Бялата ръкавица

Глава LIV. Ловът със соколи

Езерото Фулмиър вече не съществува, но едно село — толкова живописно, че сякаш го е създала фантазията на някой художник — все още носи това име. Езерото — подчинявайки се на всеобщото правило, че само това е добро, което е полезно, бе изчезнало от повърхността, източено от потока Алдербърн и реките Колн и Темза, за да смеси водите си с водите на океана. Коритото му се бе превърнало в ливада; малка част от водите му се бе задържала в няколко застояли локви, които допринасяха за снабдяването на близките пазари с кресон68, а селските аптеки — с „тръстикови коренчета“.

Някога Фулмиър беше широко кристално езеро, пълно с кресон, а бреговете му, обрасли с блатна трева, приютяваха блатната патица и синия рибар, водната кокошка и тетерева.

Така беше в оня ден, когато Дороти Дейръл, дъщеря на сър Фредерик, собственика на имението Фулмиър, покани своите приятели да вземат участие в едно голямо забавление, включващо и лов със соколи, който щеше да се състои край бреговете на езерото.

Дороти Дейръл беше повече от хубава. Тя беше, както се казва, „темпераментно същество“, малко проклетичка наистина, но за мъжете, които я познаваха, това само правеше хубостта й още по-привлекателна. Подобно на баща си, тя беше истинска тори69, искрено привързана към краля и държавата, сляпо вярваща в теорията, достойна за схващанията на всяко маймунско общество — за „божествените права“.

Колкото и да бе глупаво това убеждение тогава, както и днес, то се възприемаше. По онова време човешките двуноги от двата пола бяха такива паразити, каквито са и днес, и също тъй високо изразяваха копнежа си за Крал Щъркел или Крал Пън70. Но все пак не чак толкова единодушно.

Думата „република“ започваше да се чува от устата на прочути държавници и истински патриоти.

Тя започваше да намира отзвук в отдалечените селца и селските хижи из цяла Англия.

Но подобни думи не се споменаваха в селото Фулмиър.

Да бъдат гласно казани там, щеше да е равносилно на предателство, а селянинът, който ги е произнесъл, щеше да се озове на позорния стълб почти преди думите да излязат от устата му.

Дороти мразеше идеята за република, както я мразят дребните душици и днес, и винаги.

Съжаляваме, че трябва да поставим хубавата Дейръл в тази категория, но ние сме длъжни да се подчиним на изискванията на истината и това ни накара да кажем, че госпожица Дороти, която беше физически дребна, имаше и малка душа.

Нейното хубаво лице обаче прикриваше недостатъците на егоистичната й душа и с помощта на различни хитрини и измами тя беше станала доста известна в този голям обществен кръг, в който беше — или по-скоро искаше да бъде — звездата и центърът.

Доказателство за нейната популярност беше многобройната група, която се отзова на поканата й да присъствува на лова със соколи.

Десетки хора от „първо качество“ — високопоставени дами и подходящи за подобна компания кавалери — се събраха на бреговете на езерото Фулмиър, хвърляха великолепните си сенки върху гладката му повърхност и накараха околните хълмове да заехтят от веселите им гласове.

Ние нямаме за цел да описваме подробно различните случки от лова: как групата, след като се срещна на определеното място, продължи по бреговете на езерото, как чаплите се издигнаха с крясъци от блатната тръстика, а соколите се спуснаха като крилати стрели след тях; как притежателите на грабливите птици се шегуваха помежду си, как се правеха и загубваха облози между обзалагащи се от двата пола и как — след като обиколи езерото, а близките мочурища, обрасли с тръстика, бяха пребродени от ловджийските кучета, докато измъкнаха скрития в тях пернат лов — веселата компания се отправи към подножието на близкия хълм и там под сянката на зелените дървета взе участие в банкета al fresco71, който благородният домакин им беше приготвил.

Не е необходимо също така да описваме различните разговори, винаги оживени при подобни обстоятелства, а често пъти и много остроумни под влияние на щедро разливаното вино.

Спираме нашето внимание само на една тема, която спря вниманието и на компанията.

Заговори за нея самата госпожица Дейръл и всички, разбира се, слушаха раболепно.

— Съжалявам — каза очарователното същество, обръщайки се към своите високопоставени слушатели, — че нямам възможност да ви доставя по-вълнуващи забавления. Знам, че след това, на което бяхме свидетели неотдавна в парка Бълстрод, сегашното празненство ще ви се види скучно. Ах! Да беше тук Черния конник. Колко жестоко от ваша страна, капитан Скарт, да ни лишите от това удоволствие.

— Госпожице Дейръл — отвърна офицерът, на когото тия думи едва ли се харесаха. — Искрено съжалявам, че в изпълнение на своя дълг, залавяйки един бунтовник, аз…

— Не се извинявайте, капитан Скарт — намеси се сър Фредерик, за да се притече на помощ на смутения кирасир. — Всички знаем, че постъпихте, както подобава на един верен служител на негово величество. Добре щеше да бъде, ако и други постъпваха като вас в тия объркани времена. — Тук сър Фредерик хвърли саркастичен поглед към своя съсед-рицар, тъй като приятелството между двамата не беше от най-сърдечните. — Съжалявам само, че този приятел, който и да е той, успя да избяга. Но надявам се, че скоро ще бъде заловен и ще получи това, което заслужава.

— А какво е това, което заслужава, Дейръл? — кротко попита сър Мармадюк Уейд.

— Дръвника! — отвърна разгорещеният сър Фредерик, който твърде щедро опитваше от собственото си вино. — Какво друго за авантюрист като него, който заговорничи срещу своя крал? Бих му отрязал главата като зелка.

— Ако сторите това — отвърна сър Мармадюк със саркастичен, многозначителен тон, — ще станете причина двадесет нови глави да поникнат на нейно място.

— Нека поникнат. Ще ги сполети същото. Ние все още ще бъдем достатъчно силни да сторим това — въпреки този парламент от предатели, който кралят беше толкова глупав да събере около себе си.

— О, мили татко — прекъсна го хубавата Дороти с престорена сантименталност, — не говорете за рязане на глави. Колко жалко ще бъде, ако бившият пленник на капитан Скарт ще трябва да загуби своята глава! Много се радвам, че той ви се изплъзна, капитане.

— Какво говориш, момиче? — попита сър Фредерик, обръщайки се твърде остро към дъщеря си. — Защо ще бъде жалко? Тази сутрин те чух да изразяваш противното мнение!

— Но, тогава аз не знаех, че… че…

— Какво не знаехте? — запитаха неколцина от групата, които обкръжаваха хубавицата.

— Че има и други заинтересувани от съдбата на този нещастник! Да, и то дълбоко заинтересувани!

Мериън Уейд видя злобния поглед, който тя й хвърли; забеляза го и капитан Скарт.

— Други заинтересувани от неговата съдба ли? Кои са те? — попита сър Фредерик, гледайки въпросително към дъщеря си.

— Например жена му — отвърна Дороти с особено подчертан тон.

— Жена му ли? — едновременно отекнаха двадесетина гласа. — Черния конник младоженец! Холтспър женен! За пръв път чуваме това.

— Аз също — продължи хубавицата, която съобщаваше вълнуващата новина, — чух го едва преди един час от братовчеда Уейлънд, който тази сутрин се върна от двореца, където изглежда мастър Холтспър е доста известен, макар и не с името, което е избрал да прослави между нас, селяците от Бъкингамшайър.

— Това е съвсем вярно — каза един младеж в дворцови дрехи, който стоеше наблизо до тази, която го назова братовчед. — Благородникът, за когото моята братовчедка говори, е женен. Мислех, че всички знаят това.

— Но откъде, драги Уейлънд? — попита Дороти с вид на очарователна наивност. — Мастър Холтспър беше непознат на всички с изключение, струва ми се, на сър Мармадюк Уейд и семейството му, а ако не греша, и те го познават много малко.

Хубавите ноздри на тази, която говореше, се свиха многозначително при последната забележка, казана по-скоро като въпрос.

— Това е вярно — отвърна сър Мармадюк. — Аз малко познавам благородника, за когото говорите. Не знаех, че е женен. Но какво общо има това с…

— О, дами и господа! — прекъсна го наскоро пристигналият дворянин. — Може би вие не знаете истинското име на кавалера, който се е нарекъл Холтспър. Той е бил доста влиятелен в двореца, това е било преди аз да отида там, и от други съм чувал за него. Имало е някакъв скандал, доколкото знам…

— Стига, стига, Уейлънд! — извика хубавата му братовчедка, прекъсвайки го. — Не искам да слушам за скандали тук. Задръж го за себе си, какъвто и да е той.

— Името му, името му! — извикаха двадесетина гласа, а два пъти по толкова уши, боднати от думата „скандал“, нетърпеливо се напрегнаха, за да чуят интересното разкритие.

Дворянинът произнесе едно име, познато на повечето от компанията, което преди десет гадини бе често споменавано заедно с името на английската кралица.

Наистина само шепнешком и по-малко излагащо Хенри отколкото Хенриета72.

Новината произведе върху слушателите много особено впечатление.

То положително не беше толкова във вреда за този, който беше обект на тяхната критика, защото много от присъствуващите можеха по-скоро да завиждат на този щастливец, отколкото да го презират; любимият паж — чието тайнствено изчезване от двореца преди десетина години бе предизвикало „кралски скандал“ — можеше да бъде само интересен.

Новината, че Хенри Холтспър — Черния конник, тайнственият, непознатият — е същият Хенри… бивш паж на кралицата, към когото кралицата е отправяла усмивки — му спечели в това общество повече приятели, отколкото врагове.

Онези, които все още бяха склонни да се отнасят враждебно към него, не можеха вече да го хулят по онзи начин — все още срещан между „елита“, — като го наричат „авантюрист“.

Той наистина беше такъв в истинския смисъл на думата, но авантюрист, на когото враговете завиждаха.

Дори и сърцето на темпераментната Дороти внезапно се смекчи към него, когато чу новото разкритие, което братовчедът й Уейлънд направи.

Изразът на симпатия към Холтспър, който нейните слушатели сметнаха за ироничен, беше много по-искрен, отколкото това, което обикновено тя изричаше.

Скандалът не бе разискван между гостите на сър Фредерик — поне не на всеослушание.

Шушуканията на някои малки групички може би се отнасяха до това, но скандалът беше твърде стар, за да бъде интересен, дори и за най-ревностните любители на пикантни истории.

Общият разговор премина към по-подходяща за случая тема, макар че една малка група, която се беше сбрала около Уейлънд, научаваше още някои подробности относно брачните истории на патриота-конспиратор.

Малцина от тях познаваха младия дворянин — всъщност не го познаваше никой от присъствуващите.

Той съобщи на своите слушатели неща, които някои от тях вече знаеха — че Хенри… се бил оженил тайно за една от придворните дами от свитата на кралица Хенриета, че след сватбата се случила някаква история, към която самата кралица проявила необикновен интерес — накратко: съпругът и съпругата се разделили, младият съпруг загубил по-голяма част от състоянието си и накрая изчезнал както от двореца, така и от страната.

Подобно на някои други авантюристи по онова време, той емигрирал в американската ни колония Виржиния.

За да бъдем справедливи към мастър Уейлънд, трябва да кажем, че той не прояви особена враждебност към човека, чиято история разказваше, макар че, от друга страна, не каза и нищо в негова защита.

Той не знаеше причината за тези съпружески недоразумения, нито знаеше кой е виновен за тях.

Всъщност младежът не беше разбрал историята правилно. Той не знаеше, че ревността на кралицата бе станала причина за внезапната раздяла между Хенри… и неговата невеста и че кралското отмъщение направи от дворянина колонист.

След известно време темата стана безинтересна и разговорът се промени.

Но там имаше някой, чиито мисли не можеха да се откъснат от чутото. Нужно ли е да казвам, че това беше Мериън Уейд? Сред веселата компания тя загуби своята веселост. Розите, върху които обедното слънце миг преди това светло сияеше, изчезнаха от страните й в момента, в който думата „съпруга“ излезе от устата на Дороти Дейръл. За нея ловът вече не беше приятен. Хората, които я заобикаляха, й бяха отегчителни и противни. Първата й мисъл беше да избяга от тях. Да избяга и от погледите им, защото знаеше, че ужасният облак, който бе обвил сърцето и, не може да не се отрази и на лицето и.

След като се съвзе от удара, причинен от неочакваната новина, тя обърна гръб на компанията и тихо се измъкна.

Гъстата гора наоколо, както и храстите, които все още имаха листа, й помогнаха да се оттегли; помогна й и особеният характер на разговора, който в този миг поглъщаше общото внимание.

Тя не остана да чуе по-нататъшните разкрития на дворянина Уейлънд; едничката дума, произнесена, от неговата братовчедка, беше причината за мълчаливото й оттегляне от кръга, дето се водеше разговорът.

Тя не се нуждаеше от потвърждение на чутото. Смътното подозрение, породено от някои неясни думи на самия Холтспър, не само при първата им среща, но и когато уговаряха обещанието при раздялата, беше предпоставка, за да повярва така лесно казаното от Дороти Дейръл.

Колкото и болезнено да беше това, което научи, Мериън не можеше да не го приеме. Тя изобщо не мислеше да се съмнява в него.

Влязла веднъж между дърветата, тя бързо продължи напред, без да знае и без да се интересува къде отива — искаше само да се отдалечи от компанията на своите подобни.

След като поскита малко, тя се спря и сега за пръв път изражението й показа съвсем ясно горчивината, която изпълваше душата й.

Струваше й се, че сърцето й се разкъсва на две. Една въздишка — полуподтиснат стон — излезе от гърдите й и ако Мериън не се беше задържала за едно дръвче, тя щеше да падне на земята.

Ничие перо не би могло да опише чувствата й в този момент. Те бяха твърде болезнени, за да могат слова ду ги изразят. Само една дума се изплъзна от устните й — прошепната тихо и пропита с дълбока тъга, — черната дума „измамена“.

Мериън не говореше, но мислите й течаха бързо и свободно.

— Значи това е препятствието, което можело да се изпречи между нас! Можело да се изпречи! О! Каква лъжа! А обещанието, което аз дадох! Да го обичам въпреки всички препятствия! Но аз не мислех за това — та как бих могла! Няма обещание, което да може да хвърли мост над подобна пропаст. Аз не мога — не смея да го удържа. Няма да е грешно, ако сега не го изпълня. Майко божия! Дай ми сили! Ах! Лесно е да се каже, че няма да го удържа. Милостиви небеса! Нямам сили за това! И в двата случая е грях. В единия е клетвопрестъпничество, в другия — още по-страшно престъпление. Чувствувам се безсилна да избера. Уви! Уви! Въпреки измамата му аз го обичам, обичам го! Но не съм ли несправедлива към него? Не бях ли аз тази, която започна ухажването — аз, Мериън? Не дадох ли аз първия знак — предизвикателството — всичко? Какво искаше да каже той в оня момент, когато последната ни среща бе прекъсната? Какво беше това, което се готвеше да каже, но се поколеба? Може би смяташе да ми разкрие точно това — да ми каже всичко? О, аз бих могла да му простя, но сега не мога, не смея…

Тя спря, сякаш съзна колко безсмислено е да мисли за решение, което не би имала сили да удържи.

— Женен! Холтспър женен! Уви! Край на любовните ми мечти. Превърнаха се от сладки в тъжни и това няма да се промени, докато смъртта не успокои нещастното ми сърце.

Отчаяната девойка стоеше с ръце, все още обвити около стъблото на дръвчето, с очи, безцелно загледани в земята, сякаш мислите й бяха я напуснали.

Няколко минути тя остана така — неподвижна като дървото, което я поддържаше.

Шумът от приближаващи стъпки не я стресна.

Тя го чу, но не обърна внимание.

Скръбта й я беше направила безчувствена дори и към срама. Тя не се интересуваше кой може да забележи вълнението й.

Мериън нямаше време за догадки, защото почти в същия миг чу гласа на своята братовчедка Лора, която я зовеше по име.

— Мериън! Къде си! Трябваш ми, братовчедке!

— Тук съм, Лора! — отвърна Мериън със слаб глас, като се мъчеше да изглежда спокойна.

— О! — извика хубавата блондинка и като се провря бързо между храсталаците, застана пред братовчедка си с поруменели бузи и разпъхтени гърди.

— Мили боже, братовчедке! Какво имам да ти разправя! За какво е, мислиш? Отгатни!

— Знаеш, че не ме бива да отгатвам, Лора. Надявам се, че не си загубила любимия си сокол?

— Не, не е чак толкова лошо, макар че загубих нещо.

— Какво?

— Един обожател!

— Ах! — възкликна Мериън тъжно. После, като направи опит да прикрие чувствата си, тя допълни с друг глас: — Надавам се, че Уолтър не е флиртувал с Дороти Дейръл?

— По дяволите Дороти Дейръл!

— Добре — тогава с някоя, от която би го ревнувала с повече право — госпожица Уинифред Уейлънд?

— Не е чак толкова лошо. Друг обожател загубих!

— Охо! Ти признаваш, че си имала и друг? Казала ли си това на Уолтър?

— По дяволите Уолтър! За кого мислиш, че говоря?

— За капитан Скарт може би, когото ти много харесваш. Той ли е обожателят, когото си загубила?

— Дори и толкова лошо не е. Помъчи се пак.

— Значи има или е имало и трети? Ах ти, кокетка такава!

— Не, не съм кокетка. Никога не съм го насърчавала.

— Сигурна съм, че никога.

— Виждала ли си ме да правя това, братовчедке?

— Когато ми кажеш кой е този обожател, когото си загубила, по-лесно ще мога да ти кажа.

— Кой е той ли? Корнет Стъбс, разбира се.

— О! Той ли? А как стана така, че го загуби? Да не е свършил със себе си? Надявам се, че не се е удавил в езерото.

— Не знам, не мога да се закълна. Когато последен път видях грозното му лице, стори ми се, че изглежда като на удавник. Ха! Ха! Ха!

— Моя лекомислена братовчедке — изглежда, че загубата не те тревожи много. Моля ти се, обясни ми сега.

— Мериън! — каза Лора, като хвана братовчедка си за ръката и заговори с по-сериозен тон. — Можеш ли да повярваш, че този нахалник отново ми направи предложение?

— Какво? Второ предложение? Е, тогава не си изгубила, а си намерила обожател.

— Да, второ предложение и този път много по-настоятелно от първото. Представи си — не иска и да чуе за отказ!

— А ти какво му отговори?

— Първият път, както знаеш, му отказах напълно. Този път беше другояче. Бях рязка и възмутена. Говорих му остро и съвсем открито, уверявам те. И въпреки всичко това животно продължаваше да настоява, сякаш от него зависеше да ме накара да кажа „да“! Не можех да се отърва от него и накрая го заплаших, че ще му дръпна ухото. Да, и щях да го сторя, но дойде някой от компанията и ме отърва от неговите настоявания. Нямаше да ме е яд толкова, ако му бях дала някакъв повод — нахален простак такъв! Чудя се как не се е пооблагородил малко, като е постоянно с неговия по-възпитан капитан.

— Ей, че досадно парвеню!

— Каза ли на Уолтър?

— Не, не съм, и ти не му казвай, Мериън. Знаеш, че Уолтър ме ревнува от Стъбс без никакъв повод и може да го предизвика на дуел. За нищо на света не бих желала подобно нещо, макар че ми се ще някой — но не Уолтър — да му даде един урок — такъв, какъвто твоят смел Хенри Холтспър даде на…

— Ах! — възкликна Лора внезапно и млъкна, като видя какво болезнено впечатление направи споменаването на това име. — Прости ми, братовчедке! Съвсем забравих. Тази история със Стъбс заличи всичко от ума ми. О, мила Мериън! Може би не е вярно! Може би има някаква грешка! Дороти Дейръл е достатъчно проклета, за да измисли какво ли не; а колкото до суетния брат на госпожица Уинифред Уейлънд, той има толкова разбито въображение, колкото сестра си, и е лъжлив като братовчедка си. Мила Мериън! Не вярвай! Възможно е да е недоразумение. Въпреки всичко Холтспър може да не е женен, а ако е, дано тогава проклетият злодей…

— Лора! — прекъсна я Мериън решително. — Заповядвам, умолявам те да не казваш нищо от това, което знаеш — Дори и на Уолтър, а най-вече да не говориш за него така, както току-що направи. Дори и да е такъв, какъвто го нарече, ще ми бъде неприятно да чуя пак тия думи.

— Но ако е вярно, сигурно не би го обичала, нали?

— Не мога да не го обичам. Аз съм загубена. Аз трябва да го обичам.

— Мила, мила Мериън! — извика Лора, когато почувствува, че ръцете на братовчедка й обгръщат шията й и видя сълзите й да се стичат по бузите. — Съжалявам те, бедна Мериън, от сърце те съжалявам. Не плачи, миличка. То ще мине. След време ще престанеш да мислиш за него.

Само една дума бе казана в отговор на тия мили опити за успокоение. Казана бе през сълзи и задавени хълцания, но бе произнесена така твърдо, че не търпеше никакво възражение.

— Никога! — беше думата, произнесена с твърд, нетрепващ глас.

После, като отметна глава назад, а гордата и душа направи усилие да придобие вид на безразличие, Мериън хвана ръката на братовчедка си и решително тръгна назад към компанията, от която така крадешком се бе отделила.