Бялата ръкавица

Глава XXXIV. Подозрително заминаване

Над весела Англия беше паднала нощта на свети Михаил. В този късен час селяните, уморени от празненствата през деня, се бяха прибрали да почиват Ти сънуват. С други думи, беше полунощ.

Макар че празникът беше през такова годишно време, когато небето е ясно, въпросната нощ правеше изключение. Небесносиният свод, който обикновено сияеше над Чилтърнските хълмове, беше помрачен от черни кълбести облаци, които висяха неподвижно и съвсем закриваха небето. Нито лъч светлина от луната или от звездите не стигаше до земята и тясната горска пътека, както и широкият път, едва се различаваха под копитата на конете.

Тъмнината беше непроницаема, но не постоянна. От време на време светкавици пламваха над поляните или осветяваха с тревожния си блясък дълбоките сводове на гората и за миг буките изглеждаха като полирани от сиянието. Макар че въздухът между дърветата не трепваше, а по листата им не беше паднала нито капка дъжд, трите сигурни предвестника на бурята — облаците, светкавиците и гръмотевиците — показваха, че тя приближава. Беше нощ, в която пътникът търси подслон в най-близката странноприемница и остава под нейния покрив, освен ако някоя извънредно важна работа не го заставя да пътува. Въпреки тъмните пътеки и късния час, въпреки че бурята можеше да се разрази всеки миг, някаква подобна работа беше изпратила на път двама души в същата тази нощ.

Докато Мериън Уейд и Лора Лъвлейс разговаряха в стаята, преди да си легнат, под прозорците минаха двама конници с тежки наметки и се отправиха към главния път, сякаш тръгваха надалеко.

Двете момичета се намираха в стаята на Мериън и възнамеряваха да спят в едно легло.

Те обикновено не спяха заедно, защото всяко от тях си имаше своя стая, но една случка ги накара тъкмо тази нощ да нарушат навиците си. Лора искаше да се довери на своята братовчедка, по-голяма от нея, нуждаеше се от съвета й по въпрос, който беше толкова сериозен, че изискваше да се уединят в спалнята.

Наистина през този ден й се случиха две събития, които трябваше да бъдат споделени с приятел. Това бяха неща твърде тежки, за да могат да се понесат от сам човек.

И двете бяха близки по същина, макар и не напълно еднакви. И двете бяха любовни обяснения, завършили с предложения за женитба.

Но имаше доста голяма разлика между мъжете, които бяха направили тези нежни признания. Единият беше нейният собствен братовчед — Уолтър Уейд, а другият, едва ли е нужно да се казва, беше корнетът Стъбс.

Лора без колебание беше отговорила както трябва и на единия, и на другия. Не за това се нуждаеше тя от съветите на своята братовчедка. Отговорите бяха дадени веднага, открито и свободно. На Уолтър утвърдителен, на Стъбс отрицателен — не оскърбителен, но окончателен и категоричен.

Въпросът беше уреден още преди слънцето да залезе и съветите на Мериън бяха нужни само защото малката Лора, по-млада и с по-малко женски опит, искаше да се запознае по-отблизо с подробностите около това най-важно събитие в живота на жената — женитбата.

Но за жалост оказа се, че братовчедката на Лора не можеше да й помогне. Тя не само че не можеше да й даде съвет, а сама се нуждаеше от такъв и смътната надежда, че Лора ще й подскаже някакъв начин, за да облекчи собствените си неприятни мисли, я накара с такава радост да приеме предложението да прекарат нощта заедно.

Какво беше разтревожило мислите на Мериън Уейд?

Нищо — поне нищо друго освен това, което е вече известно и от което можеше да се предполага, че тя дори е много щастлива. Беше се запознала с човека, когото обичаше, беше чула от собствената му уста уверение за взаимна любов. То й беше казано страстно, запечатано и потвърдено с гореща целувка и силна, томителна прегръдка.

Какво още желаеше тя, за да повярва в най-голямото щастие, което може да се изпита вън от пределите на рая?

И въпреки това Мериън Уейд съвсем не беше щастлива!

Каква беше причината за нейното безпокойство?

Имаше ли нещо, което да я кара да ревнува? Съмняваше ли се във верността на своя любим?

Едно просто „не“ ще отговори и на двата въпроса. Тя не изпитваше нито ревност, нито съмнение. Сърцето на Мериън Уейд не се поддаваше лесно на подобни чувства. Отчасти защото знаеше, че не греши, отчасти защото знаеше, че е хубава, и отчасти може би защото инстинктивно чувствуваше силата на това свое качество, нейната любов не се огъваше лесно от съмнения. Преди срещата си със своя любим, първата и последната, която заслужава да се нарече така, тя наистина се беше поддала малко на това неприятно чувство. Но тогава тя все още не беше сигурна в любовта на Холтспър, не беше чула неговото признание, не беше чула клетвите му, изречени с думи, сериозни като вечната истина.

Оттогава тя не изпитваше съмнения. Подозрението тя би презряла като грях. Беше дала своето сърце — сърцето и душата си — изцяло, всеотдайно и дълбоко вярваше, че в замяна е получила сърцето на Хенри Холтспър.

Тревогата й бе предизвикана от друга причина — или по-скоро причини, защото тя имаше три източника на безпокойство.

Първият беше чувството, че е постъпила неправилно, че е нарушила синовния си дълг, и то към родител, чието великодушие я караше да чувствува нарушението още по-силно.

Вторият беше чувството, че е престъпила законите на обществото — неписаните, но добре осъзнати закони на онова високопоставено общество, в което семейството Уейд се беше движило и живяло още от времето на Нашествието, а по всяка вероятност и много преди времето на този толкова известен исторически факт.

Да предизвика запознанство с един непознат, може би авантюрист, а може би и мошеник — ах! Нещо повече дори — да подбуди най-силното чувство в душата му, да му хвърли ръкавицата, знак за любов и за война. Дали някога някоя Уейд, някоя жена от семейството Уейд, е проявила такава нескромност?

Това беше смела постъпка дори и за смелата и красива Мериън. Нищо чудно, че тази постъпка бе последвана от неприятни размишления.

Тези две причини за нейното безпокойство бяха ясно определени, макар че тя не им обръщаше голямо внимание.

Имаше и трета, както казахме, която, макар и смътна, я тревожеше най-много. Тя говореше за опасност — опасност за нейния любим.

Дъщерята на сър Мармадюк Уейд не беше безразлична към събитията и вълненията на своето време. Макар че беше далеч от кралския двор — и добре, че беше, — тя знаеше за измамата и корупцията, които царяха там. Във висшето общество, от което беше заобиколена, тези въпроси се разискваха всеки ден и поради умерените, но все пак твърде либерални схващания на своя баща тя често имаше възможност да чуе и двете страни на въпроса. Душа, така надарена като нейната, не би могла да не различи истината и много преди това време тя беше почувствувала любов към истинската свобода в нейната републиканска форма и омраза към жалката „свобода“, която даваше управлението на краля. В политическо отношение тя беше много по-напредничава от своя баща и неведнъж нейният съвет беше ръководил неговите колебливи решения. И може би, за да вземе той решението, до което най-после стигна — да се определи на страната на парламента и народа, — повлияха повече съветите на Мериън, отколкото последната обида, нанесена му от краля.

Мериън беше доволна от решението, радваше се, че баща й се подчини на повелята на времето и стана член на народната партия, от която тя отдавна се възхищаваше.

Подобно сърце не можеше да не съзре у Хенри Холтспър своя герой, своя неопетнен идол — такъв се стори той на Мериън Уейд. Различен от всички мъже, които тя познаваше — различен по убеждения, постъпки и външен вид, по своите радости и скърби, чувства и способности; различен от ония пълзящи подлизурковци, лъжекавалери, които носеха любовни знаци — дълги къдрици, и вечно дрънкаха за двореца и краля. В него тя видя типа на мъжа-герой, достоен за любовта на жената, за нейното обожание.

Видя го и го обикна!

Но въпреки нейното пламенно възхищение тя знаеше че той не е безсмъртен, нито пък неуязвим. И той попадаше под човешките закони — не под законите на нежната страна в живота, мислеше си тя, но — на опасната.

Тя подозираше, че животът му е в опасност. Подозираше това от слуховете, които от време на време достигаха до нея за неговото смело, почти безразсъдно държание, когато се отнасяше до въпроси, враждебни на кралския двор. До деня на празненството в бащиния и парк тя, беше чувала да се говори за това само шепнешком, но после, когато той връхлиташе върху Скарт, чу от собствената му уста високо изречените думи „За народа!“

Тя го обикна за тези думи. Но тя го обичаше дори преди да ги беше чула и повече от това не би могла да го обича.

— Братовчедке Лора — каза тя, докато и двете се събличаха. — Ти сигурно си много щастлива. Какво облагодетелствувано малко създание си ти!

— Защо, Мериън?

— Защото много хора те обожават, а най-много човекът, когото ти самата обожаваш.

— Мили боже! Ако това е всичко, аз съм щастлива. Такава трябва да си и ти, Мериън, и то по същите причини. Ако мене ме харесват много хора, пред теб се прекланят всички. Що се отнася до мене, аз не искам всички да са влюбени в мене — искам само един.

— И това е Уолтър. Да, мисля, че си права, братовчедке. И аз като тебе не бих искала да съм кокетка. Едно сърце ми е достатъчно — един любим.

— И това е Хенри Холтспър.

— Ти знаеш вече твърде много, дете, за да отричам.

— Защо аз да съм по-щастлива от тебе? Ти имаш своя кавалер, както и аз. Без съмнение той те обича толкова, колкото и Уолтър — мене. И ти го обичаш, предполагам, макар че не съм сигурна дали го обичаш толкова, колкото аз обичам Уолтър. Какво тогава, Мериън?

— Ах, Лора! Твоят любим е в безопасност и положително ще бъде твой цял живот. А моят е несигурен и в опасност.

— Несигурен? Какво искаш да кажеш с това, Мериън?

— Представи си, че баща ми откаже да даде съгласието си. Тогава?

— Тогава аз знам какво ще направи дъщеря му.

— Какво ще направи?

— Ще избяга с него. Искам да кажа, не с уважаемия родител-рицар, а с любимия си — Черния конник. — Всъщност колко романтично ще бъде да те отвлекат на този прекрасен кон! Повярвай ми, Мериън, завиждам ти за тази възможност.

— Засрами се, глупаво дете! Не говори така!

Докато я смъмряше, Мериън леко се изчерви. Мисълта за бягство не беше нова за нея. Тя беше я вече занимавала и тъкмо затова не искаше братовчедка й да говори за нея, дори и на шега. Беше мислила за бягство съвсем сериозно и пак би помислила, ако сър Мармадюк се окажеше упорит.

— Но ти спомена за опасност — каза Лора, променяйки темата. — Каква опасност?

— Ш-т! — извика Мериън, отдръпвайки се бързо от огледалото — златните й коси се разпиляха като слънчеви лъчи по снежнобелите й рамене. — Чу ли нещо?

— Вятъра ли?

— Не! Това не беше вятърът. Няма вятър, макар че е като пред буря. Стори ми се, ме чух коне да вървят по чакълестата пътека. Загаси светлината, Лора, за да можем да идем до прозореца и да видим.

Лора доближи хубавите си устни до свещта и я духна.

В стаята стана съвсем тъмно.

Както беше разсъблечена, Мериън се приближи към прозореца и разтваряйки предпазливо пердето, погледна към поляната.

Тя не можа да види нищо, защото беше тъмно като в рог.

Вслуша се още по-внимателно, със слух, изострен от мисълта, че някаква опасност заплашва любимия й — предчувствие, което я измъчваше през целия ден.

Тя наистина беше чула тропот от копита върху чакълестата пътека, защото сега го чу отново, но не тъй ясно, както преди; с всеки миг тропотът ставаше по-далечен.

Този път и Лора го чу.

Може би това бяха жребчета, излезли от пасбищата и тръгнали из парка! Но отмерените удари на копитата им и случайното звънване на подковите им показваха и на непривикналите уши, които се вслушваха, че това са коне, управлявани и яздени от хора.

— Някой излиза. Кой може да бъде в този нощен час? Наближава дванайсет.

— Вече е дванайсет — отговори Лора. — Тази игра на карти ни задържа толкова дълго. Беше единадесет и половина, когато я свършихме. Кой може да излиза тъй късно?

Двете момичета стояха в засводения прозорец, опитвайки се с поглед да пробият тъмнината навън.

Усилието им щеше да бъде напразно при този непрогледен мрак, но точно тогава една ярка светкавица проряза небето, освети поляната и паркът можа да се види чак до оградата му.

Прозорецът на спалнята на Мериън гледаше към алеята, която водеше на запад. Близо до мястото, което извикваше у нея приятни спомени, сега — при блясъка на електрическата главня — тя видя нещо, което увеличи тревогата й.

Двама конници с тежки наметки яздеха надолу по алеята с гръб към къщата, сякаш току-що бяха я напуснали. Те не се обърнаха. Ако в този миг бяха сторили това, щяха да видят гледка, която би ги върнала назад.

В един широк еркерен прозорец с нисък перваз и тънки напречни рамки, които едва ли можеха да прикрият фигурите им, стояха две хубави момичета, красиви девици, облечени в леки нощници, приближили глави и с голи ръце, прегърнали се една друга през рамене, бели като ризите, метнати небрежно върху им.

Но тази предизвикателна гледка трая само миг. Внезапно, като стопяване на мираж или като картина, падаща от рамката си, гледката изчезна и на нейното място остана стъкленият блясък на прозореца.

Стреснати, че неочаквано са се показали, макар и само пред очите на небето, непорочните девойки отскочиха от прозореца, преди още силният блясък, който ги уплаши, да спре да трепти по стъклото.

Колкото и внезапно да се отдръпнаха, те имаха време да познаят двамата ездачи, които вървяха по алеята.

— Скарт! — извика Мериън.

— Стъбс! — възкликна Лора.