Реваншът на Тангра

79.

Маджи. Неговият смъртник, когото бе назначил за лечител на отряда, клечеше встрани от пътя и повръщаше. Бе неузнаваем — отслабнал, с обринато от пъпки лице.

— Маджи? — попита Ат и скочи от коня.

Войникът се сепна, извърна се с усилие, лицето му светна. После се уплаши, вдигна длани и ги опъна към Ат.

— Стой там.

— Сигурно мога да ти помогна, Маджи.

— Не, господарю. Напусни това място.

Ат спря, разкъсван на две.

— Отивам си, господарю. И момчетата си отидоха. Половината от твоите смъртници-киргизи се търкалят по пътя. Другите сигурно ще измрат, докато стигнат до Суреж… Да.

— Не може ли…

— Не може, господарю. Това е нечиста болест. Някой… Кой? Говорят за Албастий — нали Златният кладенец е негов… Но защо момчетата? Аламир ги поведе… А той се върна здрав.

— Здрав, е, така ли?

— Здрав… Но твоите приятели нямаха тоя късмет.

— Арбуга? Татра? — ахна Ат.

— Те, господарю. Оставих ги в пещерата Булгар. Бяха едни от първите. Нали вървяха начело на пристъпите…

— Къде е тази пещера?

Маджи посочи купчина скали в далечината, встрани от пътя.

— Булгар? — опипа с език странното име Ат.

— Така се нарича. Царят заповяда да ги закараме по-далече от пътя и да ги оставим. Един от местните каза, че наблизо имало пещера с лековита вода. Отведох ги там.

Ат понечи да слезе от коня, разчувстван от постъпката на войника.

— Маджи, аз…

— Отивай, господарю. Те са млади… може и да оздравеят. Но не ги пипай. И златото им не пипай…

Прелетя разстоянието — повече от пет километра, осеяни с трупове на пешаци, хусари, казаци. Първо видя двата коня, пасящи кротко на поляната, после тясната черна дупка. Пред нея намери щитовете на Арбуга и Татра. Извика.

Нищо. Само конете надигнаха глави и наостриха уши. Наведе се към дупката и повтори имената им с треперещ глас.

Стори му се, че някъде дълбоко под земята се извиси глас. Извади борина от седлото на коня си, успя да я запали и с разтреперени колене тръгна навътре в пещерата Булгар.

Беше от влажните, с малки езерца в залите и ручейчета по пода на галериите. Газеше в кал — черна и лепкава — до кокалчетата.

Лежаха във втората зала — направо в калта и с дрехите. Високо в стената бяха забили тънка борина.

— Ат? — изумен опъна врат Татра.

— Аз, я!

— Махай се! — с усилие извика Арбуга.

— Да бе!

— Ще я прихванеш от нас! Умираш, ей!

— Ами. Шурале аз вече веднъж съм го надвивал…

— Вън, глупако!

Ат приближи, понечи да ги изправи.

— Лечителят каза да лежим в калта. Била лековита — възпротивиха се двамата в един глас.

— От вашите уста — в ушите на Тангра — благовейно промърмори Ат. — Значи така ще останете?

— Така. Хайде по-далече от нас!

— Добре — засмя се Ат. — Търкаляйте се за здраве. Аз ще отида на лов. Молете се да ударя нещо…