Бялата ръкавица

Глава XXVI. Будоарът

Топлата златна светлина на есенното слънце се промъкваше през полуотворените завеси на един прозорец в дома на сър Мармадюк Уейд.

Беше рано следобед и през споменатия прозорец, разположен на горния етаж и обърнат към запад, се виждаше най-хубавият изглед от парка Бълстрод. Слънчевите лъчи, влизащи косо през отворените пердета, осветяваха стаята, чиято лека луксозна мебелировка и скъпа украса говореше, че това е будоар или стая, предназначена за дама.

В този час имаше друго, по-добро доказателство за предназначението на стаята — самата дама беше там и стоеше до сводестия прозорец под тежките гънки на пердетата.

Слънчевите лъчи проблясваха върху златни къдрици и сякаш с истинско удоволствие се застояваха там. Те светеха в очи, сини като небесния свод, откъдето идваха, а розовите облаци на запад не бяха по-лъчезарни от бузите, които лъчите тъй нежно целуваха.

Те не бяха с най-яркия си цвят, но макар и малко побледнели, не бяха бледи. Дори и най-силното вълнение не можеше да отнеме цвета от бузите на Мериън Уейд, където розата никога не отстъпваше напълно мястото си на лилията.

Застанала до прозореца, младата дама гледаше навън към парка, С изпитателен поглед тя обхождаше хълмистите му очертания и оглеждаше закръглените корони на кестеновите дървета, разглеждаше извитата линия на шубраците, виждаше пъстрите крави, които спокойно се разхождаха по ливадите, и сърните, които бързо пробягваха през моравите. Но нищо от видяното не занимаваше мислите й, нито пък задържаше вниманието й за повече от миг.

Имаше само един предмет в това зрително поле, върху който очите й се застояваха по-дълго и погледът й се отклоняваше за малко и отново се връщаше пак там. Това беше една порта между две масивни зидани колони, посивели и обрасли с бръшлян. Този не беше главният вход към парка, а входът, който обикновено се използуваше и който се намираше до западната граница на имението към главния път. За по-пряко оттук минаваше всеки, който отиваше или идваше откъм Стоун Дийн.

В архитектурата на тези обрасли с бръшлян колони и старата, почервеняла от ръжда желязна врата нямаше нищо, което да подсказва защо Мериън Уейд непрестанно се вглеждаше в тях. Те й бяха отдавна познати. Този вход, който се намираше точно срещу прозореца на нейната стая, беше пред очите й всеки ден, почти всеки час, откак се бе родила. Защо тогава тъй усърдно се взираше тя сега в него?

Думите й ще ни обяснят.

— Той обеща да дойде днес. Така каза на Уолтър, преди да напусне лагера — мястото, дето победи един човек, който изглежда го мрази, а и друг, който го обича! Не. Последната му победа не беше тогава. Той я спечели много по-преди. Ах! Това навярно е любов — иначе защо ще копнея толкова много да го видя?

— Мила братовчедке, какво е това? Още ли не си облечена за обед? Остават само пет минути.

Беше хубавата Лора Лъвлейс, която влезе в стаята и зададе тези въпроси — Лора, измита, свежа, грейнала в усмивка.

На сърцето й не лежеше камък, лицето й не беше мрачно. Уолтър и тя бяха прекарали сутринта заедно и това, което се беше случило между тях, не бе оставило сянка след себе си.

— Нямам намерение да се преобличам — отвърна Мериън. — Ще обядвам така, както ме виждаш.

— Но как, Мериън! С тези непознати господа на масата!

— Не ме интересуват непознатите господа! Тъкмо затова не искам да се преоблека. И ако баща ми не ме бе помолил специално, нямаше и да се явя на обеда. Изненадана съм, братовчедке, че ти полагаш такива старания, за да се харесаш на хора, които са ни натрапени. За кого от двамата приготвяш уловката си, малка Лора — за надутия капитан или за глупавия му подчинен?

— О! — каза Лора и укорително сви хубавите си устни. — Ти ме обиждаш, Мериън. Аз не си направих този труд заради тях. На масата ще има и други освен непознатите.

— Кои? — попита Мериън.

— Ами, ами — заекна Лора и леко се изчерви, докато отговаряше, — ами вуйчо, разбира се — сър Мармадюк.

— Само той ли?

— Е, и братовчедът Уолтър също.

— Ха! Ха! Лора, интересно как се сети да се облечеш толкова грижливо за татко и Уолтър? Ето аз съм готова. Нямам намерение да правя други жертви заради модата, освен да си сменя блузата, да топна пръстите си в легена с вода и да оправя малко косите си.

— О, Мериън!

— Да, нито една игла, нито една панделка — само най-необходимото, за да задържа този неприятен конски товар от коси. Намислила съм да ги отрежа. Бога ми! Иска ми се дори да ги оскубя от яд.

— Яд ли? От какво?

— От какво? Отегчават ме тези шумни хора — точно когато искам да бъда сама.

— Но, братовчедке, господата не са тук по свое желание. Те изпълняват заповедите на краля. Държат се много възпитано. Уолтър ми каза. Освен това вуйчо нареди да бъдем любезни.

— Аха! Едва ли ще видят много любезност от мене. Само едно „да“ и „не“, и това дори няма да бъде изречено много любезно, освен ако го заслужат.

— Но ако го заслужат?

— Ако го заслужат…

— Уолтър каза, че са изказали хиляди извинения и съжаления.

— За какво?

— За това, че се е наложило да бъдат гости на вуйчо.

— Не вярвам, никак не вярвам. Погледни само как грубо се държаха още от самото начало — да целува смелата девойка Бет Денси пред очите на стотици зрители! Ха! Добре беше наказан капитан Скарт за нахалството си. Той да съжалява! Не вярвам, Лора. Този човек е лицемер. По лицето му е изписана неискреност и доста голямо самомнение. А колкото за корнета, единственото нещо, изписано на лицето му, е глупост!

Като произнесе последната дума, Мериън вече беше завършила тоалета си — всичко, което обеща и смяташе да стори. Тя не беше от тия, които имат нужда да стоят дълго пред огледалото. Облечена официално или в домашна дреха, тя беше същата — винаги хубава. Природата й беше дала най-хубавата си форма и изкуството не можеше да я промени.

Приготовленията и за обеда се състояха само в това, да промени утринната си блуза с ръкави с друга без ръкави, която откриваше снежнобелите и ръце почти до рамото. След като я нагласи, тя мушна ръка под къдравата си златна коса, сръчно нави гъстите къдрици около китката си, уви ги на кок и ги забоде с няколко големи фуркета отзад на тила. После потопи ръцете си в съд с вода, изтърси кристалните капки от розовите си пръсти, избърса се в една бяла кърпа, хвърли кърпата върху масата и извика: „Да вървим!“

Последвана от веселата Лора, тя слезе в трапезарията, където двамата офицери вече очакваха тяхното появяване.

При тези обстоятелства обедът, който беше събрал малобройната група около масата на сър Мармадюк Уейд, не можеше да мине другояче освен студено-официално.

Самият домакин беше внимателен към неканените си гости — много внимателен, но цялата му привична джентълменска учтивост не можеше да прикрие раздразнението му, което се проявяваше от време на време при най-обикновени неща.

От своя страна капитанът на кирасирите правеше всичко възможно да „стопи леда“, който го заобикаляше. Той не изпускаше нито един случай, за да изрази съжаленията си, че е обект на такова странно гостоприемство, нито пък му липсваше смелост да порицае своя господар, краля, че го е принудил да стори това.

Като изключим недоверчивите погледи, които рицарят понякога хвърляше изпод гъстите си вежди — погледи, разбираеми само от човек, който го наблюдава отблизо, — можеше да се предположи, че сър Мармадюк се трогва от думите на коварния си гост. Но погледите говореха за недоверие, което не може да се премахне и от най-топлите и най-учтиви слова.

Мериън удържа думата си и отговаряше само с „да“ и „не“, въпреки че по хубавото и открито лице не се четеше нито недоверие, нито неприязън. Дъщерята на сър Мармадюк Уейд беше твърде горда, за да се държи другояче освен с безразличие. Може би тя изпитваше презрение, но то не личеше — нито в устните, нито в погледа й.

Съвсем напразно Скарт търсеше по лицето й израз на възхищение. Най-любезните му думи се посрещаха с ледено безразличие, най-духовитите му шеги извикваха само учтиви усмивки.

Ако Мериън показваше някакво вълнение, то беше само когато обръщаше поглед към прозореца, дето явно търсеше предмет, който би трябвало да се вижда отвън. Тогава гърдите й се повдигаха от потисната въздишка, сякаш мислеше за някого, който отсъствува.

Колкото и да бяха дребни, тези прояви не избягнаха от наблюдението на опитния Скарт. Той ги забеляза и почти разбра значението им. Челото му потъмня от горчиви мисли. Макар и седнал с гръб към прозореца, той неведнъж се поизви, за да погледне дали някой не се вижда там.

След като пийна малко повече и не беше вече тъй предпазлив, възхитените му погледи станаха по-смели, а думите му — не толкова изискани и сдържани.

Корнетът говореше малко.

Той се задоволяваше да потвърждава казаното от неговия началник с кратко „да“.

Но макар че мълчеше, Стъбс не беше доволен от това, което ставаше. Играта между Уолтър и Лора, които седяха един до друг, не му беше приятна. Много скоро след като заеха местата си край масата, Стъбс откри, че братовчедите се харесват един друг, и това го доведе до заключението, че синът на сър Мармадюк Уейд ще бъде много опасен негов съперник.

Дори върху безизразното му тъпо лице скоро се забеляза израз, който говореше за ревност, а в пъстрите му жълти очи се появи поглед, не по-приятелски от погледа, който искреше още по-решително от тъмните орбити на кирасирския капитан.

Обедът мина без неприятни случки. След известно време групата се разпръсна — сър Мармадюк се извини с някаква работа, а дамите вече бяха направили реверанс на гостите.

Уолтър по-скоро от учтивост, отколкото от желание остана малко по-дълго в компанията на двамата офицери, но тъй като разговорът се водеше доста принудено, той с радост се присъедини към тях в тоста „За краля!“, което означаваше край на забавлението, както в днешно време — химнът на краля.

Уолтър излезе, за да потърси сестра си и братовчедка си — по-вероятно само братовчедка си, а офицерите, все още недопуснати до светилището на семейния кръг, се оттеглиха в стаята си, за да поговорят за случките през време на обеда, а може би и да измислят план, с който да осигурят сполучлив край на любовта, от която и двамата бяха обхванати.