Бялата ръкавица

Глава XIV. Ходом марш

Камбаните на Ъксбридж известяваха пладне. Кирасирите на Скарт, макар и в пълно снаряжение, още бяха пред крайпътния хан. Всеки конник стоеше до коня си, готов да го възседне.

Беше късен час за тръгване на път, но те се бяха забавили. Блестящите подкови на конете можеха да обяснят причината на закъснението. За да се подковат конете, реквизираха ковачницата на Ъксбридж.

Нямаше защо да се бърза. Не ги чакаше дълъг път, а задачата, която им предстоеше, можеше да се изпълни по всяко време. В дванадесет те бяха готови за тръгване.

— Възседни! — прозвуча рязка команда и в същия миг двамата офицери излязоха от странноприемницата.

Когато кирасирите възсядаха конете, дрънкането на стоманата можеше да се чуе в спокойния въздух на есенното пладне на една миля разстояние. Търговците от Ъксбридж го чуха, разбраха значението му и много се зарадваха. Цяла нощ кралските нехранимайковци на Скарт се бяха перчили из улиците, нарушавали спокойствието на града и оставили много неуредени сметки.

Нищо чудно, че търговците се зарадваха на дрънкането на сабите и звънтенето на броните, което оповестяваше оттеглянето па капитан Скарт и неговите хора от странноприемницата „Главата на сарацина“.

Когато всички възседнаха конете, двамата офицери също се качиха на седлата, макар и не толкова живо. Корнетът сякаш трудно намери стремената, а след като успя да се качи на седлото, доста съмнително беше дали ще може да се задържи на него. Стъбс беше пиян.

Началникът му беше в същото състояние, макар и ме в такава степен. Във всеки случай не показваше така явно, че е замаян. Той успя да се качи без чужда помощ, а когато беше вече на седлото, седеше, без да се клатушка. Може би навикът му помогна да се държи по-достойно о; другаря си, защото Скарт беше стар войник, а Стъбс беше още млад.

Пиршеството в странноприемницата край пътя бе започнало рано миналата нощ.

Случилото се — не много приятно както за Скарт, така и за подчинения му, ги подтикна да пият още повече; смениха само обстановката, като се преместиха в кръчмите на Ъксбридж. Един-двама скитащи кавалери, които намериха тук и там из града, бяха подходяща компания за среднощен гуляй и едва когато синята светлина на утрото освети поляните край Колн, уморените веселяци, преплитайки крака, минаха по стария мост и се завърнаха във временния си лагер.

Докато ковачите подковаваха конете, двамата офицери прекараха един-два часа, мятайки се неспокойно в две от най-хубавите легла, които странноприемницата можеше да предложи. Беше почти дванадесет по обед, когато Скарт се събуди и поиска чаша препечен сак, за да подкрепи нервите си, изтощени от нощния гуляй.

Една лека закуска бе достатъчна за капитана и корнета. След това те заповядаха на хората си да възседнат конете и бяха готови за път.

— Другари! — извика Скарт към подчинените си, щом се почувствува закрепен на седлото. — Ние прекарахме нощта в гнездо на бунтовници. Ъксбридж е град на предатели — квакери, еретици, пуритани — и разни други непокорни безделници.

— Такива са, бо-бо-бога ми! — изхълца Стъбс, като се опитваше да се задържи на седлото.

— Такива са, имате право, капитане, такива са, каквито казвате — извикаха в хор неколцина конници, които бяха тръгнали, без да спазват редиците.

— Да вървят тогаз по дяволите! — измърмори Скарт, преставайки да се интересува от Ъксбридж и работите му. — Да погледнем това, което ни предстои. Не — не него. Първо онова, което остава зад нас. В тая кръчма няма хубави момичета. Ех! Жалко. Но нищо, щом има вино. Хей, стари Бонифаций! Отвори отново канелките на бъчвите си. Какво ще пиете, вагабонти? Бира ли?

— Да, да, каквото кажете, благородни капитане.

— Бира, Бонифаций. А за мене още сак. Какво искаш ти, Стъбс?

— Сак, са-а-к! — заекна корнетът. — Препечен са-а-к. Няма по-добро от това, бо-о-га ми!

— Кой плаща? — попита стопанинът, съмнявайки се дали тази последна поръчка ще бъде платена.

— Плаща, мошенико! — изкрещя Скарт, като измъкна една златна монета от джоба на дрехата си и я запрати в лицето на стопанина. — Да не мислиш, че кралските кирасири са крайпътни разбойници? Виното, виното! Бързо, че иначе ще измъкна запушалките с острието на шпагата си.

Многобройната прислуга, каквато една странноприемница по онова време можеше да поддържа, скоро поднесе бирата и по-скъпата напитка до устните на тия, които искаха да я вкусят. Първом донесоха националното питие, но от уважение към офицерите хората почакаха, докато налеят сака в чашите им.

Скарт взе поднесената му чаша и като я вдигна, извика:

— За краля!

— За краля, бо-о-га ми! — каза и Стъбс.

— За краля, за краля! — пригласиха петдесетте подчинени, а зрителите наоколо повториха израза тихо.

— Чашите на земята! — изкомандува капитанът и запрати своята в средата на пътя.

Всички направиха същото — всеки захвърли празната си чаша, докато пътят се покри с лъскави глинени парчета.

— Ходо-о-м марш! — извика Скарт, пришпорвайки коня си. И така начело с лудия капитан и пияния корнет отзад кирасирите се източиха от странноприемницата и поеха пътя към Червения хълм.

Въпреки изпитото вино капитанът на кирасирите съвсем не беше спокоен. Една от причините, за да пие толкова много, беше да удави спомена — все още измъчващ душата му — от обидата, която си мислеше, че е претърпял миналата нощ и която според него го беше изложила в очите на подчинените му. Да, той знаеше, че е така; яздейки нагоре начело на взвода, той мислеше само за Черния конник и за това, как да отмъсти на тази тайнствена личност.

Скарт отиваше на полски лагер и както му бяха казали, наблизо живеел Черния конник. Сега той се успокояваше с мисълта, че ако там бъде скучно, ще се позабавлява, докато измисли някакъв план, с който чувството му за мъст да се задоволи.

Ако в този момент погледът му можеше да проникне през зеленолистната завеса по хребета на Червения хълм, той би видял човека, когото искаше да засегне, възседнал онзи черен кон, от който идваше името му. Щеше да види, че той внезапно изскача от храстите и в галоп поема посоката, в която Скарт и кирасирите му отиваха — към парка Бълстрод, резиденцията на сър Мармадюк Уейд.

При все че Скарт не видя това, обедният му марш не мина без инцидент, достоен да се отбележи дори само за това, че беше необикновен, а той беше и от особено значение за капитана на кирасирите.

Пред една разрушена колиба в Джаретовите пущинаци той и взводът му спряха внезапно, защото чуха странен звук, идващ от развалината. Това беше стенание или по-скоро няколко степания, разнообразявани от време на време от остър писък.

Причината на този необикновен шум бе открита веднага щом влязоха в колибата — един мъж, съблечен по риза, със завързани ръце и крака лежеше на пода! Този полугол човек им съобщи, че току-що се събудил от кошмарен сън, който май че не бил никакъв сън, а действителност! Той им каза, че е куриер на краля, тръгнал за имението Бълстрод със съобщение за капитан Скарт; но писмото се загубило заедно с всичко, което носел по себе си, та дори и коня, който носел пък него!

След това подробно обяснение мъката на Скарт от загубата на кралското писмо се разпръсна от смеха, причинен от нещастието на куриера. След като даде кон на бедния човек и го изпрати обратно за там, откъдето бе дошъл, Скарт продължи пътя си и накара Джаретовите пущинаци да гръмнат от високия му и продължителен смях.