Бялата ръкавица

Глава XL. Отложеното наказание

Последните думи на озлобения влюбен оказаха своето въздействие върху Бет Денси.

Не беше обидното прилагателно накрая, което накара руменината от бузите й да се оттегли и те да станат бледи и безкръвни като устните й.

Не клетвата, а онова, за което той загатна по-преди, я накара да скочи на крака и да остане няколко мига онемяла и без дъх.

Това бяха думите па Уолфорд.

Между нея и кого? Холтспър ли? Кой друг? Нали само за Холтспър мислеше тя? За кого другиго мислеше Уолфорд, ако не за него?

Тя знаеше, че Уолфорд жестоко я ревнува от Черния конник. Щеше да бъде щастлива, ако той му беше дал повод. Уви! Само нейното поведение беше предизвикало ревността на Уолфорд.

Железни решетки затвор — за него, за човека, когото тя по своя груб начин почти боготвореше!

Какво значеше това? Заплашваше ли го в бъдеще тъмница — него, Холтспър? Или може би значеше, че той вече е затворен?

Това едва ли се бе случило, иначе баща й или неговият гостенин биха споменали нещо, докато бъбреха край бутилката с „Холандс“.

Те бяха в Стоун Дийн през цялата нощ.

Момичето знаеше това, знаеше и какво са вършили там, знаеше и нещо за тези, които се бяха събрали — знаеше достатъчно, за да разбере, че това е било тайно събрание, което не би могло да се състои през деня, защото щеше да бъде опасно.

Неграмотното, но интелигентно момиче знаеше освен това, че кавалерът е човек е особени убеждения, т.е. човек, когото подозираха, че не е верен поданик на краля.

Тя беше чувала това, произнесено шепнешком, от устните на баща си, които нямаше навик да крие своята омраза към монарха.

Бет не се интересуваше от републиканските склонности на човека, когото обичаше. Но може би поради това тя още повече се възхищаваше от него? Не защото те съвпадаха с убежденията на нейния баща, но заради смелостта, която беше нужна, за да се изповядват подобни чувства по онова време, а смелостта беше добродетел, която можеше да извика възхищението на тази неустрашима хубавица.

Ако имаше нещо, което не й позволяваше да одобрява напълно политическите убеждения на Холтспър, това беше смътното чувство, че поради тях той е в опасност. Това понякога я караше да се безпокои за него.

Думите на Уолфорд бяха превърнали безпокойството й в истинска тревога.

Вярно е, че той може би ги каза, за да я подразни, но много е възможно заплахата му да се отнася до нещо, което се беше вече случило или скоро щеше да се случи.

— Има някаква опасност промълви момичето, когато Уолфорд отмина. — Мастър Холтспър трябва да бъде предупреден и това може би ще трябва да сторя аз. Ще отида — допълни тя, като видя, че баща й безпомощно се е отпуснал на стола си, — ще отида, и то веднага.

Тя дръпна от закачалката наметката си с качулката, метна я небрежно на раменете си и поглеждайки отново към баща си, конто спеше на стола, се приготви да тръгне по недоизречената си работа; когато точно в този миг кучето нададе своя тревожен лай.

Пияният бракониер чу лая, размърда се леко на стола, измърмори нещо неразбрано и потъна отново в лабиринта на пияните си сънища.

— Никак няма да се изненадам — каза Бет, като тръгна на пръсти към вратата, — ако Уил се връща.

— Слава богу, не е той! Някой откъм Стоун Дийн! О! Ако е…

Едно възклицание на разочарование прекъсна думите и, когато една висока, смешно облечена фигура и едно мургаво лице с черни рошави бакенбарди застана близо до нея под клоните на дърветата.

— Това е новият приятел на татко — и негов приятел — промълви момичето. — Чух да казват, че снощи и той е бил в Стоун Дийн. Може би знае нещо. Може би той идва…

— Добрутро, момиченце! — поздрави Грегъри Гарт, прекъсвайки догадките на Бет за целта на посещението му. — Хубаво време. Старата птица прибра ли се вече в гнездото си?

— Искате да кажете, баща ми! — отвърна Бет, без да прояви неудоволствие от странния поздрав и странния въпрос.

— Ами да, за него говоря. Няма друга стара птица в това гнездо, нали? В къщи ли е, ха?

— В къщи е. Заспа на стола си. Виждате ли го, ей там?

— Да, така изглежда. Спи, а? Добре си похърква! Но той май не е само заспал? — продължи Гарт — Е, момиче? — каза той, като видя, че Бет не отговаря на последния му въпрос. — Добре! Не искам да ми отговаряш на въпроса — той все пак ти е баща. Но тук май че понамирисва силничко. Аха! От тези чаши, предполагам.

Като каза това, той вдигна една от чашите на масата и я доближи до носа си.

— Тук е имало „Холандс“. И в другата — допълни той, като помириса и другата чаша. — Има същия „букет“ — както казват французите за техните вина — като вината в Стоун Дийн. На стария надали му трябват две чаши, за да пие, а? Тук е имало и някой друг. Да не си била ти?

— Не! — отвърна Бет малко обидено.

— Не се обиждай, момиче! Шегувам се само. Но кой е бил другият веселяк?

— Един приятел на татко. Вие го познавате, господине. Уил Уолфорд.

— Приятел, на баща ти, а? Голям приятел на баща ти е той, нали?

— Татко много го обича — повече, отколкото трябва може би.

— Тогава значи не е вярно, госпожице Бетси, че ти си много мила с този Уил Уолфорд?

— Мила с него! Кой казва това?

— Е, никой не е казвал, доколкото знам. Но всички казват, че той се държи мило с тебе.

— Затова нищо не мога да направя, нито пък да затворя на хората устата. Защо хората не си гледат тяхната работа!

— Ах, ако беше така, колко весел и приятен щеше да бъде светът. Но те не искат, дяволите да ги вземат! Не искат!

След като изрече тази малко, поостаряла мисъл, Грегъри замълча ли известно време, сякаш тези думи извикаха у него нежни мисли.

— По работа ли идвате при татко? — попита Бетси.

— Зависи — отвьрна Гарт, който изглежда се колебаеше какво да каже. — Старецът май не ми изглежда много за работа точно сега, а?

— Така ми се струва — кратко отговори Бет.

— А може би, госпожице Бетси — продължи Гарт, вглеждайки се изпитателно в лицето на момичето, — може би ти ще свършиш работата, която искам, по-добре и от баща си? Искам…

— Какво искате? — попита Бетси, която нямаше търпение да дочака думите, които Гарт произнасяше доста колебливо.

— Приятел. Не за себе си. За друг един, който е в опасност.

— Кой, кой е в опасност? — попита момичето с нетърпение, което не избягна от наблюдателните очи на този, към когото беше отправен въпросът.

— Един благородник, един истински благородник. Сигурно знаеш за кого говоря.

— Сигурно знам ли? Откъде, сър?

— Значи не си чула какво се случи в Стоун Дийн тази сутрин?

Бет не отговори. Видът й отговаряше отрицателно и изразяваше предчувствието, което въпросът събуди у нея.

— Значи не си чула, че мастър Холтспър беше задържан и отведен от кирасирите на капитан Скарт? Не си чула това, а?

— О! — извика Бет. — Значи това е искал да каже той. Трябваше да се сетя. О, господи, това е било!

— Кой е искал да каже? Какво?

— Уолфорд, Уил Уолфорд. Ах! Негодникът!

— Ти го наричаш негодник. За такъв ли го мисли и баща ти?

— Когато чуе това, и той ще го разбере. Ох! Мастър Холтспър пленник, и то на човека, който е негов смъртен враг! Това е работа на Уил Уолфорд, сигурна съм.

— Защо мислиш така, момиче?

— Той каза, че тази нощ е сторил нещо, което щяло да доведе до такъв край.

— На баща ти ли каза това?

— Не, от злоба към мене го каза, когато вече си отиваше. Баща ми го чу, но той беше твърде, твърде сънлив и не го разбра. Ако го беше…

— Щеше ли да се ядоса като тебе?

— Сигурна съм.

— Добре. И аз така мислех.

— Затворник! О, сър! Къде го отведоха? Какво ще правят с него? Кажете ми, кажете ми!

— Ще ти кажа, когато разбера; точно тази работа, момиче, ме доведе тука. Виждам, че няма смисъл да будим стария сега. Този „Холандс“ ще го държи чак до залез слънце. А в това време трябва да се изправи нещо без негова помощ. Може би ти ще можеш да ми помогнеш колкото него, а дори и повече от него, ако искаш.

— Какво да ви помогна? Ако има нещо, което мога да направя за… за мастър Холтспър! О, ще го направя с удоволствие.

— Точно това искам. Ти сигурно знаеш, че аз съм приятел на мастър Холтспър — стар семеен слуга, и съм готов да дам живота си или почти да го дам, за да го измъкна от лапите на тези кирасири. Аз знам, че капитанът им ще се опита да му вземе главата. О, и ще го направи, ако не намерим как да му помогнем да избяга. Ето за това ми трябваш, госпожице Бетси.

— Кажи ми как мога да ти помогна, готова съм на всичко! — отвърна момичето.

Видът й и начинът, по който каза това, показаха, че говори искрено.

— Тогава няма време за губене — иначе щях да почакам и баща ти да ни помогне. Но нищо. Първите стъпки можем да направим и без него. Ти трябва да отидеш до Бълстрод — там заведоха мастър Хенри преди малко, и да влезеш в къщата. Там те познават, нали?

— О, да. Мога да влизам и да излизам, когато поискам. Това няма да им се стори подозрително.

— Това, виж, е повече, отколкото аз мога да направя не само в тази, но и в много други къщи — каза Гарт, усмихвайки се многозначително, — иначе бих отишъл сам. Но, струва ми се, че ти ще свършиш тази работа по-добре от всеки друг. Разбери, ако можеш, най-напред дали ще водят затворника в Лондон; после — по кое време ще го водят; после — в коя част на къщата са го затворили, защото той сигурно е затворен някъде. Разбери това и каквото можеш друго, и ела тук да ми кажеш. Вярвам, докато се върнеш, старецът да се е събудил и тиквата му да се е поизбистрила, та да ни помогне да измислим нещо.

— Тръгвам веднага каза Бет, запътвайки се към вратата.

— Да, тръгвай. И минутите са ценни за мастър Хенри. Чакай, ще повървя малко с тебе. Имам нататък една друга работа; точно ще я свърша, доде се върнеш. Можем да вървим заедно, докъдето пътищата ни са еднакви. Довиждане, Дик Денси! Хъркай, старче, и гледай да се наспиш по-скоро, че може много да ни трябваш.

С тези шеговити прощални думи бившият разбойник излезе от къщата и тръгна след момичето, което от нетърпение да изпълни задачата си беше избързало по пътеката.

Общият им път не продължи много. На около триста ярда от колибата пътеката се разделяше на две: по-правата пътека водеше към задната част на парка Бълстрод, а другата, която изглежда се използуваше само от неколцина, се отбиваше към жилището на Уил Уолфорд.

Дъщерята на Дик Денси тръгна по първата и с лека стъпка скоро изчезна зад увисналите клони на буките.

Бившият разбойник се застоя малко, загледан след нея, но щом тя изчезна от погледа му, тръгна по другата пътека, която щеше да го заведе до колибата на дърваря.

Като повървя малко в тази нова посока, той спря до един голям храст див чимшир, който растеше край пътеката, измъкна джобното си ножче и започна да реже един от най-големите му клони.

Отряза клона от родния му корен и го издяла така, че той заприлича по форма и размери на здрава тояга. Може би вече сте отгатнали целта, за която му трябваше това оръжие. Ако не сте, думите, които излязоха от устата на Грегъри Гарт, ще ви обяснят намеренията му.

— Аз не искам — каза той, изрязвайки с ножа си по-изпъкналите чепове, — не искам да убия този грубиян, макар той да заслужава това, па и нещо повече. Ще му дам една доза, колкото да го задържа в къщи и да не прави повече бели — поне докато се намирам в това място, пълно с войници. Мутрата му е грозна, грозна, та няма какво да се развали от боя, иначе ще го наглася аз него така, че ако имаше майка, и тя да не го познае. Някой път, ако рече пак да тръгне да подслушва или да помага на други в такава работа, ще има да си спомня за Грегъри Гарт. Как няма да си спомня? — Хубава тояга — продължи той, като повдигна окастрения чимширов клон и го изгледа със задоволство, — а ако бях оставил и чеповете, нямаше да отговарям за черепа на мастър Уил Уолфорд, колкото и да е дебел. Това сега ще свърши работа — мога вече да вървя към дома му. Ха! Ето я кочината му. Дано и свинята да е вътре.

С тези думи Гарт измина крадешком няколко крачки и спря да се ослуша.

— Добре! — възкликна той. — Звярът е вътре… чувам го да грухти. Дяволите да го вземат — хърка! Май че всички в тази тора Уопси спят. Така да е, аз ще го събудя! Ей сега ще почна!

Като се закани така, той тръгна с бързи стъпки и скоро беше в колибата, до прострения заспал дървар.

Уолфорд лежеше на ниско легло — обикновен здрав селски нар от букови дъски с ниски крака на около една педя от земята.

Човекът върху грубото легло лежеше по гръб. Ръцете и краката му бяха опънати сякаш някой нарочно го беше прострял така, за да изсъхне. Но не беше изпаднал в това състояние от вода, а от друга течност, която бе взел вътрешно, както личеше от шишето с „Холандс“, сложено на пода, близо колкото да го стигне с ръка; неканеният гост го разгледа и установи, че е празно.

— Откраднал го е от избата на Стоун Дийн — забеляза Гарт, след като помириса шишето и го поразгледа. — По миризмата познавам, че е оттам, и мога за тези холандски шишета да се закълна пред цял състав съдии. Горкият мастър Хенри! Не само го е предал този грозен нехранимайко, ами го е и ограбил. Нищо, сега ще му дам да се разбере.

Като каза това, Гарт хвана прясно отрязаната тояга и тъкмо се готвеше да я стовари върху заспалия дървар когато някаква мисъл внезапно го спря.

— Не! — каза той. — Първо ще го събудя и ще му кажа някои думи. Ако у него има човещина, ще го накажа по морален начин — както би казал викарият от Джайлс Чифонт… — Ставай! — извика той, мушкайки заспалия с върха на тоягата си. — Събуждай се, мързеливецо, я виж кое време е вече! Дванайсет по слънцето. Ставай, ти казвам!

Ново мушкаме е тоягата, по-силно от предишното, не даде никакъв резултат или съвсем малък. Пияният селянин продължаваше да хърка и само изръмжа дрезгаво, което показа, че съзнанието му е било раздразнено или това по-скоро беше механична реакция от тоягата, коя то го прободе доста силно в корема.

— Ставай! — извика Гарт и отново го прободе с чимшировата тояга. — Събуждай се, ти казвам! Ако не, ще те напердаша, както спиш. Ставай! Ставай!

При всяка заповед мушкането се повтаряше, но без никакъв резултат. Заспалият само изръмжа няколко пъти и продължи да хърка.

— Ако не хъркаше, щях да помисля, че е умрял — каза Гарт, отказвайки се да го събуди. — Ако не е мъртъв, тогава е мъртво пиян. Това е съвсем ясно!… Безполезно е да се мъча да го свестявам — продължи той, след като поразмисли. А още по-лошо е, че няма смисъл да го бия в това състояние. Безчувственото животно, както е право мога да го нарека, нима да усети нищо. Все едно да блъскам тоягата си по тоя куп дърва. Бре, да се не види! Какво да правя!

Озадаченият разбойник се замисли малко и продължи:

— Не си струваше трудът да идвам чак дотука само за да отрежа тая тояга. Ако го наложа с нея, няма да усети, докато не изтрезнее. Не искам аз такава отплата. Искам да го видя да се мъчи.

Той отново спря да помисли.

След малко очите му зашариха по стените, сякаш беше намислил нещо, и търсеше с какво да го изпълни.

Скоро един предмет задържа погледа му.

Това беше въже или дебела връв, прехвърлена през една от гредите на тавана и провиснала ниско, колкото да я стигне с ръка.

— Май че това ще е най-добре — каза той, продължавайки монолога си, — ето това ще направя. Връвта изглежда здрава — продължи той, като я издърпа от гредата и опита здравината й между ръката и коляното си. — Да, здрава е достатъчно, за да задържи бик по гръб, а какво остава за такава свиня като него. А и дългичка е, може да се нареже на четири. Точно това ми трябва!

Той отново извади ножчето си и наряза въжето на четири почти равни парчета. Тогава продължи да изпълнява плана, който се беше оформил в ума му. От доволния му вид личеше, че този план ще го извади от затрудненото му положение.

Щеше просто да завърже пияния за нара и да го остави там, докато изтрезнее и бъде способен да разбере наказанието, което той, Гарт, възнамеряваше да му наложи, когато се върне!

Позата, в която дърварят лежеше — с изпънати ръце и крака, — изглежда беше подсказала на Гарт този начин на действие.

Подсмихвайки се, докато работеше, бившият разбойник започна да изпълнява намерението си бързо, като специалист по боравенето с въжета.

След няколко минути беше завързал китките и глезените на заспалия за рамката на нара. Когато свърши, отдръпна се назад, за да огледа работата си, и застанал със скръстени ръце над безчувствения пленник, избухна в гръмогласен смях.

— Не е ли хубавец така, както си лежи? — каза той, сякаш питаше някой, който не се виждаше — Истинско горско бебенце! Трябва му само една червеношийка, да го покрие с букови листа! А сега — допълни той, обръщайки се към завързания заспал човек — стой тука, докато се върна! Не ти обещавам, че ще дойда до двайсет и четири часа, но ако ме няма, почакай и не се притесняван за мене. Обещавам ти да се върна и сигурен да си, че ще го направя. А засега, мастър Уолфорд, казвам ти довиждане!

Като каза това и остави тоягата си в един ъгъл, откъдето можеше лесно да я вземе отново, Гарт излезе от колибата, внимателно затвори вратата зад себе си и пое обратния път към къщурката, където беше оставил другия пиян — Денси Надяваше се сега да го намери в по-подходящо състояние, за да му помогне да изпълни плана, които отчасти бе намислил, за освобождаването на арестувания му покровител.