Бялата ръкавица

Глава XI. Странно прощаване

След като изпрати двамата пътници, разочарованият разбойник продължи да се ослушва, докато стъпките на конете заглъхнаха по далечния път.

После се отпусна на земята, седна, опря лакти на коленете, обхвана с длани брадясалото си лице и остана известно време мълчалив и неподвижен като сфинкс.

По лицето му бе изписана странна смесица от чувства, неразгадаеми за човек, който не познава историята му и току-що станалото приключение. Върху челото му бе легнала сянката на съкрушителна тъга, а в тъмните му очи се забелязваха скръбни пламъчета, щом си спомнеше за двете кесии, изплъзнали се тъй неочаквано от ръката му.

Явно беше, че в душата му ставаше борба. Съвестта и алчността се бяха спречкали — първото им недоразумение от дълго време насам. Противоречивите чувства пречеха на думите. Излишно е да се споменава, че другарите му уважаваха неговото мълчание.

Въпреки престъпните влечения на Грегъри Гарт дори и тогава, когато беше най-лош, някои черти на лицето му показваха, че у него има нещо честно. И сега, както седеше край пътя — същият път, край който често бе лежал в засада — и луната ясно осветяваше лицето му, тези добри черти започнаха постепенно все по-ясно да се очертават, докато престъпният израз изчезна напълно от лицето му и на него остана само отпечатък на дълбока тъга. Ако не беше мизансценът и действуващите лица, които го заобикаляха, всеки, който минеше в момента, би го взел за честен човек, наскоро сполетян от голямо нещастие.

Но тъй като никой не мина, той, несмущаван, се отдаде на скръбта и мълчанието си.

Най-после заговори. Гласът на разкаяния разбойник — вече не строг, заплашителен и заповеднически, а мек и тих — наново наруши тишината на нощта.

— О, господи, о, господи! — продума той. — Кой би повярвал, че ще насоча пиката си срещу гърдите на мастър Хенри! И през ум не ми минаваше да я употребя. Исках само да ги сплаша, за да се предадат, но все едно, той ще помисли, че съм искал да го сторя. О, господи! О, господи! Той никога няма да ми прости, така е, но сега вече нищо не може да се направи; аз трябва да удържа обещанието си. Никакво посягане вече към кесии, нито пък ограбване на благородни дами по този път. Край на играта.

За миг тъмната сянка върху челото му като че ли се смеси с досада, сякаш той все още съжаляваше за даденото обещание и за крачката, която трябваше да направи. Изходът на борбата между съвестта и алчността изглежда не беше още окончателно решен.

Настъпи пак кратко мълчание и тогава решението бе взето. То беше в полза на доброто. Съвестта победи.

— Ще удържа дадената дума — извика Гарт и скочи на крака, сякаш за да подсили взетото решение. — Ще я удържа, ако ще и да умра от глад! Свободни сте! — продължи той с подигравателно-заповеднически тон, обръщайки се към мълчаливата си дружина. — Свободни сте, просяци такива! Вашият капитан Грегъри Гарт не се нуждае повече от услугите ви. — Но дявол да го вземе! — прибави той все още с подигравателна сериозност. — Мъчно ще ми е да се разделя с вас. Вие ми бяхте верни като стомана; нито една гневна дума не си разменихме. Така си е, но нищо не може да се направи, момчета, не може. И най-добрите приятели рано или късно се разделят, но преди да се разделим, аз ще се погрижа за вас. Имам един приятел там в Ъксбридж, който върти голяма търговия — наричат я вехтошарство. Доходна работа. Вярвам, че ще намери място за всички ви. Добре ще ви бъде при него. Ще бъдете на хубаво място — много злато и скъпоценности ще Има наоколо ви. Не се страхувайте от това, което ви очаква. Аз ще се погрижа за вашата безопасност, та ако ми потрябвате отново.

В този критичен момент въображаемото сбогуване на оттеглящия се разбойник бе внезапно прекъснато, защото той чу звук, подобен на звуците, които ухото му бе свикнало да долавя. Бяха удари от конски копита, които показваха, че приближава конник — пътник. Но те не бяха от конете на тия, които току-що преминаха Пущинаците, защото се чуваха от противоположната посока на тая в която те бяха заминали — чуваха се откъм Червения хълм. Конникът — беше един, както показваха стъпките. От тях също можеше да се съди, че той се изкачва бавно — ходом, — сякаш не познава пътя или се страхува да язди бързо по пътека, която съвсем не беше равна.

Щом чу стъпките, Грегъри Гарт инстинктивно, веднага прекъсна смешния разговор с несъществуващите хора и без дори да се извини на търпеливите си слушатели, извърна лице от тях и се ослуша.

— Само един конник — каза си той — и се изкачва с бързината на охлюв. Може би е някой фермер, пийнал малко повечко в „Главата на сарацина“ и заспал върху седлото? Сега си спомням, че днес е пазарен ден в Ъксбридж.

Разбойническият инстинкт на Грегъри Гарт, който в момента взе връх над моралното сътресение от унизителната среща със стария му господар, го обзе отново.

— Чудя се — продължи той с тих глас, — чудя се дали има пари? Дали не ги е изпил в странноприемницата? Хе! Какво ме интересува дали има, или не? Нали обещах на мастър Хенри, че тази е последната ми нощ? По дяволите! Трябва да удържа думата си. — Чакай малко! — продължи той, като се замисли за миг. — Казах, че тази ще бъде последната нощ! Точно така каза Грег’ри Гарт! Аз няма да наруша обещанието си, ако… Нощта не се е свършила! Преди малко беше единадесет часа. Скоро чух камбаните на Чалфонт да удрят единадесет. Нощта свършва чак в дванадесет. Такъв е законът в страната. Какво има да се говори? Няма да стана по-лош, отколкото съм вече. Щом съм откраднал овцата, ако ще ме обесят за нея, да открадна поне и цялото стадо. В края на краищата мастър Хенри не обеща да ме издържа, ас моите благородни намерения мога и да умра от глад. И една плюнка не мога покри със среброто, което ми е останало, а тези парцали, те няма да ми донесат богатство. По дяволите! Ще спра тоя и ще видя дали не е продал говедата си. Стойте си по местата, момчета! — продължи той, като отново се обърна към куклите и им заговори така, сякаш наистина вярваше, че са момчета. — Стойте си по местата и се дръжте така, като че не е ставало дума за раздяла!

Като завърши речта си с това предупреждение, разбойникът се скри тихо под сянката на колибата и застана така, че да се нахвърли върху непредпазливия пътник, чието нещастие го водеше към Джаретовите пущинаци в този късен нощен час.