Твърдо падане

35

Дагит се събуди следобед в собственото си легло, без изобщо да си спомня как се бе озовал в него. Слънцето отвъд прозореца му хвърляше онази кестенява светлина, която бе верен предвестник на идващата есен. Пресъхналото му гърло и лекото главоболие освежиха паметта му — бяха го докарали с колата на Пулман, друг агент караше неговата, а един лекар от Бюрото му бе дал две приспивателни, за да може да преодолее това, което тогава определиха като травма и шок. След като всички заминаха, той бе глътнал едно от приспивателните с неразреден скоч и без съмнение, това бе причината да се срути изведнъж.

Спомни си, че бе взел душ да измие кръвта, сетне се потопи във ваната с невероятно гореща вода, с неразумната надежда, че тя ще дезинфекцира кожата му. След като няколко пъти добавя вода от крана, ваната му продължи повече от час. Комбинираното лечение даде най-добър резултат в три след полунощ — тогава се повдигна от ваната, посредством трапеца на Дънкан и положи глава върху възглавницата.

Започна с кафе, отново взе душ, преоблече се в чисти дрехи, вдишвайки с наслада свежия им дъх — всъщност го боготвореше този мирис, старомоден като телевизионна реклама. След като двете чаши кафе не успяха да го оправят, опита с бъркани яйца, но успя да изяде само половината. Отпаднал, отровен и махмурлия, той се качи в колата и отиде на работа.

В Бъзърд Пойнт го посрещнаха като знаменитост. Хора, с които не бе разговарял цяла вечност, излизаха от кутийките на офисите си и се ръкуваха с него или го потупваха по гърба.

— Ще го намерим това хлапе — казваха всички с едни или други думи и изглежда цялата машина на вашингтонското управление се бе съсредоточила върху тази единствена задача.

„Мичиган — това, Мичиган — онова“, той едва ли не очакваше да е начело на банкетната маса, когато заобиколи ъгъла и влезе в кошарката на отдела за борба с тероризма. Вместо това намери помещението напълно пусто, само Глория бе там и тя избухна в плач, нищо от думите й, които звучаха като съболезнования, не се разбираше. В напразен опит да я утеши, той я прегърна, за пръв път през живота си, жест, който само я тласна съвсем отвъд ръба.

Така и ги завари Пулман — вкопчени един в друг, Глория ридаеше истерично.

— Искат да докладваш — каза той на Дагит с капитанска безчовечност. — А ти си отивай на бюрото — обърна се той към Глория.

— Къде са останалите? — попита Дагит, размахал ръка към кошарата.

— Всеки свободен агент от този оперативен отдел, който може да се движи, е на улицата и се опитва да изкопчи информация за момчето ти или за Шейсон. Общото мнение е, че Шейсон е прекалено дребна риба да се опита да изпълни замисленото без Корт, а след като инфраструктурата им бе разрушена с рейда върху „Der Grund“, смятаме, че каквото и да са планирали, то се е провалило. Всичко, което й остава, е да бяга. Положението й е не напечено, ами отгоре. Всичките й колеги от „Инфлайт“ са подложени на страхотен разпит: къде обича да ходи през отпуска си, къде би отишла, ако е в беда. Ще го намерим това хлапе, Дагит.

— Къде са дрехите ми? Сакото ми?

— Погрижили сме се. За всичко сме се погрижили. А сега отивай на доклад и се готви за почивка. Дълга почивка.

— Ами първоначалните доклади? Искам да прочета всичко, което имаме за снощи.

Пулман погледна Глория и сетне отново Дагит.

— Тая работа няма да стане така.

Очите на Глория му казаха повече, отколкото би могъл да изрече с думи Пулман.

— Какво става тук?

— Личната заинтересованост в случай като този на практика противоречи на интересите на Бюрото.

— Противоречи на интересите ли? Това напълно съвпада с моите интереси.

— По-важните неща са си по-важни. Докладваш и сядаш да си пишеш рапорта.

— Но това може да отнеме дни! Нима ме отстранявате? — попита той.

— Опитваме се да намерим Шейсон и момчето ти. Свършвай си шибаната работа тук и отивай на доклад. Веднага!

И двамата мъже, с изпъчени гърди, застанали само на сантиметри един от друг, не бяха склонни да отстъпват. С колкото се може по-дружелюбен тон Пулман каза:

— Не прави това, недей.

След което Дагит се обърна и закрачи към елеватора.

Чак след неколкократно повтаряния разказ за случилото се, по време на доклада му тайно покълнаха първите семена на съмнението. Някъде в съзнанието му тайно шептящите гласове провокираха и го предизвикваха с невероятно много възможности. Като се огледаше, обикновеното изглеждаше фантастично, но не и за онези, на които разказваше подробностите за случилото се предишната вечер, а за самия него — следователят, който бе свикнал да изучава стенограмите на доклади като този. След като бяха изминали четири часа, той изпитваше дълбоко в себе си ужаса на несигурността, въпреки пълното си съзнание за това, на което бе свидетел със същите очи, с които сега гледаше хората, които го разпитваха. Тъй като се разсейваше от собствените си противоречиви мисли, обясненията му се отклоняваха и скоро те го караха да почва пак отначало; пясъкът в часовника се превърна на вода и течеше бързо надолу, часовете се изтърколиха бързо-бързо.

В десет същата вечер, като видяха изтощението му, инквизиторите му го помилваха, но го предупредиха, че сесията ще бъде възобновена при пристигането му сутринта. Уговориха час. Ръкуваха се, размениха си усмивки. Никой не се съмняваше в Дагит, но двама мъже бяха убити и имаше сума неща за изясняване.

Като вървеше по коридорите и размислите дълбаеха дупките на съмненията в разумните обяснения, той чу бързите стъпки, които го настигаха, и се обърна да види развълнуваната Глория, в чиито ръце книжата пошляпваха като счупени криле на птица. Тя рязко спря и в лицето й той видя собственото си лице, защото и тя изглеждаше ужасена.

— Донесох ти онова, което можах — обясни тя и му подаде книжата. — Все още няма кой знае какво.

Той погледна хартиите, вече в неговите ръце, сгъна ги, пъхна ги в джоба си и благодари с поглед.

— Ще те държа в течение.

— Имам едно странно чувство — довери й той.

— Имаш нужда от сън — поучи го тя. — От топла супа и от сън.