Глава IX. „Горе ръцете!“

По времето, което описваме, Джаретовите пущинаци — сегашната Жерардова мера, беше доста голямо пространство, което заемаше високото плато на Чилтърнските хълмове. То беше едно от най-големите. Започваше от най-високата част на Червения хълм и се простираше много мили на запад — оградено отляво и дясно от романтичните долини Чалфонт и Фулмиър.

По онова време бяха населени само долините от двете му страни. В Чалфонт се намираше хубавият дом Чалфонт и селото, което носеше същото име, а от другата страна, романтично сгушен сред старинни дървета, беше господарският дом Фулмиър. На около две мили на запад, там където платото се прекъсва от няколко вълнообразни ската, се издигаше прекрасният господарски голям дом Темпъл Бълстрод, резиденцията на сър Мармадюк Уейд.

Високата равнина, простираща се между гореспоменатите владения, едва ли бе обитавана от човешки същества. Името й — Джаретови пущинаци — говори за състоянието на нейната култура. Това беше пустош, по която плуг никога не бе минавал — гъсто покрита с избуял прищеп и изтравниче. Тук-там се виждаха разпръснати шубраци и горички от черни и бели брези, изпъстрени с хвойна и див чимшир, а от двете й страни към долините я ограждаше гъста гора от местен бук.

По дължината на тази пустош минаваше кралският път — пътят за Лондон и Оксфорд, — който оттук извиваше покрай имението Бълстрод и водеше към град Биконсфилд.

Преминавайки през Джаретовите пущинаци, главният път се пресичаше от два други — единият водеше от господарския дом Фулмиър към селото Чалфонт, а другият свързваше Чалфонт с областта към Стоук и Уиндзър. Това бяха „вървища“, или така наречените пътеки за товарни коне, утъпкани безразборно между дърветата и извиващи между прищепа, там, където беше по-нисък. Пътеката от Стоук към Чалфонт беше по-многолюдна и един стар хан, наречен. „Товарен кон“, откъм чалфонтската страна на пустошта показваше, че тук има движение и пътници. Но те не бяха много и странноприемницата беше от съмнителен характер.

Но така или иначе, тя все пак беше признак на живот в Джаретовите пущинаци, ако не сметнем една порутена бедна колиба, разположена край лондонския път, там, където, извивайки на запад от Червения хълм, той навлизаше в пущинака.

Тази колиба беше изоставена отдавна. Част от покрива й се бе срутил — тя беше развалина. Празното пространство пред нея, през което минаваше пътят, може някога да е било градина; сега обаче бе покрито с прищеп и други бурени и се различаваше от околния гъсталак само по това, че растителността беше по-оскъдна.

Странно, че това място е било избрано за жилище, тъй като то се намираше най-малко на една миля от всякакъв дом; най-близо беше подозрителният хан „Товарен кон“. А може би тъкмо тази усамотеност е накарала първия му собственик да го избере за свой дом.

Така или иначе; постройката и в най-добрия си вид е била жалка. Дори и тогава, когато дим се е виел от глинения й комин, тя е изглеждала мрачна. А така, в развалини, с покрив, срутен върху пода, с високи бурени, израсли покрай стените, с градина, обрасла с прищеп и плътно оградена от черни брези, тя имаше див, мрачен, изоставен вид — тук човек би могъл да очаква, че ще го ограбят и дори убият.

Разговаряйки, както ги описахме, двамата пътници бяха стигнали близо до откритото пространство, дето се намираше тази разрушена колиба. Луната все още грееше ясно и през процепа в храсталаците, образуван от пътя, те можеха да видят — макар и все още на миля и повече — върховете на огромните дървета — дъбове, брястове и кестени, които покриваха възвишенията на имението Бълстрод. Те можеха да видят дори и част от хубавата сграда в нормандски стил, изградена от червени тухли и бял камък, която проблясваше под сребърното сияние на луната.

След десет минути Уолтър Уейд щеше да си бъде у дома.

Младият дворянин е радост мислеше за това. Най-после у дома, след толкова дълго отсъствие — у дома, където го очакваше милата размяна на роднински ласки, а и нещо повече.

Кавалерът — чийто път не свършваше тук — тъкмо се канеше да пожелае на младия си спътник приятно прекарване с неговите близки, когато отдясно на пътеката се чу шумолене, което внезапно прекъсна разговора. В същия миг един груб глас произнесе многозначителна заповед:

„Горе ръцете!“

Двамата пътници вече бяха излезли на откритото пространство пред срутената колиба, от която се чу гласът. Нямаха време да размишляват откъде идва той, защото едновременно с думите видяха как един мъж се втурна напред и застана така, че препречи пътя им.

Нападателната му поза и начинът, по който държеше една дълга пика с острие, насочено към главите на конете, убеди пътниците, че той е твърдо решен да ги спре.

Преди някой от двамата да успее да отговори на заповедта му, той я повтори със същия висок глас, придружен с ново заплашително движение, в което пиката играеше важна роля.

— Горе ръцете ли? — попита кавалерът, повтаряйки бавно добре известния израз. — Това ли желаете, скъпи приятелю?

— Това! — изръмжа нападателят. — И по-бързо, ако ви е мил животът.

— Добре — продължи кавалерът, запазвайки пълно присъствие на духа, — не можете да отречете, че бързо изпълнихме заповедта ви. Виждате, че и двамата спряхме незабавно. Но сега трябва да си помислим. Преди да вдигнем ръце, трябва да знаем защо — и преди всичко кому ще предадем това, което притежаваме. Вярвам, не бихте имали нищо против да ни почетете с името си и да ни кажете причината на вашето скромно желание?

— Стига си дрънкал! — изкрещя човекът и нетърпеливо размаха пиката. — По пътищата не се казват нито имена, нито причини. Парите или кръвта ви! Не се опитвайте да се измъкнете. Гледайте! Ние сме повече от десет! Няма полза да се противите. Обградени сте.

При тези думи разбойникът завъртя страшното си оръжие и показа околните храсталаци, сред които се развиваше действието.

Очите на двамата пътници неволно проследиха движението на пиката.

Да, те наистина бяха обградени. Шест-седем души, свирепи наглед, въоръжени с оръжия като това на своя главатар, стояха на равни разстояния един от друг около откритата поляна, полускрити от дърветата и прищепа. Стояха съвсем неподвижно. Дори и оръжията им не се помръдваха и нито един от тях не проговори, нито пък пристъпи напред, а редно беше да сторят това — дори и само за да подсилят заповедта на началника си.

— Стойте, си по местата, приятели! — заповяда последният. — Няма нужда да се помръдвате. Това са възпитани господа. Ние не искаме да ги нараняваме. Те няма да се съпротивяват.

— Не, те ще се съпротивяват — прекъсна го кавалерът с подигравателен, но решителен глас, като измъкна един пистолет от кобура. — Аз ще се съпротивявам до смърт, а също и благородният младеж, който е до мене.

Уолтър беше изтеглил шпагата си — единственото оръжие, което притежаваше.

— Какво? Да се предадем на една банда страхливи нехранимайковци? — продължи кавалерът и докато говореше, запъна ударника на пистолета си. — О, по-скоро…

— Тогаз сам ще сте виновен за смъртта си! — извика разбойникът, като се втурна напред и почти допря стоманения връх на пиката до гърдите на коня на кавалера.

Луната ясно огря разбойника и разкри едно жестоко лице — черти с див израз, черна брада и бакенбарди, дълга рошава черна коса, кръвясали, мрачно святкащи очи!

Човекът, комуто принадлежаха, имаше щастие, че луната помогна да разпознаят неговите черти, предизвикващи страх — иначе този можеше да бъде последният му миг.

Кавалерът беше насочил пълния си пистолет. Пръстът му беше на спусъка. След миг изстрелът щеше да бъде даден и по всяка вероятност нападателят щеше да лежи мъртъв на земята, в краката на коня.

Изведнъж протегнатата ръка се отпусна, а в същото време конникът извика учудено:

— Грегъри Гарт! Ти си станал разбойник? Готов да обира, да убива…

— Мой стари господарю! — възкликна смаян човекът и изведнъж свали острието на пиката. — Вие ли сте? Простете! О, простете ми, сър Хенри! Не знаех, че сте вие.

И докато изговаряше последните думи, той захвърли оръжието си на земята и се сви съкрушен, без да смее да повдигне очи към лицето на този, който доведе случката до такъв неочакван край.

— О, мастър Хенри! — извика той отново. — Ще ми простите ли? Макар че съм такъв звяр, сърцето ми щеше да се разкъса, ако бях свалил и косъм от главата ни. Да бъде проклето нещастието, което ме доведе дотук!

За няколко мига тишината беше пълна — никакъв глас не я наруши. Дори и приятелите на разбойника изглежда се трогнаха от случката, защото никой от тях не се помръдна, нито каза нещо!

Унизеният им водач пръв тури край на неловкото положение.

— О, мастър Хенри! — възкликна той, явно натъжен. — Застреляйте ме! Убийте ме, ако искате! След това, което стана, аз не заслужавам да живея. Ето гърдите ми! Стреляйте в тях и сложете край на нещастния живот на Грегъри Гарт!

Докато говореше, разбойникът разтвори дрехата си и разкри на лунната светлина голите си широки, мускулести гърди, гъсто покрити с остри черни косми.

Приближавайки до самия кон на кавалера, той изпречи гърди сякаш за да изкуши смъртта, която така странно призова. Думите, видът и цялото му държание потвърждаваха, че говори сериозно.

— Хайде, хайде, Гарт! — каза с успокояващ тон кавалерът, като в същото време сложи пистолета обратно в кобура. — Ти си твърде добър човек — поне едно време беше, — за да бъдеш застрелян по този начин.

— Ах, едно време, мастър Хенри. Може да е било така. Но сега си го заслужавам.

— Спести си самообвиненията, Грегъри. И твоят живот като моя не е бил лесен. Знам го и затова гледам по-снизходително на това, което се случи. Да сме благодарни, че не стана нещо по-лошо, и да се надяваме, че това ще бъде причина нещата да се подобрят.

— Ще стане, мастър Хенри, ще стане, обещавам.

— Драго ми е, като те чувам да казваш това, и не се съмнявам, че ще удържиш думата си. А сега заповядай на вярната си дружина — между, другото, това е много възпитана банда — да не ни закача. Утре заран по този път ще минат пътници, върху които не бих имал нищо против ти и твоите хора да приложите особения си занаят, и то до насита. Моля ти се, нареди на господата да останат на разстояние. Не желая да приближават повече, защото може би ще имам нещастието да видя между тях някой друг стар познат, отклонил се като тебе от добродетелния път. Докато разбойникът слушаше молбата, по жестокото му лице се промъкна странно изражение, което постепенно се превърна в широка, закачлива усмивка.

— Ах, мастър Хенри — отговори той, — аз ще им заповядам да ви послушат, ала те няма да се подчинят. Но вие не се плашете от тях. Приближете ги, колкото си искате, те няма да ви закачат. Прободете ги с шпагата си и никой от тях няма да извика, че го боли.

— Да, те наистина изглеждат търпеливи хора. Но стига — какво искаш да кажеш, Грегъри?

— Че те са нищо, мастър Хенри, съвсем нищо. Те са плашила — няколко стари палта и шапки, които сигурно са вършили добра работа на тези, дето са ги носили, преди да паднат в ръцете на Грегъри Гарт; да, и след това вършиха добра работа, макар и по-различна, както забелязахте.

— Значи тези приятели са плашила? Подозирах, че е така.

— Ни повече, ни по-малко, мастър. Безобидни, какъвто бях някога и аз; но оттогава, нали знаете, като ви взеха старата къща и вие заминахте за чужбина, оттогава аз съм…

— Не искам да слушам историята ти, Гарт — прекъсна го старият му господар. — Поне историята ти оттогава насам. Нека миналото си остане минало, ако ми обещаеш, че занапред ще се откажеш от сегашната си професия. Рано или късно тя ще те доведе до дръвника.

— Но какво да сторя? — запита разбойникът смирено.

— Какво, ли? Всичко освен това, което вършиш. Започни работа — почтена работа.

— Кълна се, положих всички усилия. Ах, сър Хенри, вие бяхте в чужбина доста дълго време. Не знаете как стоят нещата сега. Да си честен, значи да гладуваш. Честността в Англия вече не струва нищо.

— Един ден — каза кавалерът, като седеше замислен върху седлото, — един ден тя ще бъде ценена повече — и този ден не е далеч, Грегъри Гарт! — продължи той, обръщайки се към разбойника с по-сериозен глас. — Ти имаш смело сърце и здрава ръка. Знам това. И аз не се съмнявам, че въпреки престъпния живот, който си водил, твоите симпатии са на страната на правдата. И има защо; защото и ти си страдал. Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Разбирам, сър Хенри, разбирам — усърдно отговори човекът. — Имате право. Аз може да съм грубиян, може да съм и разбойник, но винаги съм се стремил към правото. Ах! То ме направи това, което съм!

— Чуй ме тогава — каза кавалерът, като се наведе от седлото и заговори още по-повелително: — Не е далеч денят — по-близо е дори, отколкото повечето хора мислят, — в който едно смело сърце и една здрава ръка като твоите, Гарт, ще бъдат правилно използувани за нещо по-полезно от това, което вършиш сега.

— Наистина ли, сър Хенри?

— Наистина. Затова послушай съвета ми. Освободи вярната си дружина. Верността им към тебе би могла да ги препоръча за по-добра служба. Помъчи се да продадеш най-изгодно старите им дрехи. Оттегли се за известно време някъде и чакай, докато чуеш да се произнасят високо свещените думи:

„За бога и народа!“

— Бог да ви благослови, сър Хенри! — извика разбойникът разчувствуван и като се спусна напред, хвана ръката на бившия си господар. — Аз чух, че сте дошли да живеете в старата къща там, в гората, но не съм очаквал да ви срещна насам. Позволете ми да дойда да ви навестя. Обещавам ви, че никога вече няма да ме видите разбойник. Тази нощ Грегъри Гарт се прощава с пътищата.

— Добро решение! — каза кавалерът, отвръщайки топло на ръкостискането на разбойника. — Радвам се, че го взе. Лека нощ, Грегъри! — продължи той, като си тръгна. — Ела да ме видиш, когато пожелаеш. Лека нощ, господа! — и при тия думи той свали шапката си с перото и с подигравателна учтивост махна на куклите за сбогом. — Лека нощ, мои достойни приятели! — повтори той и се засмя, като минаваше покрай тях. — Не си правете труд да отговаряте на поздрава ми. Ха! Ха! Ха!

Младият дворянин, който вървеше отзад, се присъедини към шеговитото сбогуване и двамата весело отминаха, оставяйки разбойника в компанията на неговите безсловесни „другари“.

Загрузка...