Бялата ръкавица

Глава XX. Битката

Зрителите чувствуваха, че той е „приятел на народа“, а в ония деспотични времена тази фраза имаше важно значение.

Но тълпата беше разнородна и по-голямата част от нея въпреки ежедневните неправди и насилия от страна на краля все още упорито държеше на най-долното чувство, което можеше да се загнезди в човешкото сърце — верноподанството. Искам да кажа, верноподанството към трона.

В капитана на кирасирите те виждаха представител на онова нещо, което бяха свикнали да боготворят и на което бяха научени да се подчиняват — тайнственото същество, което бяха им втълпили, че било тъй необходимо за тяхното съществуване, както хлябът, който ядат, и бирата, която пият — нещо, което, уви, смятаха за „пратеник на небето“, наследило властта си от самия бог — краля.

Въпреки обидата, която им беше нанесъл, много от присъствуващите бяха готови да извикат:

— Ура за капитана на кирасирите!

Въпреки че щеше да се бие за тях, много от присъствуващите бяха готови да изкрещят:

— Долу Черния конник!

Но сега проявления от подобен характер бяха престанали и сред пълната тишина конниците, излезли вече на открито, тръгнаха един към друг с погледи, в които се четеше ту смърт, ту решителност.

За нежните женски очи гледката беше ужасна. Кротката Лора Лъвлейс не издържа; тя се завтече към къщи, последвана от много други. Дороти Дейръл извика след тях, подигравайки се на малодушието им.

Мериън остана. Не можеше да се откъсне от предстоящото зрелище, макар че се боеше да гледа. Тя стоеше под тъмната сянка на едно дърво, но тъмнината не можеше да скрие ужасния страх, с който наблюдаваше бронираните конници, които намръщени се приближаваха един към друг от двете противоположни страни на лагера.

Екнаха ясните звуци на кавалерийски рог — „Атака!“ Конете сами разбраха сигнала и не стана нужда да ги пришпорят, за да се впуснат един срещу друг.

И двата коня като че знаеха защо отиват напред. При първия звук те се хвърлиха един срещу друг, пръхтейки с омраза, сякаш и те подобно на ездачите си влизаха в смъртен бой.

Това беше дуел с шпаги. Шпагата по онова време беше единственото оръжие на кирасирската кавалерия освен пистолета, но те взаимно се споразумяха да не използуват пистолети.

Двамата, които щяха да се дуелират, с голи шпаги се впуснаха един срешу друг. Скарт извика: „За краля!“, а Холтспър също тъй енергично издигна противоположен възглас — „За народа!“

При първото сблъскване не се нараниха, Когато конете префучаха един край друг, чу се звънтене на стомана — остриетата на шпагите блеснаха пред броните, но нито един от двамата не изглеждаше да е спечелил предимство.

И двамата веднага обърнаха конете си и отново препуснаха, за да се нападнат.

Този път конете се сблъскаха. Конят на кирасира политна и макар че през мигновеното прекъсване на галопа двамата неприятели размахваха и удряха с шпагите, разделиха се както преди без нараняване.

Сблъскването обаче разпали гнева и на конете, и на ездачите и, когато се срещнаха за трети път, зрителите видяха в очите на ездачите истинския гняв на смъртната битка.

Конете отново се впуснаха в нападателен галоп и се сблъскаха ужасно — оръжия и защитни брони се удариха едновременно. Конят на кирасира отскочи пред устрема на по-мощния си противник. Черният кон прелетя невре-дим и отмина, но вятърът грабна шапката на Холтспър и тя падна на тревата зад него.

Макар и незначителна, случката изглеждаше предзнаменателна. Това беше първият признак на победа и предизвика бурното одобрение на привържениците на кирасирския капитан.

Виковете едва се бяха засилили, когато ги заглушиха други, по-шумни викове, поздравяващи подвига на Черния конник.

Мигновено Холтспър обърна коня си, върна се и като набоде с върха на шпагата касторената си шапка, повдигна я от земята и пак я сложи здраво на главата си!

Всичко това стана, преди противникът му да има време да се върне и да го нападне; хладнокръвието, с което бе извършено всичко това, както и прекрасното ездаческо изкуство напълно възвърнаха доверието на неговите привърженици.

Четвъртата среща беше последната, в която враговете се срещнаха лице с лице.

Но сега Холтспър вече беше разбрал с какво превъзхожда противника си и бе решил да се възползува от него.

Конете едва се бяха разминали, когато конят на кавалера неочаквано спря — юздите му бяха дръпнати така силно, та чак опашката му се разстла по тревата. След това, завъртвайки се на задните си крака като на ос, той се впусна в пълен галоп след коня на кирасира.

Размахвайки шпага във въздуха, Черния конник нададе тържествуващ вик — какъвто често преди бе надавал в ухото на индианците, — а конят, сякаш съзнаваше предимството, което бяха спечелили, изцвили остро, също като ягуар.

С един поглед през рамо Скарт видя приближаващата се опасност. Опиташе ли се да се обърне, щеше да се натъкне отстрани на шпагата на своя неприятел.

Да се обърне в този миг беше невъзможно. Той трябваше да избяга напред и да изчака благоприятен момент. Единствената му надежда беше в бързината на коня и разчитайки на това, той заби дълбоко шпорите и се понесе в галоп напред.

Тази нова и неочаквана маневра приличаше много на отстъпление и лагерът гръмна от викове „Страхливец!“. „Той е победен!“, „Ура за Черния конник!“

За едни миг Мериън Уейд забрави страховете си. Горди, приятни мисли изпълниха сърцето й. Дишането й се ускори от чувството на победа. Не беше ли той герой-победител, достоен за сърцето, което тя изцяло му бе отдала.

Тя наблюдаваше всеки скок на конете. Мечтаеше да види как преследвачът настига преследвания. Тя не беше жестока, но искаше всичко това да свърши, защото напрежението беше ужасно.

Мериън нямаше да се измъчва дълго. Развръзката наближаваше.

Когато се впусна в това надбягване, капитанът на кирасирите имаше пълна вяра в своя кон. Той беше чистокръвен арабски кон — силен и бърз, както всички от тази раса.

Преследваше го обаче кон от същата раса, само че по-силен и по-бърз. Като стрела, изстреляна с лък, конят на кирасира прехвърча през моравата. Като стрела, но изстреляна с по-голяма сила, префуча след него черният му преследвач. През лагера, отвън, през насипа, опразнен от хората, през откритото пасбище на имението двамата конници се носеха в галоп, сякаш се състезаваха. Но искрящите им брони, насочените напред блестящи шпаги, гневните им лица и решителният им вид — всичко това говореше за други намерения.

За известно време Скарт гледаше да избяга напред, за да може да се обърне с лице към противника. Но противникът беше близо зад него и Скарт знаеше, че тази маневра е опасна, дори невъзможна, защото щеше да се натъкне на шпагата на Холтспър. Скоро Скарт започна да съзира друга опасност — опасността да бъде настигнат. Зрителите бяха престанали да викат и над лагера отново цареше пълна тишина. Тишина, която предшествува очаквана катастрофа и неизбежно нещастие.

Черният преследвач — повече и повече го приближаваше и предните му копита вече застъпваха задните копита на собствения му кон. Ако преследването продължеше още една минута, Скарт непременно щеше да бъде настигнат, защото шпагата на кавалера блестеше едва на десет стъпки от гърба му. Развръзката беше близка.

— Предай се или се прости с живота! — заповяда Холтспър с решителен глас.

— Никога! — беше също така решителният отговор. Ричард Скарт никога не се предава — особено пък на…

— Тогава ще си получиш заслуженото! — извика Черния конник и в същия миг пришпори коня си, за да го засили за последен път.

Конят скочи напред и се изравни с коня па кирасира. В този миг Холтспър замахна хоризонтално с шпагата си.

Тълпата, която очакваше да види в следния миг капитана на кирасирите набоден върху бляскащото острие, нададе вик. Бронята по онова време се състоеше само от нагръдна плоча, а гърбът оставаше незащитен.

Несъмнено още малко, и Скарт би получил смъртоносна рана, но случаят го спаси. Когато конят на Холтспър се хвърли напред, другият кон го удари със задните си копита по горната част на предния крак и го накара да залитне. По този начин посоката па удара се измени. Това спаси живота па Скарт, но не и ръката му, защото шпагата на неговия неприятел засегна дясната му ръка, точно под рамото, прободе я и се удари в предната стоманена плоча. Шпагата па Скарт отхвръкна пън въздуха.

След миг капитанът па кирасирите, свален от удара, лежеше проснат на тревата, а конят му цвилеше диво и продължаваше да галопира напред с провлечена юзда.

— Помоли за пощада или ще умреш! извика кавалерът, като скочи от седлото и с лявата си ръка сграбчи кирасира за стоманения нагръдник, а в дясната държеше заплашителното оръжие. — Помоли за пощада или ще умреш!

— Стой! — възкликна Скарт. Стой! — повтори пак и прибави едно горчиво проклятие. — Щастието този път бе на твоя страна. Искам пощада.

— Достатъчно! — каза Холтспър — и сложи шпагата в ножницата; после обърна гръб на победения си противник и тихо отмина.

Зрителите напуснаха местата си, струпаха се около победителя и започнаха да го поздравяват. Една девойка с червена наметка изтича напред, коленичи пред него и го награди с букет цветя. Това беше девойката, която обидиха. Така тя изказа своята благодарност.

Два чифта очи посрещнаха това с израз, в който се четеше болка: сините очи на Мериън Уейд и зелените очи на Уил Уолфорд — този, който представляваше английския разбойник. Истинският Робин Худ не би могъл да бъде по-ревнив към истинската Девойка Мариан.

Мериън Уейд видя как бяха поднесени цветята и как бяха приети. Видя, че за подаръка благодариха с поклон и усмивка, и то много благосклонно. Но не се сети да си зададе въпроса: дали при тези обстоятелства човек би могъл да постъпи другояче?

Тя не остана да гледа повече; с объркан ум и смутена душа Мериън премина по наклона на старото укрепление и с бързи стъпки потърси свещения приют на бащиния си покрив.

Макар и победен, Скарт не беше смъртоносно ранен. Дясната му ръка беше прободена само веднъж и това му отнемаше възможността да действува за момента, но нямаше да го осакати завинаги.

Духът му беше наранен повече, отколкото тялото; червенината, заляла лицето му, подсказа на войниците и на другите събрали се около него, че нито съчувствията, нито поздравленията са подходящи сега.

Затова мълчаливо му оказаха помощ и той мълчаливо я прие.

Щом освободиха ранената му ръка от бронята и самозваният хирург на взвода спря кръвта и превърза ръката през рамо, Скарт напусна мястото, където бе паднал, и се запъти право към сър Мармадюк и приятелите му.

Дамите вече си бяха отишли — след кървавия инцидент нямаха желание да се забавляват с каквито и да било игри.

Рицарят бе останал преди всичко, за да открие какво е довело капитан Скарт в неговия парк.

Той беше твърдо решил да разбере най-после причината за това натрапничество и тъкмо щеше да тръгне, за да попита натрапника, той сам се приближи и сър Мармадюк остана на мястото си.

От вида на Скарт личеше, че предстои обяснение. Сър Мармадюк стоеше и мълчеше, оставяйки чужденеца да започне разговора, който сега бе неизбежен.

Когато Скарт приближи толкова, че да бъде чут, той попита с авторитетен глас дали сър Мармадюк е там.

Въпросът беше отправен към селяните, които стояха долу на моравата.

Като разбраха, че и сър Мармадюк го е чул, те замълчаха, защото не знаеха дали домакинът им ще иска да се отговори утвърдително.

Нахалният тон накара сър Мармадюк да не отговори и въпросът бе повторен.

Сър Мармадюк трябваше да отговори.

— Той е тук — каза той, без да вмъква в отговора си нито титла, нито поздрав. — Аз съм сър Мармадюк Уейд.

— Драго ми е, добри господине. Искам да ви кажа нещо. Може ли насаме? Виждам, че сте с приятели.

— Аз не разговарям насаме с непознати — отговори рицарят, като се изправи гордо. — Каквото имате да кажете, сър, може да бъде казано открито.

— Както желаете, сър Мармадюк — съгласи се Скарт с подигравателно-любезен глас. — Но ако за мое нещастие досега не сме се познавали, то аз живея с надеждата, че това неприятно положение скоро ще се прекрати и че отсега нататък ще се опознаем по-добре.

— Какво искате да кажете, сър? Защо сте тук?

— Аз съм тук, сър Мармадюк, за да помоля за гостоприемството на вашия дом. Между другото, паркът е много хубав, а жилището изглежда удобно. Има достатъчно място за всичките ми хора, струва ми се. Едва ли ще бъде учтиво, ако ядем, пием и спим под един покрив, а останем чужди един на друг!

— Да ядем, да пием и да спим под един покрив ли? Вие сте във весело настроение, сър!

— Пред възможността да бъда в такъв приятен лагер бихте ли очаквали да ме видите другояче, сър Мармадюк?

— След урока, който току-що получихте — отговори рицарят, отвръщайки на иронията, — човек би очаквал да ви види по-сериозен.

— Капитан Скарт може да покаже твърде много белези от рани, за да се тревожи от такава дреболия като тази, за която загатвате. Но ние губим време, сър Мармадюк. Аз съм гладен, войниците ми също; жадни сме. Имаме желание да ядем и да пием.

— Можете да направите и едното, и другото. На три мили оттук ще намерите странноприемница.

— По-близко — отговори Скарт с обиден смях — е нашата странноприемница.

Като каза това, той посочи към голямата къща на сър Мармадюк, които се издигаше гордо и се открояваше на върха на отсрещния хълм.

— Хайде, сър — каза рицарят, загубил търпение, — престанете да говорите със загадки. Кажете открито и веднага какво шекате.

— Ще ви съобщя е удоволствие, сър Мармадюк. Уверявам ви, че така, както съм изгладнял, нямам никакво желание да продължа този непристоен разговор. Корнет Стъбс — продължи той, обръщайки се към подчинения си, — Ако не греша, вие носите в джоба си един кралски пергамент. Моля извадете го и направете на този почтен джентълмен честта да го запознаете с неговото съдържание.

Корнетът, който отново се беше обковал в стоманения си костюм, мушна пръсти под нагръдника на бронята и веднага измъкна пергаментов свитък, върху който личеше голям червен печат. Като го разгъна, той прочете гласно: