Твърдо падане

49

Дагит се отдръпна, откри източника на болката и изтегли отвертката с рязко и болезнено движение. Викът, породен колкото от болка, толкова и от ярост, проехтя над пистите и въпреки рева на десетки самолети, двама от товарачите на багажи, които пътуваха с влекача си към терминал А, го чуха. След като махна отвертката, раната кървеше силно. Той започна да пълзи отново към предната седалка, без да усеща колко ограничени бяха станали движенията му от раняването, плъзна се по лице надолу върху строшената седалка, заклинена почти до задната. Огромен самолет прелетя току над главата му с оглушителен рев и кацна. Той погледна надясно — тъкмо навреме, за да види, че колелетата на 959 започваха да се търкалят — най-големите му страхове се потвърдиха — нямаше да успее да спре самолета да не излети.

Реакцията му бе мигновена. Седнал на ръба на строшената седалка, без да обръща внимание на запушилия радиатор, изоставил всякакви мерки за безопасност, той пое напряко към кулата за управление. Където бе неизбежно, минаваше направо под самолетите, пресичаше пътя на други и едва не се сблъска с един едномоторен „Чесна“ — не го бе забелязал — който се вдигна току над колата, бръсвайки с колелета покрива й. Докато той се носеше с близо сто километра в час към кулата, 959 вървеше още по-бързо към излитането си. И отново го запреследваха сухите, професионални гласове на пилотите, които засилваха стотонната машина по пистата към небесата.

Дагит бе на трийсет метра от кулата, когато самолетът излетя.

Той отвори вратата преди още да е натиснал спирачката. И чак сега, когато колата спря със свирещи гуми под кулата, той осъзна, че сирените, за които си бе помислил, че следват него, се бяха струпали около един от отдалечените портали на летището. Сетне, сякаш за да го обори, чу друга сирена и видя присвяткващите светлини да приближават към него на висока скорост.

Погледна часовника си: бяха минали десет секунди; оставаха трийсет и седем. Представи си описанието на детонатора, което бе направил Чаз Мийчъм. След като кабината бе херметизирана и носът на самолета — вдигнат, часовниковият механизъм бе започнал отброяването.

Пазачът в основата на кулата бе извадил пистолета си и пристъпи напред, за да блокира входа й.

— Стой на място, приятел. Ръцете встрани, да мога да ги виждам.

— ФБР! — извика Дагит — тичаше, накуцвайки срещу мъжа. Не забави бягането си. Бръкна, за да извади картата си и осъзна, че не бе на мястото й. Навярно бе някъде отзад в колата; не бе изгубена. Властният му вик накара пазача да се поколебае за миг и да позволи на Дагит да направи още две крачки. Нямаше време да се занимава с глупости — да тършува из потрошената кола за парче хартия с цветна снимка, вакуумирано в найлоново пликче. Той бе от ФБР. Само това имаше значение. Оставаха му по-малко от трийсет и седем секунди и имаше само най-бегла идея как да се справи.

Той спря съвсем близо до мъжа и го ритна с все сила в слабините, като едновременно отклони пистолета му. Блъсна го настрани, отвори с трясък вратата и хукна по стълбите. Всеки път, когато вдигнеше левия си крак, раната в ребрата го заболяваше така, сякаш Корт отново и отново го промушваше. Изкуцука нагоре с учудваща бързина: през стъпало простенваше. Като стигна първата площадка, погледна часовника си — оставаха двайсет и седем секунди. Тогава зад него проехтяха изстрели. Онези от патрулната кола го преследваха.

Единият от куршумите го улучи.

Това не можеше да се обясни с нищо. Вместо да помисли колко безкрайни бяха тези стълби нагоре към кулата, вместо в паметта му да премине като на кинолента целият му живот, или да чуе гласа на майка си, или да види огромна бяла зала с призрачни бели фигури, които го посрещат с добре дошъл, той атакува стълбите.

Куршумът изобщо не го бе забавил. Мина през мускула на ръката му, точно под лявата мишница. Седемнайсет секунди. Последната редица стълби. Стъпките на преследвачите му почти го бяха застигнали. Ще ме убият на място, помисли си той. Да измина всичкия този път и да ме убият моите хора.

И ето че се появи Плешивия — агент Хендерсън — нисичкият детектив, който бе участвал в ареста на Бернар; той махна с ръка на двамата преследвачи на Дагит да прекратят огъня.

— Какво по дяволите…? — закрещя той на Дагит, с поглед вперен в двете кървящи рани.

Ала Дагит профуча край него и изкрещя:

— „Куиклинк 959“, „Куиклинк 959“, кой го води?

Дванайсет секунди — неумолимо сочеше часовникът.

— Управление на полетите — извика една жена.

— На борда има бомба! Предайте им! — изкрещя с цялата си сила Дагит, мислейки с понятията си за полицейските радиостанции, и спринтира към жената. Не знаеше какво ще прави като стигне до нея, но в момента единственият му шанс бе да се свърже с пилотите, а това можеше да стане само оттук — от кулата. Какво бе казал Мийчъм? Детонаторът бе тристепенен и всяка следваща фаза заработваше само ако предишните степени бяха включени. Дагит можеше да спре часовниковия механизъм, само ако затвореше една от по-предните „врати“. Мисли! Мисли! Нямаше време да изравнят самолета.

— Предайте им да разхерметизират кабината. Да разхерметизират веднага кабината!

Седем секунди.

Как можеха тези хора да са толкова спокойни? С тон, който можеше да бъде сбъркан с попско каканижене, жената изрече с провлечен, южняшки акцент:

— Мейдей!23 Алфа-едно-пет-девет, говори наземната кула на Националното летище. Аварийно съобщение. Експлозиви на борда. Моля разхерметизирайте самолета незабавно. Повтарям, незабавно разхерметизирайте самолета!

— Пет секунди! — изкрещя Дагит.

Залата бе утихнала като библиотечен салон, единствено се чуваха учестеното дишане на Дагит, тихото бръмчене на електрониката и на вентилаторите. Жената спокойно каза в микрофона, свързан със слушалките на главата й:

— Аварийно съобщение, Алфа-едно-пет-девет, потвърдете разхерметизацията на кабината. Потвърдете загубата на налягане в кабината. — Тя притисна слушалките. — Алфа-едно-пет-девет.

Дагит гледаше как секундите изтичат и каза:

— Сега! — и напрегна очи да види през прозореца самолета, който бе твърде далеч.

— Потвърдете, моля, Алфа-едно-пет-девет. Потвърдете моля…

Ръката й още притискаше слушалките. Погледите на всички в залата бяха отправени към нея. Всички бяха стаили дъх. Тя погледна към Дагит и му кимна безстрастно:

— Имаме потвърждение — каза му тя. — Обадиха се.

Беше като някоя плажна топка, надута до спукване. Страхотната му въздишка сякаш сне напрежението, ведно с издишаното огромно количество въздух; като ехо последваха въздишките и на останалите.

— Кажете им да изправят самолета — трябва да прекратят изкачването — и да се върнат тук, колкото се може по-бързо.

Тя започна да предава съобщението със същия равен, монотонен и едносричен южняшки акцент. Дагит се обърна. Лицето на Хендерсън бе бяло като тебешир.

— Намерихме другия детонатор — каза Дагит.

Хендерсън кимна:

— Май се сетих, че е така.