Реваншът на Тангра

89.

Черният път се виеше като змия по стръмната снага на хълма. Над главите ни се люлееха сплетените клонаци на буките, а долу, между тях, леските, дрянът и дивите къпини бяха вдигнали зелена крепостна стена.

Биляна яздеше пред мен. Бях така объркан, че чак след десетина минути съобразих, че се движим съвсем не безцелно.

— Къде отиваме?

— Да търсим прохода — вдигна тя рамене. После май се трогна от идиотската ми физиономия, защото протегна ръка към скалистите хълмове пред нас: — Ето там.

— Нали каза, че нямаш никаква идея…

— Е, вече имам.

— И защо там?

— Ще търсим самодиви.

Ха! Кой знае защо, това не ме изпълни с особен ентусиазъм. Из попфолка като запеят за тях, на сцената веднага захвърлят гюбеци едни ми ти цицести и чаталести мадами. Обаче аз все виждам присвитите им очи и заврените в лицето ми разни остри предмети.

— И защо? — жално ми висна джуката. — Ти си ми достатъчна…

Успях да я накарам да се усмихне.

— Ако има някой да знае клюките на тоя край, това са моите посестрими.

— Прабаби — поправих я аз. — Обаче… Защо мислиш, че са там, а не тук?

И посочих едни по-ниски и заоблени баири, значително по-приятни за разходка с кон.

— По-непристъпни са за хора и имат пещери.

— Аха — кимнах аз умно.