Бялата ръкавица

Глава XVI. Любовният знак

Ръкавица, панделка или къдрица на шапката на благородник — това се срещаше често в рицарските времена и показваше, че този, който го носи, е удостоен с благоволението на някоя хубавица. Тук, ла празника, имаше много младежи, конто носеха подобни украшения, и затова никой не обърна внимание на любовния залог върху шапката на Хенри Холтспър — освен тези, за които той представляваше особен интерес.

Две жени проявиха такъв интерес, но по различни причини. Те бяха Мериън Уейд й Лора Лъвлейс. Мериън позна ръкавицата и почувствува радостна тръпка, но след миг изпита страх. Защо? Защото се боеше, че може да открият чия е. От пръв поглед Лора позна ръкавицата и разбра, че принадлежи на братовчедка й.

Тъкмо от това се страхуваше Мериън. Тя знаеше, че никой друг не ще я познае, дори и баща й. Знаеше, че добрият рицар мисли за други, по-важни неща и не би могъл да помни ръкавиците й. Не беше така с братовчедка й, която имаше тънка наблюдателност към подобни дреболии и тъкмо тук беше много вероятно да я прояви.

Опасенията на Мериън се оправдаха. От вида на Лора тя разбра, че този явен и хвърлящ се в очи знак бе забелязан от нея и тя вече мислеше за него.

— Твоята е, Мериън! — прошепна тя, като посочи шапката на кавалера, накичена с перо, и погледна нагоре по-скоро с утвърдителен, отколкото с въпросителен поглед.

— Моята?! Какво, Лора! За оная черна шапка с перо ли говориш? Какво общо имам аз с нея?

— О, Мериън, подиграваш ли се с мене! Погледни под перата… Какво виждаш там?

— Нещо като дамска ръкавица. Чудя се дали наистина е ръкавица?

— Да, Мериън.

— Така е наистина! Този странен благородник има значи любима. Кой би помислил такова нещо!

— Твоята е, братовчедке.

— Моята ли? Моята ръкавица, искаш да кажеш. Шегуваш се, малка Лора.

— Ти се шегуваш, Мериън. Не ми ли каза, че си загубила ръкавицата си?

— Да. Изпуснала съм я. Сигурно съм я изпуснала някъде.

— Тогава този благородник я е намерил — отговори Лора многозначително.

— Но, мила братовчедке, наистина ли мислиш, че това е моята ръкавица!

— О, Мериън, Мериън! Ти знаеш, че е твоята! Лора говореше полуукорно.

— Но сигурна ли си, че не грешиш? — отвърна Мериън уклончиво. — Чакай да я разгледам по-внимателно. Аха! Честна дума, Лора, май че си права. Изглежда, че това е моята ръкавица — поне много прилича на тая, която загубих онзи ден, когато ходих па лов; затова и соколът ми така издраска ръката ми. Поразително прилича на моята ръкавица!

— Да, толкова много, че дори е същата.

— Ако е така, как е отишла там? — попита Мериън, истински учудена.

— Да, как? — повтори Лора.

— Той сигурно я е намерил в гората.

— Но в такъв случай много нахално е от негова страна да я носи.

— Да, да, много.

— Представи си някой да познае, че е твоя. Представи си, че вуйчо я познае?

— Няма такава опасност — прекъсна я Мериън. — Слагала съм тези ръкавици само два пъти. Само ти си ги виждала на ръцете ми. Татко не ги знае. Нали няма да му кажеш, Лора?

— Защо пък не?

— Защото — защото могат да станат неприятности. Може би този странен благородник не подозира чия е ръкавицата. Взел я е от пътя и я поставил на шапката си — от каприз може би или от самохвалство. Чувала съм да носят такива неща без особена причина. Нека я задържи и да я носи, щом му харесва. Не ме е грижа, докато не научи чия е. Не казвай никому. Ако татко чуе или Уолтър — о! Уолтър, колкото и да е млад, ще поиска да се дуелира с него, а аз не се съмнявам, че Черния конник е много опасен, съперник.

— О, Мериън! — извика Лора, изплашена само от мисълта за подобно нещо. — Аз няма да кажа, но и ти недей. За нищо на света недей! Нека задържи ръкавицата; колкото и нечестно да я е получил, не ме е грижа, мила братовчедке, щом това не те излага.

— Няма опасност — промълви Мериън поверително, щастлива, че така лесно избягна затрудненото положение, от което се боеше.

В този миг тихият разговор на братовчедките бе прекъснат от приближаването на Уолтър, който водеше кавалера към отбрания кръг.

Младежът изпълни задължението си на домакин с истинско дворцово изящество, спазвайки обещанието си да представи кавалера па всички; за няколко секунди Хенри Холтспър прибави много пови имена към списъка на познатите си.

Да те представят изведнъж на много хора и да успееш да се представиш добре не е лесно, но смелостта, която отличи кавалера при срещата му с Гарт и разбойниците, още веднъж се прояви сред това по-внушително, а може би и по-опасно общество.

Батареята от светнали очи не го смути и той отвърна на приветствията на тия хора с оная сдържана самоувереност, присъща на истинския благородник.

Само когато бе представен на последния от групата — странно, че Мериън Уейд трябваше да бъде последна, — тогава само можеше, да се забележи и нещо друго освен церемониалната официалност при запознанството. Тогава внимателният наблюдател можеше да открие в разменените погледи нещо повече от любезност, колкото бързи и крадливи да бяха тия погледи, за да не бъдат забелязани. Никой изглежда не подозираше, че Мериън Уейд и Хенри Холтспър са се срещали преди, и все пак те се бяха срещали често — често се бяха гледали в очите, — но не бяха си продумали!

Колко бе копняла Мериън да чуе гласа, който сега, нежен и сериозен, звучеше в ушите и като прекрасна музика!

Но той не говореше с езика на любовта. За това тук нямаше възможност. Те бяха обкръжени от наблюдателни очи, от уши, напрегнати да чуят всяка разменена помежду им дума. Нито намек за нежното чувство, което и двамата жадуваха да излеят — нито сричка от него не можеше да ре размени.

При такива обстоятелства разговорът между влюбени едва ли е приятен. Той е дори досаден; затова и двамата с облекчение посрещнаха една случка, която привлече вниманието на тълпата и ги освободи от обхваналата ги неловкост.