Твърдо падане

11

— Къде е Кари? — попита Дънкан баща си, докато заобикаляше с инвалидния си стол кухненската маса.

Въпросът смути хода на мислите на Дагит, които не включваха Кари.

Дразнеше го фактът, че в ерата на полетите до луната, на микрочиповете и автоматиката съществуваха толкова малко жилища, удобни за инвалиди, в рамките на столицата. Тази къща не му се понрави. Първият етаж бе странно раздробен — заради отоплението, бе обяснила Кари, когато уреждаше наемането на къщата — стаите бяха твърде малки, а етажът приличаше на миши лабиринт. Къщата била преустроена от възрастна двойка, жената — прикована от артрит към стола, двойка, която очевидно бе виждала затруднения с отоплението и сметките си за електричество, затова и стаите бяха тъй малки. Ала ключовете за осветлението бяха поставени на подходящо ниско равнище, както и термостатите на стаите; преддверията и коридорите бяха широки по метър и двайсет, вратите — по метър, и там където бе необходимо, имаше рампи. Животът на Дънкан щеше да се облекчи — а за баща му нямаше нищо по-важно от това.

Отвън къщата бе обшита с алуминий, с фалшиви черни жалузи, които, ако човек се приближеше, изглеждаха евтини. Фалшивият комин, калпаво направена имитация от пластмасови плоскости с изрисувани тухли, наистина го раздразни. На всичкото отгоре и това! За какъв дявол бе необходима тази измама? Единственото обяснение май беше, че всички къщи в квартала имаха комини. Но въпреки недостатъците на жилището, той знаеше, че Кари е права: една къща се превръща в дом от хората, които живеят в нея, обликът й се определя от обитателите й.

— Не остана.

— И защо?

— Искаш ли да знаеш? — попита Дагит. Той и Дънкан винаги бяха откровени един с друг. — Защото ми е бясна гдето работя толкова много. За това, че обещавам разни неща, а не изпълнявам обещанията си. За това, че те оставям сам толкова време.

— Досущ като мама — каза синът му. За него казаното бе само забележка, спомен, нищо повече, но то съсипа баща му.

Дагит изведнъж се почувства като човек, който е обречен да повтаря грешките си, въпреки добрите си намерения. Искаше му се да обвини съдбата, но знаеше, че няма да е прав. Той призна:

— Тя мисли, че прекарваш прекалено много време с мисис Кайък и недостатъчно с мен, или иначе казано — че аз не прекарвам достатъчно време с теб.

— Понякога не е така — рече Дънкан и истината отново ужили Дагит. Кари бе права. И от това го заболя още повече.

— Мисис Кайък е окей — каза синът му неубедително и тази безстрастна реплика прободе още веднъж Дагит. — Понякога тя мирише наистина странно. Старите хора миришат странно.

— Но ти я харесваш, нали? — попита Дагит с такъв тон, че принуди момчето да се съгласи. Методика. Използваше същата техника и с Кари, но с по-малък успех. Отново си мислеше за Лин. Почуди се дали това имаше нещо общо с отсъствието на Кари. Почуди се защо тя владееше мислите му. Можеше ли да използва разследването като претекст, за да й се обади? Дали би посмял да й каже, че след като се срещнаха, отново чува непрекъснато гласа й и вижда частица от нея във всяка жена, която среща по улиците? Че е преследван непрекъснато от спомена за няколко отлитащи часа на щастие, че се бе смял с глас, когато си спомни как онзи пожарникар бе повален от струята на шланга?

— Училището почва след няколко дни — каза Дънкан, избягвайки отговора.

Когато и двамата свършиха със закуската, Дънкан се изтегли назад със стола — намек към Дагит да отвори задната врата. Двамата излязоха в малкото задно дворче с лоста за набиране.

— Достатъчно е само да подпишеш формуляра — настоя Дънкан. — Толкова ли не можеш да излъжеш, поне веднъж?

— Ти напредваш, Дънк. Справяш се отлично.

Дънкан стисна здраво лоста и напрегна всичките си сили; ръцете му трепереха. Два пъти се набра с лекота, но при третия път затрепери. Трябваше да направи пет набирания на мускули, за да придобие правото на онова пътешествие с канута. На Дагит му се искаше да подхване момчето под мишниците и да му помогне тайно. Но само ако той пожелае — това бе правилото. След няколко дълги секунди Дънкан рече:

— Окей.

Дагит почувства с ръце топлината на сина си. Помогна му, но без да свърши работата вместо него, докато най-сетне студеният лост опря нежния мъх по брадичката му. Няма да мине много време и този мъх щеше да се превърне в брада. Времето — познатият враг. Последните квалификации за пътешествието с кану през циганското лято щяха да се състоят само след три седмици. Дотогава трябваше да може да се набере сам пет пъти.

Нямаше много време. Дагит отново повдигна момчето, сетне още веднъж и още веднъж. Би дал всичко синът му да се класира. Ръцете на Дънкан трепереха, сякаш бяха гумени, но успя шест пъти подред — с малка помощ.

— Добра работа — каза Дагит.

Дънкан се тръшна усмихнат на стола.

На Дагит му се прииска да го прегърне. Рече:

— Гирите и пружините ще помогнат.

— Ще успеем, тате. Знам, че мога да се справя.

— Дяволски вярно.

— Изпий още едно кафе — каза момчето. — Аз ще продължа сам.

— Ако трябва, само ме повикай — каза Дагит, поколеба се, преди да влезе вътре, готов да застане до прозореца и да се моли да се случат чудеса.

Едно и също — всяка сутрин.

Малко преди обяд Дагит и Брадли Левин взеха служебното автобусче, което отиваше до сградата „Хувър“, където един техник от лабораторията им докладва за най-различните следи, открити в комбито додж, наето от Мариан Литъл в Лос Анджелис в деня на катастрофата. Както се случваше често, резултатите от това обследване бяха погрешно изпратени до лабораторията в сградата „Хувър“, вместо да ги пратят направо на Дагит в Бъзърд Пойнт. Този път от грешката имаше обаче известна полза. Дагит и Левин получиха пълен доклад на експерти. Както и се очакваше, комбито не бе почистено съвсем щателно, което означаваше, че внимателното изследване, извършено от екипа на лосанджелиската лаборатория, бе донесло богата жътва от микроскопични улики.

— Играеш ли скуош, Охайо? — попита Дагит, когато двамата влязоха в приземния коридор на сградата „Хувър“, който водеше до площадката, където щяха да чакат автобусчето за тяхната сграда.

— Има си хас.

— Ще правиш ли нещо по обяд?

— Ще те смачкам от бой.

Двайсет минути по-късно двамата бяха в спортни екипи. Дагит напъха куфарчето си в препълненото шкафче, натисна вратата и го заключи.

Левин каза:

— Ти да би и да спиш с това нещо, Мичиган?

— Бакмън имаше малко проблеми с обърканото авторство на някои добри идеи. Смяташе, че всички те са негови.

Задната стена на корта, зад която бяха зрителските места, бе от тежък плексиглас; това се харесваше на Дагит, защото тук можеше да разговаряш, без да те е страх, че някой ще чуе. Още в началото на играта, когато кръвообращението му се ускори, мозъкът веднага заработи по-добре. Съвещанията и докладите го съсипваха.

Левин се оказа наистина добър играч. Подаванията му бяха бързи и силни. Първата игра сервира Левин и поведе с четири на едно, когато Дагит отново резюмира разследването, с надеждата, че ще го разсее.

— Приемаме, че убиецът на Уорд е взел влака от Портланд до Л. А. Не самолет, а влака. Какво може да означава това?

Левин отигра топката, спечели точка и сетне отговори:

— Вероятно носи патлак. Може би цял арсенал. Влаковете са по-безопасни за такива случаи.

Дагит се хвърли към следващия сервис и спечели точката. Като отиваше към линията, той рече:

— Искам да кажа, какво говори този факт за човека? За самия него? Не те познавам още, Охайо, но начинът, по който аз работя… Пет пари не давам що за пушкало носи този тип. Интересува ме що за мозък е този, който командва пръста на спусъка на това пушкало. Разбираш ли? Тоя тип заръчва да му донесат чифт клещи и си изважда сам мъдреца в хотелската стая. Е, това вече ми говори нещо. Кръвната проба от зъба, тя е важна за следствието, разбира се; може да се окаже решаваща улика. Но не това ме интересува всъщност. Схващаш ли какво искам да кажа?

Левин не отговори. Дагит сервира. Левин замахна, но не улучи. Добре. Три на четири. Сервира отново; размениха си страхотни удари и Левин спечели точката. Е, добре.

— Може да не обича да лети — каза Левин и отново спечели. — Може заради това да е драйфал в симулатора.

— Добре! — извика силно Дагит. — Тъкмо това имах предвид и аз.

— Ако бях в неговия бизнес, и аз щях да се страхувам да летя.

— Още нещо? — подтикна го Дагит.

Левин спечели цяла поредица точки. Дагит се опита да се съсредоточи върху топката. Левин се оказа прекалено добър.

— Търпелив е — каза Левин между два сервиса.

Дагит пропусна сервираната топка без дори да се опитва да я върне и това привлече вниманието на Левин.

— Търпелив до крайно хладнокръвие. Той е леден. Дяволски студен, като скала, бих рекъл.

— Железни нерви.

Дагит добави:

— Да седиш толкоз време във влака, след като добре знаеш, че трупът, който си оставил след себе си, навярно е открит. Аз бих луднал, това ще ти кажа. Ако знаех, че някой ме преследва, последното място, където бих искал да се намирам, ще е някой влак.

— Може да е нямал друг избор. Може би акрофобията му е толкова силна, че изобщо да не е в състояние да лети.

— Може би.

Левин спечели и следващите няколко точки. Сетне Дагит най-сетне взе една точка и сервира няколко победни топки.

— Какво ще кажеш за доклада, който току-що чухме?

— Какво ще кажа ли? — попита Левин, в очакване на някаква насока.

— Да — отвърна Дагит, без да му даде насока.

След отиграването Левин отговори:

— Кафявият косъм на облегалката за глава на шофьорската седалка е от здрава жена. Съдържанието на мазнини показва, че е с истинския си цвят, което е добре за нас, защото нашата мис Литъл е брюнетка и това съвпада. Червените косми на задната седалка са от перука. Навярно — негова. Догърти го обрисува като червенокос. Тъй като опитните терористи шофират рядко, то тя ще е карала, а той е седял или до нея, или отзад. Това се доказва и от пепелта от цигари върху седалката. Същият химически състав като пепелта от угарките, които си намерил на паркинга. Пулман иска доказателства… ето ти съвпаденията.

— И анбезола — припомни му Дагит. — Фактът, че е разлян наскоро, е в наша полза.

— Което още веднъж подкрепя теорията ми, че като си е извадил зъба, му е останал корен и още го боли.

— Съгласен. Едно на нула за теб.

При споменаването на резултата, те се върнаха отново към играта. Левин спечели със значителна разлика.

— Поредната победа за щата Охайо! — възтържествува той.

Предизвикан до крайност, Дагит поведе още в началото на следващия гейм. За честта и славата на сините от Мичиган. Бори се здравата, но за негово разочарование Левин успя търпеливо да изравни и да победи.

— Още една? — попита Дагит.

— Ще играя, щом искаш. Какво ви става на вас, момчетата от Мичиган? Никога не знаете кога да спрете.

Точно така. Наперени. Непокорни. Независими, но в рамките на лоялността. Дагит подаде топката на Левин, вдигна ракетата си и отиде в ъгъла, готов да посрещне подаването на по-младия.

Дагит спечели следващите три гейма подред.

В понеделник по обяд бе повикан в кабинета на Мъмфорд.

— Какво точно преследваш, Мичиган? Може би ще съм в състояние да ти помогна.

Това бе необичайно, но не и неочаквано откриване на съвещанието, особено щом излизаше от устата на Ричард Мъмфорд, началник на управлението на ФБР във Вашингтон. Той ръководеше повече от 640 специални агенти, само в управлението в Ню Йорк бяха повече. Голяма част от дейността на вашингтонското управление се простираше и върху териториите на останалите петдесет и пет управления на ФБР, така че властта и авторитетът на Мъмфорд бяха до известна степен близки до тези на самия директор на Бюрото. Дагит мислеше за него повече като за генерал, отколкото за директор, може би поради значителния му ръст или поради добре поддържаната му форма; а може би и поради заплашителната му самоувереност, силния глас или навика му да гледа вътре в теб, докато ти говори. Очите му имаха безпощаден морскосин цвят. Лицето му бе с корави очертания, като на боксьор. Имаше солидния тен на запален голфаджия и буйна коса, неприсъща за човек наближаващ шейсетте.

— Преследвам детонаторите на Бернар, сър — отговори внимателно Дагит. — Това е настоящата ми задача.

Ъгловият кабинет на Мъмфорд бе голям като тенискорт и гледаше към река Анакостия. В него имаше два големи кафяви, тапицирани с кожа дивани, масичка за кафе от черно дърво, огромно писалище от осемнайсети век, което властваше в средата на стаята като остров сред море от килими. Фотографии и потъмнели, стари маслени картини украсяваха стените. Този кабинет не се връзваше с мрачната обстановка в Бъзърд Пойнт, но на Мъмфорд му приличаше. Той се чувстваше уютно тук, с широко разперени ръце върху дивана, който под него изглеждаше само като по-големичко кресло. Приличаше малко на добър стар чичо. Дагит знаеше, че повечето от историите, които се разказваха за този човек, бяха верни, макар че хора като него придобиваха с времето митични измерения и човек би трябвало да е по-внимателен дали да вярва на слуховете, или не. Това, което бе по-важно за Дагит, бе, че Мъмфорд отстояваше докрай онова, в което вярваше. Ако някога се бе страхувал да го прави, той никога не го бе показвал. Слуховете бяха, че е гръмогласен и твърдоглав, независимо дали се намира в кабинета на директора или на закрито заседание на сенатска подкомисия. Беше се прочул, че веднъж казал на президента, че ципът на панталоните му се е отворил.

— Струва ми се, че ще изгубите някой и друг глас, сър.

Мъмфорд можеше с едно щракване на пръстите да му даде картбланш или да го отстрани от разследването. Дагит никога не забравяше това.

— Този, новакът Левин, е направил сума ти телефонни обаждания — заяви Мъмфорд. — Той работи с теб, нали така? Кажи ми за тези маршрути, които сте поискали.

— Търсим връзка с полет шейсет и четири. Това е всичко.

— Причините за катастрофата на „Ам Еър Експрес“ не са изяснени още. Прав ли съм? Разследването не е наше; то принадлежи на НСБТ. Освен това ти изобщо не би трябвало да работиш по случая с шейсет и четири. Това не е наша задача, а и, доколкото знам, няма доказана връзка с „Der Grund“. Случаят е на територията на Лос Анджелис. Не ме будалкай, Мичиган. Дочух, че факсът на десетия етаж цял следобед повръща маршрути. Обясни ми точно в какво се състои твоят — нашият — интерес в тая работа? Би трябвало да знам какво става тук. Питах Пол Пулман; не знае. Затова питам теб.

— Причината е възможна акция на „Der Grund“, а тъй като сума косвени улики сочат към Вашингтон, търсим евентуална цел от химическата индустрия, която има намерение да пътува до Вашингтон.

— Но нямате твърди доказателства за замесване на „Der Grund“, прав ли съм?

— Уликите за момента са косвени — призна Дагит. — Но стават все повече и повече и сочат към Вашингтон. Затова бе логично да разберем кои директори на кои компании планират пътувания до Вашингтон.

Мълчание. Мъмфорд, потънал в мисли, стана от дивана, приближи се до писалището си, дръпна рязко едно чекмедже и извади наполовина изпразнена торбичка с пържени картофи. Не предложи на Дагит. Сядайки отново, той мушна ръка в торбата. След като подъвчи една минута той каза:

— Това, което става в нашия бизнес, Мичиган, при толкова много разузнавателни агенции тук във Вашингтон, е, че се случва по грешка да бръкнем в чинията на другия. Когато това стане, обикновено са достатъчни два-три телефона, за да се изясни случаят. — Той изяде още няколко картофа. — Ако става дума за висши интереси или за съображения за националната сигурност, тайните или се споделят, или не.

Дагит рече:

— А в този случай?

— Във Вашингтон трябваше да се състои едно съвещание. На най-високо равнище. Ние не би трябвало да знаем за него. Но, както разбирам, от тези сведения за маршрутите всичко се е разкрило. Затова хората, които ми се обадиха и които не искат никой да знае за това съвещание, са сменили датата му. И всичкото това заради теб.

— Всичко, което направихме…

— Без да знаете това, с исканията си за тези маршрути, сте посочили слабото място в операцията. Това е накарало тези хора да си помислят, че и някой друг би могъл да стори същото, а това изобщо не им харесва. Това съвещание беше — и е — замислено като съвсем тайно — рече той шепнешком, за да засили ефекта от думите си.

Изпразни торбичката с чипс, смачка я и я хвърли, но не улучи кошчето и това очевидно го разочарова.

— Сега, понеже ти си се въвлякъл в тая работа, тя минава към нас. Хитро, а? Никой не иска да поеме отговорността за безопасността на тези директори, а след като ние се занимаваме с борбата срещу тероризма в този град, познай на кого ще я възложат? Шест големи клечки ще присъстват на това съвещание. Идват и си отиват. Някои с частни самолети, други — с редовните линии. Ние имаме детонатор, за който не знаем нищо. Да — рече той, отвръщайки на изненаданото изражение на Дагит, — аз чета докладните на своите агенти. — Той изсумтя сърдито. — Това е един шибан кошмар — да им осигуряваш безопасността; а сега, благодарение на тая работа с данните за маршрутите, благодарение на теб, тая работа я натътрузиха на нас. На теб. От тук нататък ние отговаряме за безопасността на тези директори, докато пътуват насам-натам. Давам ти случая отчасти поради съображения за секретност, отчасти защото подозирам, че са замесени детонаторите на Бернар. Но най-вече защото аз не искам да имам нищо общо с това. На практика това си е вътрешен въпрос, би трябвало да се заеме отдел С-1, а не С-3, но ще си затворя очите. Ти отвори кофата с лайната, ти ще си ги изядеш. Ти си един от най-добрите агенти, които са работили за мен, Мичиган. Изобщо не те будалкам. Затова и си затварям очите, когато нарушаваш правилата. Да намериш връзка между Бернар и „Der Grund“ бе направо гениално хрумване. Би трябвало да получиш медал за него. Оставих те да следваш този успех по-дълго, отколкото трябваше, защото имаш нюх за тези лайна. Оставих те насаме. Да не би да мислиш, че не знам, че Бакмън открадна онова досие от теб? — Дагит седеше като гръмнат, неспособен да отговори. — Истината е, че за нас бе по-безопасно Бакмън — аз го харесвах тоя тип — да си стои зад бюрото. Затова повиших Боб и му казах да те остави на мира. И ти си остана на мира. Сега главорезите от Хълма12 искат да те туря зад бюрото за две седмици, за да обясниш как така Боб отвори онова куфарче и взриви и прати на майната си и себе си, и главния ни заподозрян. Но този път, поради ранга на замесените личности, късметът ми се свърши. Твоят — също.

— Безопасността на тези бизнесмени от тук нататък е най-първата ти отговорност, абсолютният ти приоритет — предупреди той. — Внимавай да не си объркаш приоритетите.

— Слушам, сър.

— Бернар, катастрофата на полет шейсет и четири, трупа в Сиатъл — забрави ги изобщо. Имаш много по-важна задача. И нека ти кажа нещичко от кухнята, до което съм се добрал сам: тези хора, за които говоря, не дават нещо ей така. Това си е тяхно съвещание — строго секретно — и въпреки това ми вдигат телефона и ми го предават, преди да съм помислил как можем да се справим с него. Отговори си сам защо. Защото се страхуват от него, Мичиган. Това е единственото обяснение. Сега, ако тая работа се размирише, ако загубят един от тези типове, за който Бернар е приготвил другия взривател, те ще могат да посочат нас с пръст. Ти ни въвлече в това с твоите искания за данни за пътуванията на бизнесмените. И оголи моя задник, а тая работа никак не ми харесва. Внимавай много. Тези самолети — животът и здравето на тези директори — са от най-първо значение.

Началникът на управлението стана и изпрати Дагит до вратата, където му даде червена папка и изчака Дагит да се разпише за получаването.

— За бога, не я изпускай из ръце в никакъв случай — каза той. — Това са новите маршрути. Кой ще идва тук, как ще идва, как ще се прибира у дома си. Докато са във въздуха или на пистата — са твоя задача. Не можеш да се справиш сам. Вземи новака от наркотиците, а аз ще свърша писмената работа. Но никой друг. Това — посочи той папката — е в единствен екземпляр. Никакви фотокопия. Никой не бива да види папката, освен теб. Ясно?

Дагит кимна.

Мъмфорд затвори вратата на кабинета си и остави Дагит, изправен пред втренчената в него секретарка — една от трите в офиса. Имаше странното усещане, че тя накърнява интимния му свят. Почуди се дали не се чувстват така жените, когато си ги представя съблечени. Тя се насили да се усмихне и се върна към работата си. Изобщо не изглеждаше зле и той разбра, че я вижда за пръв път.

Стиснал червената папка, самият Дагит се чувстваше разсъблечен. Тръгна с бърза крачка право към кошарата и заключи папката в куфарчето си — там й беше мястото.