този удар, когато пристигна и Ат.

В този момент на зъберите се появиха множество облечени в черно бойци и започнаха да хвърлят копия и стрели.

Ат вдигна щит над главата си.

Змеят изпъна двете си ръце нагоре и без да обръща внимание на чаткащите по него остриета, изрева така, че стените се разклатиха. После в безсилие и яд хвърли огромното си оръжие към портите. Те изкънтяха и се разтресоха.

Тракането на стрелите по щита на Ат спря и той надникна внимателно изпод него.