Бялата ръкавица

Глава L. Охраната

В този ранен час като че ли всичко спеше — тишината и сънят се бяха върнали към доскоро разтревожените обитатели на дома Бълстрод, макар че не всички от тях бяха разтревожени от описаните по-горе събития.

Щастлив от мисълта, че е унижил своя съперник и от надеждата да го унижи докрай, капитан Скарт беше спал дълбоко през цялата нощ, без дори да подозира за събитията, които се разиграваха само на няколко десетки ярда от леглото му, а всички заедно — в окръжност от една миля около къщата.

Дори и след като се събуди, не го уведомиха за различните любовни срещи, за бягството и залавянето, които тъй бързо последваха едно след друго през тази изпълнена със събития нощ.

Всичко бе извършено така тихо, че освен шестимата стражи и техния началник никой от кирасирите не узна за случилото се.

Уидърс се беше погрижил да завърже езиците на другарите си — нещо, което не би могъл да стори, ако не бяха златните монети, които дамата така щедро бе изсипала в ръката му и които той сега бе принуден също така щедро, макар и неохотно, да изразходва.

Резултатът беше този, че при смяната на караула затворникът бе предаден на новия часовой вързан както преди и никой от кавалерийския взвод не разбра нито за бягството, нито за залавянето му. Новата стража започна обиколката си, уверена, че затворникът е прекарал нощта в пределите на своята тъмница.

При настъпването на зората само един от неколцината, посветени в бягството на Холтспър, не знаеше, че той е бил наново заловен. Мериън спа до сутринта, без да подозира, че любимият й е пак арестуван — както Скарт не подозираше краткотрайното му освобождаване.

След като се раздели с него, тя — макар и не веднага — отиде да си легне.

Шумовете, които долитаха отвън, я разтревожиха и като застана до един прозорец, тя се ослуша.

Дочу мъжки гласове и гласа на една жена, но те скоро заглъхнаха.

Знаеше, че това трябва да са хора от стражата, а гласа на жената позна; но тъй като се вдигна много малко шум, тя не разбра, че това е тревога, нито пък, че са открили бягството на затворника.

Ослушваше се дълго време.

Върна се дори към вратата на верандата, отвори я, погледна навън и отново се ослуша.

Но навред беше тихо — и вън, и вътре. Предположи, че войниците са се прибрали в двора, и най-сетне влезе в стаята си и потърси покой в леглото.

Дългото й бдение и щастливият му край я бяха изморили; и в момента, когато Хенри Холтспър се съпротивяваше в ръцете на кирасирската стража, Мериън Уейд сънуваше чуден сън за неговото освобождаване и се радваше отново и отново на вълнуващата среща след освобождаването!

Нейният сън и сънищата й продължиха дълго след като се съмна.

Но те бяха грубо прекъснати.

Тя се събуди от шум, долитащ отвън, който показваше, че под прозореца й има мъже. Имаше и коне, както личеше от тропота на копита върху постланата с чакъл площадка.

Няколко гласа, които ясно се различаваха, достигнаха до слуха й. Един по-висок от другите от време на време се извисяваше и даваше команда, а веднъж-дваж прозвуча съвсем различно — смееше се!

Но каквото и да правеше, той звучеше грубо в ушите на Мериън Уейд — тя знаеше, че това е гласът на Скарт. За какво бе излязъл навън капитанът на кирасирите в такъв ранен час?

А дали беше толкова рано?

Ръката й, бяла като самите завивки, се протегна изпод тях.

Украсеният й със скъпоценни камъни часовник бе вдигнат от трикраката масичка, върху която лежеше. Тя погледна циферблата — десет часа! В същия миг часът бе оповестен със звънливи удари от кулата, която се издигаше над къщата.

Мериън погледна часовника не защото очакваше той да й помогне да си обясни причината на сутрешната суматоха.

След станалото през нощта тя можеше да предполага само едно — че бягството на Холтспър е открито и че шумът отвън идва от хората, които се готвят да го преследват.

Погледна часовника си, за да види колко време е изминало, откакто Холтспър си отиде. Успокои се, като видя колко е късно.

Но защо тогава Скарт изглеждаше толкова щастлив?

Този смях бе неуместен в случая, особено когато идваше от човек, който би трябвало да е разтревожен.

При тази мисъл Мериън скочи от леглото и се промъкна до прозореца. От този прозорец вчера сутринта тя бе видяла най-болезнената гледка през живота си.

Много подобна и едва ли по-малко болезнена бе гледката, която се изпречи пред погледа й сега — Хенри Холтспър, вързан на гърба на един кон, обкръжен от взвод кирасири, в пълно снаряжение, които го пазеха много внимателно!

Всички бяха на коне, оръжията и пътните чанти, вързани за седлата, сякаш бяха готови за път. Самият Скарт се разхождаше напред-назад по покритата с чакъл алея, но от дрехите му личеше, че няма намерение, да придружи групата, където и да отиваше тя. Щеше да я води корнетът Стъбс. Възседнал коня на Холтспър, той тъкмо заставаше начело на взвода, за да го поведе.

Мериън едва беше успяла да види подробно тази неочаквана и тъжна гледка и някакъв рог изсвири сигнала „Напред!“

Звуците му заглушаха вика, който се изплъзна от разтрепераните и устни, когато любимият й бе безмилостно отведен.

Мина близо половин час преди обърканите мисли — последица от тази болезнена случка — да позволят на Мериън Уейд да възвърне хладнокръвието си.

Умът й все още бродеше сред лабиринт от безплодни мисли, когато гласове, долитащи пак отдолу, я привлякоха към прозореца. Тя отново погледна навън. Гледката беше по-различна от тази, която бе видяла преди малко. Сега там имаше само двама души — Скарт и един непознат.

Непознатият беше в граждански дрехи, но костюмът му показваше, че е на кралска служба. Той беше на кон; конят — разпенен, изпотен и запъхтян, като след продължителен бърз галоп.

Скарт стоеше до стремето и слушаше нещо, което ездачът му предаваше припряно; от това личеше, че съобщението е важно.

Макар и оживено, непознатият говореше тихо, но гласът му стигаше до прозореца на стаята на Мериън и беше достатъчно висок, за да може тя да долови думите:

„Затворникът — освобождаване — Ъксбридж!“

Като чу тези думи, Скарт отскочи настрана от ездача така живо, сякаш той бе посегнал да го удари.

В следващия миг, без дори да отговори на съобщението, което пратеникът бе направил, той се втурна към дворната врата, като викаше високо: „На коне — всички на коне!“

Както беше обучил войниците си, кирасирите бързо, почти незабавно, възседнаха конете и преди Мериън да се съвземе от сътресението на тази нова изненада — по-приятна от предшествуващата, — тя съзря самия Скарт, облечен в стоманените си доспехи, да застава начело на взвода и да го повежда в галоп по алеята, която водеше към Ъксбридж.

— Освобождаване. Ъксбридж! — бяха думите, които продължаваха да отекват в ушите й дълго време след като тропотът от конете на войниците бе заглъхнал по далечния път.

— Дай боже това да е вярно! — промълви тя в отговор на ехото.

Развълнуваната молителка не се задоволи само с тези обикновени думи.

Както беше полугола, тя коленичи на пода, скръсти белите си ръце на гърдите и отправи страстна, гореща молитва.