Твърдо падане

5

Когато опипа зеещата рана на венеца си с гуменото крайче на четката за зъби, Антъни Корт се сви от болка. Грозна работа беше. Челюстта му бе толкова подута, че се наложи да напъха сума ти хартия между бузата и венците си от другата страна, за да не изглежда подут. Ако някой прилича изцяло на катерица, то това съм аз, помисли си той. Не че имаше кой знае какво против: така изглеждаше като друг човек, а това бе в негова полза.

От пътуването с влака се чувстваше изтощен; не можа да спи, прекалено бе зает с последиците и необходимите изменения в подготовката на плана след случайното убийство на Роджър Уорд. Последните няколко дни бяха изнурителни; Лос Анджелис не му се нравеше.

Погледна часовника си, за да види датата: 27 август. Две седмици след деня на експлозията, която уби Бернар. Надяваше се, че към края на този следобед тежката загуба щеше да придобие смисъл. За кратко време Бернар бе станал безсмъртен: той живееше под формата на детонаторите, които бе оставил след себе си.

Моник Шейсон застана пред вратата на хотелската стая в Лос Анджелис точно в девет и трийсет. Не беше я виждал от две години, но позна лицето й веднага, дори и изкривено от шпионката на вратата.

Отвори й.

Тя влезе с полъха на мускусен парфюм и шумоленето на фината й рокля. Носеше черно куфарче.

Корт постави на дръжката табелката „Не безпокойте!“ и затвори плътно вратата. Резето им осигуряваше усамотение. Тя се обърна театрално и застана срещу него — беше добре тренираното завъртане на манекенка в края на рампата. Моник бе винаги на сцената.

Сноп хубава черна коса падаше до раменете й и в края си се извиваше стилно навътре. Бретонът скъсяваше челото й и обрамчваше лицето, което сякаш се състоеше само от големи кафяви очи, скули и червени устни. Беше усвоила до съвършенство скромното изражение на полузаспала — или на готова за леглото жена. Самочувствието й привличаше вниманието отдалеч и граничеше с арогантност. Имаше широки рамене, висока гръд и толкова тънък кръст, че му се стори, че ще успее да го обхване с двете си ръце.

Беше си фантазирал за нея от седмици.

— Имаше ли проблеми? — попита я той.

— Тук е — рече тя и посочи куфарчето.

Доколкото си спомняше имаше съвсем лек, почти незабележим акцент. Ако се постараеше, можеше дори да мине и за американка.

В тона й прозвуча разочарование:

— Какво стана?

Фантазиите му се срутиха. Беше си представял, че тя ще го прелъсти. Представял си беше, че ще има повторение на онова във Франкфурт.

Спомня си първия път, когато я видя, с кристална яснота. Спомня си студа, парата — като издишва, прокапалия си нос. Толкова е студено, че лицето й е скрито зад заскреженото стъкло на колата. Тя е със сребрист мерцедес — откраднат, разбира се, и с откраднати номера. Паспортът му е фалшив, а оттам и самоличността му; всичко около него е фалшиво. От студа вратата на колата е залепнала и не иска да се отвори. Тя се присяга над седалката и му отваря отвътре. Вижда я за пръв път през заскрежените стъкла — решителното й лице, ружа на бузите й, копринения шал, тъмните слънчеви очила. Както е типично за подобни операции, те изобщо не са се срещали — до момента, когато вратата най-сетне се отваря с нежелание. Как го постига това Михаел никой не знае. Тренираността, подготовката…

Около дузина хора се въртят около него постоянно, но един за друг са по-скоро сенки.

— Тая шибана кола не щеше да запали — казва тя ядосана и той веднага я харесва.

— Куфарът? — пита той.

— В багажника. — Лицето му изразява въпроса дали това решение е разумно, но тя го прекъсва, преди да е заговорил: — Където му е мястото. Да не си помислил, че ще го сложа на задната седалка?

Да, тя му харесва. Въпреки очевидно добрия й вид, тя не го привлича физически. Минали са две години след самоубийството на жена му и през цялото това време той не е изпитвал дори и нещо подобно на страст към друга жена. Само отчаяние. Той се поддържа от отчаянието, както кърлежът се храни с кръвта на скитащо куче. Отчаянието го мотивира. То го тласка напред, към целта. Тъкмо това отчаяние бе превърнало тъгуващия вдовец в убиец. Той не познава този убиец — не се е спирал да се вгледа в него — но не познава и онзи, другия мъж, мъжът с жена и дете в края на работния ден. Не иска и да ги познава. Той си има цел. Това е достатъчно. Това му стига.

— Аз съм Моник — казва тя.

Усеща се, че я гледа втренчено.

— Нещо не е наред ли?

— Не, нищо.

— Ти си французойка — отбелязва той.

Тя не обръща внимание на думите му.

— Не знам защо съм толкоз нервна, но така си е. Това, което ще направим, не е толкова сложно, нали?

— Куфарите еднакви ли са?

— Разбира се, че са еднакви, но трябва да те предупредя, че хотелът е невъзможен. Никога не съм виждала толкова много хора на едно място.

— А разписанието?

— Да. Проверих го два пъти.

— Значи всичко е наред. Няма защо да нервничиш.

— Вътрешният ми глас казва друго нещо.

Колата спира на светофар. Двигателят се измъчва и намалява оборотите си и изгасва — акумулаторът му е изтощен. Той знае чудесно какво чувства този акумулатор.

— Почакай — казва й той. Изключва радиото, тя само го е намалила. Сетне спира и вентилатора. — Окей, опитай отново.

Някаква кола зад тях надува клаксон.

— Майната ти — казва тя, свирепо вгледана в огледалото за обратно виждане.

— Не му обръщай внимание.

Най-сетне двигателят запалва.

— Проклета, шибана кола! — казва тя. — Шибан студ. Мразя Франкфурт. Мразя този град.

— Спри зад онзи автобус — нарежда й той.

— О, господи, стигнахме! Гледай, автобусът е подранил. О, господи! — Тя го поглежда ужасена, сякаш вината е нейна.

— Не, не е — казва й той, като поглежда часовника под ръкавицата си. — Точно навреме е. Спри там.

Докато тя завива зад пресечката, той отнася куфара във фоайето, натъпкано със стотици куфари и чанти. Едва можеш да се разминеш сред багажите. Възрастна двойка, очевидно закъсняла, оставя багажа си сред другите и отива на последната си безплатна закуска. Ето нещо, за което винаги можеш да разчиташ на американците, си казва той — никога не отказват безплатна закуска.

Той пресича с куфара фоайето. Моник си е свършила добре работата. Там, в морето от стотици багажи, има десет, може би петнайсет напълно еднакви черни куфара. Досущ като този, който той носи. Той си пробива път в тълпата и поставя куфара си до един от близнаците му. С гръб към рецепцията, засипана от сума напускащи хотела, той откача етикета на единия от куфарите и го привързва към своя. Това му отнема по-малко от десет секунди. Ето, готово. Всичките тези багажи, включително и смененият, ще бъдат натоварени от шофьора на автобуса. На контролата на летището куфарите ще бъдат проверени за принадлежността си. Един черен куфар ще се окаже без собственик. Съгласно правилата, той няма да бъде натоварен на самолета. Подобни неща се случват често с големи групи. Никой няма да му обърне внимание. Куфарът ще бъде върнат в хотела или ще бъде разрушен от службите по безопасността на летището. Заместителят му ще бъде натоварен вместо него на самолета, заедно с бомбата на Бернар в него.

Той затяга шала пред лицето си и издърпва ръкавиците си — човек, който се подготвя за хапещия студ. Над шала се виждат само очите му — досущ като бандит в някой уестърн.

Мерцедесът чака. Тя се е навела над капака на двигателя и протегната напред почиства стъклото от леда. Той усеща как в слабините му прещраква похот. Толкова далечно му е подобно усещане, че той едва разпознава значението му. Влиза в колата. Тя сяда зад волана.

Пътуват три часа до един хотел в стил баварска хижа, където трябва да останат три дни. Тя говори по време на цялото пътуване. Но на него това му харесва, чувства се като слепец, който е възвърнал зрението си. От година не е прекарвал с един човек толкова време. Докато паркира колата, тя му казва:

— Има малка промяна в плановете. Ще бъдем в една стая.

— Какво?

— Михаел настоя за това.

— Невъзможно. Ще вземем две стаи.

— Пак ще са две стаи. В апартамент. Ще се регистрираме като семейна двойка. Чак толкова противна ли ти се вижда подобна идея?

— Не, не е в това работата.

— А в какво.

— Две стаи.

— Слушай, имената в паспортите ни са еднакви. Тъй че ще споделим един и същ апартамент. Е, и?

— Три дни. Ще бъдем тук цели три дни и то без да правим нищо.

— Той е прав за теб.

— Прав за какво?

— Каза, че си като свита пружина.

— Какво знае той?

— Много. А ти не си прав. За трите дни, искам да кажа. Че нищо няма да правим.

— Тъй ли?

— Това са три нощи. И само два дни. Не се страхувай, че ще се отегчиш. Мога да бъда много забавна.

— Това е само работа на Михаел — казва той, подушил заговор.

— Разбира се. Всичко е работа на Михаел. Нали така? Успокой се, попаднал си в добри ръце. — И тя се усмихва. — В чудесни ръце.

Той я следва като послушно пале към рецепцията, регистрира ги и поема ключа.

— Само един куфар ли имате? — пита девойчето с ангелско личице зад плота. Има руси плитки и огромни гърди. Чак по зъбите й има червило.

Моник отговаря, преди Корт да е успял да произнесе и дума:

— Да, само един. Няма да ни трябват много дрехи — казва тя и, като намигва, добавя: — Имаме годишнина от сватбата.

Тя мушва ръката си в неговата и го повежда към асансьора. Той усеща как бузите му пламват. Объркването му е също тъй чуждо, както и по-раншното потрепване в слабините му. Това е непознат за него терен. Не се чувства удобно.

Още не е минала и минута, откак са в стаята си и пристига бутилка шампанско.

— Не сме го поръчвали — казва той на момчето, което го донася. Изпълнен с подозрения, както винаги.

— С поздравления от управителя, сър — казва момчето, промъква се покрай него и оставя шампанското. Засуетява се, в очакване на бакшиш. Корт му дава и момчето излиза.

Моник се връща от спалнята и взема картичката, поставена до чашите.

— Колко мило! — казва тя.

Подава му картичката. Вече е развила станиола и телената запушалка. Измъква тапата. Тя излиза с гръм и ръката му инстинктивно посяга към пистолета.

Той стои там, изправен, с ръка, мушната във вътрешния джоб на сакото — тя укорително поклаща глава — и той си мисли, да, може би тя е права, прекалено напрегнат съм.

— Прочети бележката — казва тя и налива вино в чашите.

Той я прочита. „Честит юбилей — се казва в нея, — и приятно прекарване при нас.“

Тя отива до телевизора и го включва на канала на Си Ен Ен. Гледат няколко минути. Още няма нищо.

Корт поглежда часовника си.

— Успокой се — казва тя и му подава чаша. — Не разполагаме с нищо друго, освен с време.

Тя вдига чашата си към неговата и отново разцъфва онази усмивка. И той разбира какво си е наумила тя. И знае, че ще му хареса.

Той си помисли, че нищо не може да се повтори; нищо не може да бъде отново същото.

Тя предизвикателно слага ръцете на бедрата си.

— Имаме ли проблеми? — повтори тя. — Нямаме нищо друго, освен проблеми! Свърши се — рече тя. — Не го ли разбираш? Не го ли чувстваш? Те го арестуваха. Тикнаха го в затвора. Боже мой, какво облекчение изпитах, като чух това.

Лицето му пламна.

— Облекчение ли? Как можеш да кажеш такова нещо! Михаел е арестуван. Ще отиде в затвора — навярно до края на живота си. А ти… ти реагираш така, сякаш това е празник!

— То си е празник! Ние сме свободни! Той ни използваше. Мен — поне три години; а теб — теб откога? Пет години? Колко време? Или прекалено много, а? Може би тъкмо в това е проблемът.

— А „Der Grund“? — Каузата — какво ще стане с каузата? — Той забеляза, че в очите й проблесна чувството за вина и в този момент разбра, че може да я спечели отново. — И ти си станала като всички останали — предаваш се, преди да си постигнала нещо.

Той крещеше. Пресече стаята и увеличи звука на телевизора. Пускаше Си Ен Ен на всеки кръгъл час.

— Той ти е промил мозъка. Да не би случайно да си забравил, че ни изнудваше? Как можеш да му простиш това? Аз не мога. Сега си плаща за това. Заслужава го. Защо трябваше да пропилея тези три години? Посочи ми една разумна причина.

Той се замисли за миг и й отговори с изрази, които знаеше, че ще приеме:

— Защото ако тази операция се провали, той ще ни преследва. — Даде й време да осмисли казаното. — Дори и от затвора. — Той видя по лицето й, че го схваща. И рече: — Единственият начин да се освободим от това — ако това е нещото, което желаеш — е да осъществим тази операция. И край на „Der Grund“, край на операциите. Просто и ясно. Можеш да откупиш свободата си, Моник. И двамата можем да откупим свободата си. Помисли добре.

С ръце в джобовете тя закрачи из малката стая. В тази работа той имаше повече интерес, отколкото тя. Единият от мъжете, които възнамеряваше да убие — сегашният президент на „Ейшъруъркс Кемикълс“ — бе човекът, отговорен за вродените заболявания на детето и за разрушаването на семейството му. Моник му бе необходима, за да осъществи тази операция. Да се справи сам с операция от такъв мащаб бе невъзможно.

— Каква операция? Сигурно се шегуваш. Ние сме осакатени. Ние не сме нищо друго, освен едно трикрако куче — погледна го тя с подозрение.

— Може и да сме трикрако куче, но все още можем да хапем.

Той потупа куфарчето с детонатора и направи крачка към нея. Изпитваше чудесното чувство на власт. Дали бе в резултат на куфарчето и съдържанието му, или бе породено от нея? Искаше да я обладае. Тук, на място. Веднага. Това нямаше нищо общо с любовта. Нищо общо с чувства. Беше властта. Искаше му се тя да му се отдаде напълно, да се отвори цялата за него, да се предаде. Като достигнеше оргазъм, лицето й бе като на малко момиченце — сякаш удовлетворението й бе като болка. Спомняше си добре това. Господи, как я желаеше!

— Двукрако куче — поправи се тя. — Сега сме само двамата. Нали така? — Тя се строполи на ръба на леглото.

Той седна до нея.

— Едно куче останало с два крака, все още може да се влачи. На куче с един крак му остава само да легне и да умре. Аз не искам това. Отказвам да сторя това.

Тя се облегна изцяло върху него.

— Е, и какво ще правим?

Той се почувства като триумфатор.

— Сега имаме малко време за убиване.

Протегна се и разкопча най-горното й копче. Тя го плесна по ръката, но той знаеше, че се преструва.

— Кажи ми.

Той разкопча следващото копче.

— Ще сваля два самолета. Първият — тук, вторият — във Вашингтон. Край на „Ейшъруъркс“.

— Ти каза същото и във Франкфурт.

— Истина е.

— И как точно смяташ да го направиш? Уби Ейшър, но те го замениха…

— С Ханс Моснер — прекъсна я той. Но докато това име означаваше всичко за него, за нея то можеше да не значи нищо. Моснер бе шеф на фабриката в Дуисбург по времето, когато станаха замърсяванията, които отровиха околността и бременността на жена му. Сега Моснер бе президент на „Ейшъруъркс“. — Моснер ще бъде във Вашингтон. Той е една от главните ни цели.

Тя го погледна скептично.

— Повече от една цел ли имаме?

На прозореца кацна гълъб, крилете му бяха обезцветени от замърсената атмосфера. Не можеше да се види нищо на повече от половин миля разстояние, толкова бе гъст смогът тук. Изкуши се да й покаже замърсеността. Така би постъпил Михаел.

— Сложно е. Ще видиш. Като му дойде времето, ще разбереш.

— Какво ще разбера?

Колкото по-малко знаеше тя, толкова по-добре, но все пак той изпитваше силното желание да й каже, защото планът бе сложен. Сложността допълваше чувството му за сила, за върховенство. Изпитваше желанието изобщо да разкаже на някого. Самотата му през последния месец — седмиците, когато преди операцията се кри — бе готова да стане жертва на утешението от нейната компания.

— По-добре е да не знаеш всичко. Онова, което мога да ти кажа, е следното: самолетът, който ще свалим днес, е натоварен с изходни материали за производството на пестициди, които не могат да бъдат продавани в Съединените щати по силата на закона за храните и медикаментите. Затова, за да заобиколи закона, американският клон на „Ейшъруъркс“ произвежда тези материали тук, превозва ги до Мексико и там те се превръщат именно в забранените пестициди. Там тези пестициди се влагат в селското стопанство на Мексико, а произведените храни се връщат обратно за консумация в Щатите. И така колелото се върти и върти. Но днес лицемерието ще спре. И това ще е само началото.

— Което означава?

Той нямаше намерението да й обяснява толкова подробно, но вече бе наченал, а и му беше хубаво.

— Във Вашингтон ще има съвещание. Тежката промишленост. Моснер ще присъства. Уилям Сандхърст от „Биджениър“, Матю Грейди от „Кемтроникс“, Дъглас Фицморис, Елизабет Савайл, Хауърд Голдънбаум. Шефовете на най-големите компании. Писна ми да отсичам пръсти и крайници. Време е да отсечем главата.

Гласът й бе изпълнен с възбуда. Както и бе предположил, имената й бяха известни.

— Да ги убием всичките? Нима… ще са заедно в един и същи самолет, или нещо подобно?

— Нещо подобно. Всичко е възможно, ако помислиш добре. Родителите ти не са ли ти го казвали? Ще видиш.

Разкопча и третото копче. Всичко бе възможно, наистина. Тя изобщо не го забеляза. Той протегна ръка и обхвана гърдата й. Изпълваше цялата му ръка с топлина, която усети в слабините си.

— С неща от този сорт не бива да се избързва.

— Правиш си майтап с мен. Мразя те.

— Правя любов с теб.

— Не и преди да ми кажеш какво ще трябва да направим.

— Не мога. Вече ти казах повече, отколкото трябваше.

— Не, не си. — Тя го погледна и очите й говореха, че е размислила. — Е, има и други начини човек да те накара да проговориш.

Тя се усмихна. Той плъзна леко пръстите си по гръдта й и усети как тя реагира.

Почуди се дали ерекцията му се дължеше на това, че я докосва или на огромното му усещане за сила, което сега изпитваше.

Посочи телевизора.

— Телевизията е единственото нещо, което говори на хората. Единственото нещо, което слушат. Е, за разнообразие ние ще запълним екраните им с малко истина. Малко пламъци по пистата винаги са подходящи за най-гледаното време. Си Ен Ен направо ще ни залюби.

Тя се усмихваше. Имаше красива усмивка, съблазнителна и лукава; жена, изпълнена със сексуални тайни. Една от тези тайни той знаеше от собствен опит: достатъчно бе да раздразниш устните й и все едно подпалваш фитила. Никога не бе срещал толкова чувствена жена — бе пристрастена към секса.

— Липсваше ми.

— Ти си лъжец.

Пръстът му описваше кръгове по гладките й, червени устни, докато тя не го целуна, а сетне го лапна и засмука, обгръщайки го с език.

Край на приказките. Той измъкна мокрия си пръст от устата й и като я положи на леглото, намери зърната на гърдите й — вече напълно възбудени. Почувства се като победител — все едно нагласяше часовника на някой детонатор. Следващата му трудна задача, след тази. Четирийсет и седем секунди, спомни си той.

Тя дръпна токата на колана му. Но това нямаше да бъде нейното шоу. Той погали краката й леко с мокрия си пръст, описвайки кръгчета по тях, докато най-сетне тя се отдаде на собственото си удоволствие.

Всичко вече си дойде на мястото. Въпреки силно тупкащото му сърце, въпреки болката в челюстта, той се почувства отпуснат. Всъщност, станало бе по-добре, отколкото се бе надявал.

След трийсет минути чаршафите на леглото лежаха накуп, а въздухът миришеше на нея. Любиха се отчаяно, като двама души в бомбоубежище — любене, за което нямаше да има утре. Бяха свързани. Отново бяха отбор.

— Отгде ги помниш всичките тези работи? — попита тя със сънлив глас. — Нима жените са толкова еднакви?

Смееше ли да й каже, че между Франкфурт и сега бе съществувала само една жена и тя бе пълен провал? Смееше ли да й предостави толкова власт над себе си? Реши, че не си струва. След като си взел надмощие, не биваше доброволно да се откажеш от него.

— Не пожела да ме целунеш — рече тя, докосвайки подутата му буза.

— Радвай се, че е така. Имам нужда от зъболекар. Страшно. Инфектиран е. Но засега ще трябва да почака. Нямаме време.

— Сигурно боли.

— Ще го преживеем.

— Не бъди толкова сигурен.

Сетне помълчаха малко.

— Преживяхме Франкфурт — напомни той.

— Това бе по-различно — възрази тя.

— Не чак толкова различно.

— Във Франкфурт бяхме просто двама от екипа. Имахме подкрепата на цялата група. А сега… Не, изобщо не е същото.

— Не е чак толкова различно. — Той се чувстваше добре. Тя бе върнала доброто му настроение.

— Къде ще отидеш след това?

— Въпросът е уреден и за двама ни, ако се наложи.

— Тук ми харесва — рече тя. — Ще трябва ли да се местя?

— Може би не — излъга той. — Ще видим.

Нямаше време да си взема душ. Изтри се с хавлиена кърпа и се пръсна с дезодорант.

— По-добре се облечи — рече той като погледна часовника си. Намаза дупката на извадения зъб с анбезол, потръпна от болка и зачака действието на лекарството. Когато отворената рана изтръпна, рече: — Време е да почваме.

Извънградският път ги понесе край квартали от еднакви къщи с по три спални и залепени до тях гаражи. В резултат от продължителната суша много от ливадите бяха придобили кафеникав оттенък. Две млади руси момчета, загорели и голи до кръста, препускаха на ролкови кънки. Корт се радваше на удобствата на комбито с климатична инсталация.

— Добър избор си направила при наемането на колата — рече той.

— Каза да е голяма.

Той кимна. Мразеше малките коли.

— Ще ми кажеш ли какво всъщност правим, или очакваш да съм ясновидка? Кой е този Догърти?

— Механик в „Ам Еър Експрес“. Бидейки част от товарна компания, „Ам Еър Експрес“ използват друга писта. Това е важно за мен.

— Но аз мога да те отведа до пистата, Антъни. Всичко е уредено от седмици. Ти си ни наел като консултанти. Защо трябваше да уреждаме всичко това, след като няма да го използваме?

— Ще го използваме.

— Защо ни е тогава този Догърти? Не разбирам.

— Поради новите мерки за сигурност, които въведоха.

— „Броенето на поголовието“?

— Точно така. Ти можеш да ме вкараш в летището, но ми трябва достоверна карта за самоличност, за да вляза в зоната за поддръжка на „Ам Еър Експрес“ откъм пистата. Изобщо не бих могъл да вляза през входа за служителите на „Ам Еър“. Не и с това, което нося. Освен това, охраната на „Ам Еър“ може и да познава Догърти по физиономия. Затова трябва да се влезе откъм пистата. Там има само машини — компютризирани пропуски. С неговата карта за самоличност мога да ги излъжа, че съм Догърти.

— Ще откраднем ли картата му?

— Ако информацията на Гърка е вярна — а в Сиатъл тя бе точна — Догърти е пияница. Наскоро овдовял. Така че ще вземем назаем картата му и ще го оставим махмурлия.

— Струва ми се, че надценяваш способностите им. По всяко време по пистите има буквално хиляди служители на летището и авиокомпаниите. Поглеждал ли си някога през прозорчето на самолета си? — Тя се ухили. — О, забравих, че не обичаш да летиш.

Като не отвърна нищо, тя отново започна да говори. Постоянното й бъбрене сега го безпокоеше; това означаваше, че е нервна.

— Наистина, въведоха това правило „Броене на поголовието“, но никой не му обръща много внимание. Знам, че ние не му обръщаме внимание. Летищната полиция знае, че е уязвима откъм пистата, но мерките й за безопасност са много строги при проверката на пътниците, там е голямата им тревога. Едва ли ще очакват тъй добре обмислен план като нашия. Те просто не са готови за него.

— Може и да е така, но няма да рискувам.

— А каква е моята роля в историята с този Догърти?

— Ти си моята помощничка — съобщи й той. — Мъж и жена заедно са по-малко застрашителни, отколкото самичък мъж.

Той млъкна и се зае да приготвя спринцовката с надеждата, че и тя ще помълчи. На два пъти й казва да си гледа пътя. Прекалено дълго бе прекарал сам. Нервираше го непрекъснатото й бръщолевене.

— Какво ще му биеш? — попита тя, след като той напълни спринцовката и постави отново пластмасовото капаче върху иглата.

— Пшеничен спирт. Сто и осемдесет градуса.

— Вижда ми се много.

— Ако съм измислил правилно теглото му, няма да го убие.

— И толкова ли си добър в изчисляването на тегло? — попита тя и подръпна блузата си.

— Тежи сто и шест кила.

Тя сложи и двете си ръце върху волана и погледна право напред.

— Няма да го убие.

След това замълча.

Минаха покрай група деца, облечени в бански костюми — те танцуваха под шумните пръски на уличен водопроводен кран. Докато Моник минаваше покрай тях, той вдигна ръка и закри лицето си. Безпокоеше го липсата й на инстинкти от този род. Колата се разтресе, докато пресичаше бразди от спечена глина и кал по пътя. Работа на каналджиите.

Слънчевата козирка на Корт се смъкна надолу и той я бутна на мястото й. Като стигнаха номер 11 345, изписан с жълта боя на бордюра, той направи знак на Моник да спре.

Обширната къща бе толкова привлекателна, колкото кутия за обувки с прозорци. Ливадата с размери на пощенска марка и единственият храст в нея бяха жертва на запуснатостта. На покрива се бе килнала ръждясала телевизионна антена с формата на градинарско гребло.

Моник поправи белия шифонен шал и си сложи чифт слънчеви очила.

— Окей — рече той, усещайки как вълнението се надига в гърдите му. — Да вървим.

Той отвори вратата на комбито и сякаш влезе във фурна. Гърлото му гореше. Очите му смъдяха. Въздухът бе отровен. Той служеше единствено да засили правилността на „Der Grund“. Хората и политиците се отнасяха към проблемите на околната среда така, сякаш можеха да бъдат решени лесно — като че разполагаха с двайсет или трийсет години, за да намерят решенията. А трябваше да се действа веднага.

Рамо до рамо стигнаха до входната врата. Градински охлюв бе оставил лигавата си следа по стълбите, които се издигаха до вратата. Корт го настъпи и го размаза. Докато Догърти отваряше вратата, Моник все още гледаше втренчено кафеникавата пихтия.

Ръцете на Догърти бяха корави и захабени като на рибар. Сините му очи бяха зачервени, сякаш се бореше с махмурлука или бе на път към него. Тениската му рекламираше бира „Дон Екуис“. Тъй като носеше джинси, Корт разбра, че още не бе излизал на горещината. Корт се обърна към него с отегчен и нетърпелив тон:

— Кевин Догърти?

— Да?

Корт рече:

— Казвам се Бил Ремблър, от „Секюрити консултинг интернешънъл“, мистър Догърти. Това е Линда Мартин — рече той, кимайки към Моник, която нерешително се усмихваше. — Боя се, че е по работа. Бихме ли могли да разменим някоя и друга дума? Вътре, далеч от тази жега, ако не възразявате.

Догърти вдигна рамене и влезе — очевидно бе изненадан и несигурен. Точно такъв, какъвто го искаше Корт. Вътре в къщата бе мрачно. Дръпнатите завеси скриваха съседските къщи. Миришеше на влажно — досущ като стара дреха, намерена в храстите. Телевизорът излъчваше някакво шоу състезание, в което тъжно изглеждащи бивши звезди печаха на шиш приятна домакиня, която носеше твърде много грим и говореше с висок, стържещ, южняшки носов акцент. Погледът на Догърти се отклони към прекъснатата програма. Попита:

— За какво става дума?

Корт бръкна в джобчето на сакото си и се престори, че чете от листчето, което извади:

— Вие работите по самолетите „Дънинг“ за „Ам Еър Експрес“. По поддръжката — заяви той.

— Точно така — потвърди Догърти.

— Вие и още мнозина други — продължи да играе ролята си Корт. — Това, с което се занимаваме, мистър Догърти, е вероятен пробив в сигурността. Нашата агенция бе наета, защото летищната полиция смята, че има подправени карти за самоличност на поддържащия персонал на LAX. Това, което трябва да направим — рече той, имайки предвид себе си и Моник, — е да приберем всички карти за самоличност на наземния персонал. Вашите хора или ще ви издадат временни пропуски, когато отидете на работа, или ще ви върнат оригиналната карта. Трябва да се уверим, че нито една от тези карти не е фалшифицирана. Ясно ли е?

— Моята карта изобщо не е пипана — рече Догърти със завален глас. — Мога да ви спестя сума време.

— Няма значение — рече Корт с решителен тон. — Процедурата е такава. Надявам се, че разбирате.

Ръката на Корт напипа спринцовката в джоба му.

— По-добре ми кажете пак името — имената си — поправи се той, включвайки и Моник, — и ме оставете да позвъня.

Той погледна Корт в очите.

Моник рече остро:

— Нека ви кажа нещо, мистър Догърти. Можете да си звъните където поискате, окей? Но това с нищо няма да промени моята и на Ремблър работа. — Тя направи крачка встрани от Корт. — За днес ни предстоят още двайсет и седем посещения като това. Навън е един милион градуса — рече тя, като вървеше в полукръг, отвличайки вниманието на Догърти.

Корт приготви спринцовката в джоба си. Нещата не се развиваха точно така, както ги бе планирал.

— Поне ти се струва, че е един милион градуса — добави тя. — А и таман ми е дошъл месечният период, ако разбирате за какво говоря, и никак не ми е до благотворителност. И тъй, защо не пропуснете телефонния разговор и не ни дадете картата си, окей?

Корт се приближи иззад него, готов да приложи удушваческата хватка. Не да убива Догърти, както бе сбъркал с Уорд, а да го накара да млъкне и да го прати в безсъзнание. В същото време с дясната си ръка извади спринцовката.

Догърти го усети. С мощен рев тежкият мъжага се завъртя, улучи с лакът Корт и го събори на земята. Спринцовката изхвърча от ръката му и падна на килима.

Догърти се впусна към входната врата. Корт скочи на крака, пресрещна го и му нанесе силен удар в бъбреците. Догърти се олюля и Корт го събори. Той се строполи под тежестта на Корт, не му достигаше въздухът. Моник подаде спринцовката на Корт и той я заби в пълния врат на Догърти. Той премигна със стъклените си очи и захленчи, като се опита да каже нещо. Ставаше неадекватен бързо и след няколко минути изпадна в безсъзнание. На Корт тези минути му се видяха много дълги.

— Господи! — рече Моник. Трепереше.

Корт въздъхна с облекчение. Беше се справила добре. Той вдигна тежката глава за косите и я пусна да падне с удар и с носа надолу върху мокета.

— Той е аут — рече. — Ръкавици — добави той, извади от джоба си два чифта найлонови хирургически ръкавици и подаде единия на Моник. Даде й и носната си кърпа. — Вратата — нареди й той. — Дрехите му, кожата на врата му. Не пропускай нищо.

— Кожата му ли?

— Пипах врата му. Могат да свалят отпечатъци и от човешка кожа. Могат да свалят отпечатъци от дрехи. Практически отвсякъде. Не бърши, а търкай, все едно переш.

— Аз не пера — отвърна рязко тя.

Моник шофираше комбито по магистралата за Сан Диего. На булевард „Сенчъри“ спря пред светофар.

— Обясни ми още веднъж — нареди й той.

— Не се тревожи, Антъни — рече снизходително тя. — Мога да вкарам и двама ни, да те оставя там и да изляза без всякакъв проблем. Това е нещо, което правя почти всеки ден.

— Но обикновено във Вашингтон — напомни й той.

— За мен LAX е позната история. Толкова пъти съм влизала тук. Сега вече си на мой терен. Успокой се, знам какво правя.

Тя продължи през следващите няколко зелени светофара и мина покрай табелите, които показваха отклоненията за пристигащите и заминаващите пътници на LAX. След още няколко пресечки броят на сградите намаля ведно с влошаването на вида им, а най-сетне — отляво се показа гола земя, а отдясно преминаха най-различни офиси, складове и хангари на компаниите подизпълнители, включително и няколко от големите компании за товарни превози, всичките събрани зад желязна ограда, поръбена отгоре с бодлива тел.

Комбито намали скоростта си.

Сърцето на Корт затуптя по-силно.

Тя вкара колата в пренаселен паркинг и я угаси.

— Тук ли е работният ти комбинезон? — попита тя и посочи чантата на Корт.

— Да.

— На дъното ли?

— Да.

— Добре. Ако случайно решат да претърсят тази чанта — нещо, което никога не съм ги виждала да правят — ще измисля нещо от типа, че пожарогасителят ни трябва за един от камионите ни. Не казвай нищо.

— Няма ли да минем покрай металотърсач?

— Тук ли? Боже мой, не. Казвам ти, че надценяваш охраната. Всичкото, което ни интересува, е хората, които влизат в нашия район, да са наши служители. Няма да претърсваме сефертасчетата с обяда им, я! Не забравяй, че става дума за частна компания по сигурността, наета от „Ам Еър Експрес“. Те работят за мен, а не обратното. Аз съм важна клечка тук — това са предимствата да си служител в главното управление на компанията.

Той бе разучил разположението на сградите на схема. Сега, докато вървяха пеша, вече виждаше как изглеждат те на живо. От този неохраняван паркинг в страничната улица те щяха да преминат през обслужвания от частна компания пункт за проверка, за който тя спомена, и да влязат в охраняваната зона, която включваше сградите и паркинга за колите на „Инфлайт Фуудс“. Досами пункта за проверка бе порталът, който осигуряваше достъп на автомобилите в охраняваната зона — беше заключен и се използваше рядко. Колите, обслужващи самолетите, се зареждаха и се ремонтираха вътре в зоната, за да се избегнат продължителните претърсвания. Камионите за доставяне на храни минаваха през един от трите пункта за проверка на летищната полиция, където от време на време ги претърсваха по основно. Тъкмо по тази причина Моник бе избрала да вкара Корт в зоната през „Инфлайт“.

Както и смятаха, пристигнаха точно когато паркингът гъмжеше от коли — бе време, когато застъпваше новата смяна. За свое успокоение Корт забеляза, че почти всеки носеше я раница, я чанта, я сефертас — точно тъй, както му бе казала Моник. Той последва самоуверената Моник към дългата опашка, която се движеше подозрително бързо. Както му бе докладвала Моник, охраната гледаше само дали всеки служител носеше карта за самоличност. Дори не си правеха труда да проверяват дали снимките отговарят на лицата.

Спряха пред охраната. Тя каза:

— Моник Пейн — и посочи картата си, прикачена към блузата, — от вашингтонската кантора съм. Издайте пропуск на госта ми.

Пазачът провери в някакъв списък, прекара пръста си по него и сетне бръкна някъде и извади бял, пластмасов пропуск за посетител.

— Това е мистър Антъни — рече тя.

— Да, да — отвърна пазачът като оглеждаше опашката зад тях.

Моник подаде пропуска на Корт. Той го закачи за джобчето си и двамата преминаха. Бързо се отклониха от останалите и поеха сами към група паркирани автомобили.

— Ето там — обясни му тя, като посочи зелена лимузина с бялата емблема на „Инфлайт“, нарисувана върху вратата на шофьора. — Качвай се. Аз ще отида за ключовете.

Корт се подчини, макар да му бе неприятно да изпълнява заповеди.

Рамките на прозорците на невзрачната сграда, в която влезе тя, бяха надупчени и кафяви от корозията. Самата сграда бе голяма, едноетажна като кутия за торти, облицована с ръждясала стомана, някога боядисана в бежово. Там, където улуците се стичаха от плоския покрив, боята бе потъмняла на ивици. Мрежата на оградата, която обграждаше вътрешния паркинг, изглеждаше ръждясала и готова да поддаде при първия сериозен удар. Гримът и перуката му правеха жегата почти непоносима.

— Всичко е готово — рече тя, докато сядаше на шофьорското място до него.

— Спомних си прякора ти — рече й той със сантиментален тон, който тя не усети. Просто като гледаше лицето й името изскочи в съзнанието му — досущ както човек си спомня думите на песента, когато чуе да засвирят мелодията й.

— Уникалната — рече тя. — Харесваше ми. Мислех, че си го забравил.

— Не, разбира се, че не.

Тя подкара към пистите по определения за автомобили коридор. Избра по-дългия път, за да мине покрай зоната за поддръжка на „Ам Еър Експрес“.

— Знаеш ли какво трябва да направиш?

Тя не отговори. Вместо това рече:

— Ще ми се обадиш ли като дойдеш във Вашингтон?

Той махна пропуска си на гост и закачи картата на Догърти към комбинезона си. Магнитният запис на опакото й бе ключът му към електронната порта на няколко метра от тях. Той грабна чантата, в която бе пожарогасителят. Подаде й пропуска си на гост.

— Ще се погрижиш ли да върнеш това? — попита риторично той.

— Ще се погрижа за всичко, Антъни. — Погледът й му пожелаваше добър шанс.

— Уникална — рече той, докато отваряше вратата. — Пасва ти.