Бялата ръкавица

Глава LVII. Сър Мармадюк в беда

Сър Мармадюк беше в своята библиотека — зает не с книгите, а с мислите си.

Не е необходимо да казваме, че мислите му бяха сериозни. Те бяха дори повече от сериозни — бяха тъжни. Причината сигурно е вече известна или пък лесно може да се отгатне.

При обстоятелствата, които го заобикаляха, благородният рицар имаше не един извор за тревоги. Но един сега надминаваше всички останали — страх за личната му безопасност, в която, естествено, се включваше и щастието на тези, които му бяха скъпи.

Той имаше причини да се тревожи. Знаеше, че се е издал — не само с присъствието си сред съзаклятниците в Стоун Дийн, но и с други действия, които няма да бъдат опростени от Стар Чамбър.

Предположения относно среднощната среща в дома на Холтспър занимаваха мисълта му в този момент.

Арестуването на самия Холтспър на следващата сутрин, толкова скоро след свършването на събранието, беше показателно.

Това показваше — всъщност почти доказваше, че е присъствувал шпионин.

Ако такъв се е намирал между тях — а сър Мармадюк не можеше да дойде до друго заключение, — тогава животът му не струваше повече от живота на човек вече арестуван, разпитан, осъден и качен на гилотината!

Ако е имало шпионин, то той е бил или самият Скарт, или някой, който е във връзка с него — иначе, защо щеше да бъде арестуван Холтспър?

Сър Мармадюк смяташе капитана на кирасирите напълно способен за подобна безчестна постъпка.

Голямото приятелство и любезността на офицера, възмущението му от ролята, която трябваше да играе, не успяваха да заблудят рицаря.

Досега Скарт не му беше показал ни най-малко, че знае нещо.

Той се бе въздържал да стори това по свои собствени причини.

И все пак сър Мармадюк хранеше подозрения.

За съжаление той нямаше начин да ги докаже или да ги отхвърли.

Скарт внимателно преглеждаше неговата кореспонденция — под предлог, че върши това по нареждане на краля, а ония от присъствуващите на това събрание, които сър Мармадюк можа след това да види лично, и то като него само подозираха, но не знаеха нищо положително.

Никой от околността не знаеше за случилото се през онази нощ, освен Денси, Уолфорд и Грегъри Гарт.

Денси и дъщеря му отсъствуваха от седмици; неизвестно беше къде са; Уолфорд нямаше работа със сър Мармадюк Уейд, а Грегъри Гарт той изобщо не познаваше.

Рицарят чувствуваше, че свободата му, животът му са поставени на везни.

Едно перце, едно духване и стрелката можеше да се наклони към него.

Нищо чудно, че се страхувате, ужасно се страхуваше.

На небето имаше само едно ясно петънце един маяк, към който се отправяха надеждите му — парламентът.

Този парламент — по-късно известен като „Дългият парламент“, може би най-патриотичното събрание, състояло се досега на този свят — трябваше да започне своите заседания, както и своите борби с престарялата хидра на кралските прерогативи.

На подтиснатите той обещаваше облекчение, на осъдените — помилване, на хвърлените в затвора — възвръщане на свободата.

Но кралското влечуго, макар че вече се гърчеше и беше почти смачкано, все още си служеше с отровните си зъби.

В страната имаше области, където силата му беше необуздана както досега, където то все още можеше да сграбчва, да конфискува и да обезглавява.

Ето защо сър Мармадюк основателно се страхуваше от неговото отмъщение.

И нищо чудно: сър Джон Елиът гаснеше в тъмница, неотмъстени бяха неправдите към Лентал, Лилбърн и Прин, по улиците се разхождаха хора е отрязани уши, поругани и от други осакатявания, самият Холтспър, за когото сър Мармадюк вече знаеше, че е благородният патриот Хенри… беше беглец, вън от законите, който се крие от копоите на омразната кралица!

Добрият рицар приличаше на моряк, попаднал в страшна буря.

Наново свиканият парламент беше спасителната лодка, която се промъква сред вълните, заобиколена от разгневената водна стихия.

Ще издържи ли тя, за да стигне до него и да го спаси?

Или пък беше осъден да я види как се разбива в някоя скала и как благородният й екипаж потъва всред опустошителните вълни?

Да, наистина това беше най-благородният екипаж, който някога е водил кораба на държавата през бушуващата буря и го е извел до спокойно пристанище.

Чуйте само имената им — всяко едно от тях е известно!

Пим, Хемпдън, Холис и Хейзлъриг; лордовете Кимбълтъп, Есекс и Феърфакс; и последният, и най-великият — безсмъртният Оливър Кромуел75.

Това беше велика плеяда от имена, достатъчни, за да вдъхнат доверие и на най-боязливия — и боязливите разчитаха на тях.

Сега — след двеста години, как ви звучат тези имена в сравнение с жалкото име на „Каролус рекс“?

Дори и тогава с всеки изминат ден то губеше своя авторитет.

Настъпваше криза; като че хората се събуждаха от някакъв пиянски сън и думите „вярност към краля“ само им напомняха за подмолно откраднатата им свобода и за правата, които те така безводно изгубиха; криза, в която „крал“ звучеше като „тиранин“, а думата „патриот“ получаваше истинското си значение.

Не бяха те като тъй наречените „държавници“ в наши дни, а истински държавници!

О, днешните използвачи на народни права, хитри мошеници, които умело нагласяват парламентарно болшинство, долнопробни слуги, умели интриганти в държавническото изкуство отрепки на Англия, чиито имена ще бъдат обречени на проклятие още преди нищожният им дъх да е секнал в безславните им ковчези!

Каква разлика между ония дни и днес каква разлика в делата и хората! голяма като разликата между славата и позора!

Това бяха най-величавите родилни мъки, които сърцето на Англия познава в стремежа и за свобода!

Да се надяваме, че няма да са последните.

Да се надяваме, че прехваленият дух на Великобритания — по-нисък сега, откогато и да било — бързо ще възкръсне и ще смачка в прахта демона на робията или в модерния му заместител данъкът; защото, макар и различни по имена, и двата са и основата си едно и също.

Сър Мармадюк седеше в библиотеката ей, както казахме, отдаден на неприятни мисли.

Той не се успокои от това, което един от неговите слуги току-що му извести, че капитан Скарт иска да се види с нето.

— Каква работа може да има той с мене сега? — се запита рицарят, когато му предадоха молбата.

„Трябва да е нещо твърде необикновено“ — помисли сър Мармадюк, поглеждайки към лицето на Скарт, когато той влезе в стаята.

Правилно предположи сър Мармадюк, защото неговият посетител си беше наумил нещо, което наистина може да се нарече необикновено, и това нещо въпреки привидното спокойствие на Скарт се беше изписало на лицето му.

То ясно изразяваше някакво гузно намерение — така ясно, сякаш тези черти бяха букви по страниците на печатна книга.

Рицарят не знаеше за намеренията му, защото досега не му бяха загатнати.

Но въпреки това той имаше свои подозрения относно претенциите, които Скарт се готвеше да предяви за ръката на дъщеря му.

Тези подозрения бяха болезнени за него, особено сега, като се прибавеха към другото тревожно подозрение — за силата, която неговият гост-войник държеше в ръцете си.

Още по-болезнени щяха да бъдат тези подозрения, ако сър Мармадюк знаеше, докъде се простира тази сила — действителна и присвоена, с която гостът му разполага.

В този миг Скарт носеше в джоба си една заповед, подписана от „Каролус рекс“, за задържането па рицаря и за изпращането му в лондонския Тауър!

Нямаше значение, че и заповедта, и подписът бяха подправени. Така или иначе те щяха да послужат за целта.

Сър Мармадюк нямаше начин, нито пък шиха да му дадат възможност да провери тяхната достоверност.

И заповедта, и подписът бяха фалшиви.

Капитан Скарт беше употребил половин час между раздялата си с Мериън Уейд и представянето си пред нейния баща, за да ги приготви.

Сега той стоеше пред сър Мармадюк, готов за бързото действие, което вече беше обмислил, готов да вземе и най-крайни мерки.

— Извинете ме, сър Мармадюк Уейд! — започна той, като се поклони официално. — Извинете, че ви смущавам в този ранен час, но работата е важна. Когато чуете за какво се отнася, не се съмнявам, че ще простите това отклонение от нравилата на етикецията.

— Капитан Скарт, както предполагам, изпълнява своя дълг и това ще бъде неговото извинение.

— Всъщност, сър Мармадюк, аз имам двойна задача. Едната е служебна и трябва със съжаление да кажа, че тя за мене е едно неприятно задължение. Другата мога да определя като сърдечна задача и ако мога да се полаская с мисълта, че ще бъде добре посрещната от вас, тогава бих я сметнал за толкова приятна, колкото служебната е неприятна.

— Вие говорите със загадки, сър. Не мога да ги разбера. Вихте ли ми казали е прости думи какви са вашите две задачи? Едната, казвате, ви била неприятна другата пък при известни условия можело да се окаже приятна. Изберете коя от двете да ми съобщите най-напред.

— Сър Мармадюк Уейд — отвърна капитанът на кирасирите, — вие ме обвинявате, че не говоря ясно. Няма да ви дам възможност да повторите това обвинение. Първата ми задача — и за мене най-важната — е да ви кажа, че обичам дъщеря ви и желая да я направя своя жена.

— Възхищавам се от прямотата ви, капитан Скарт, но позволете ми да ви кажа в отговор, че това се отнася повече до дъщеря ми, отколкото до мене. Свободен сте да и го кажете; а и тя е свободна да ви отговори така, както чувствува.

— Аз вече и го казах. Вече и направих предложение.

— Какво ви отговори?

— Отказа ми.

— И ние идвате при мене! С каква цел, капитан Скарт?

— Трябва ли да ви казвам, сър Мармадюк? Аз обичам дъщеря ни от цялото си сърце. Искам да се оженя за нея, да я направя щастлива — след време може би една от най-високопоставените жени в страната. Знам, че предлагам ръката си при неблагоприятни обстоятелства. Но с ваша помощ, сър Мармадюк — ако упражните влиянието си над нея…

— Не е нужно да продължавате, сър. — каза сър Мармадюк, прекъсвайки молителя със спокоен, решителен тон. — Какъвто е отговорът на дъщеря ми, такъв ще бъде и моят. Вие говорите за моето влияние. По въпрос като този аз нямам влияние. Бащата няма право да пречи или да насилва желанията на своето дете. Аз никога не съм упражнявал подобно насилие — нито пък ще го упражня сега — във ваша полза или против вас. Ако сте спечелили сърцето на Мериън Уейд, нека то бъде ваше — и сърцето, и ръката и. Ако не сте, излишно е да се обръщате към мене. Доколкото зависи от мене, дъщеря ми е свободна да приеме предложението на всеки, който и се хареса, и да откаже на този, които не й харесва. А сега, сър — допълни рицарят с решителен тон, — този въпрос е приключен — надявам се, че отговорът ми ви задоволява.

— Достатъчно! — възкликна Скарт и в гласа му се четеше негодувание и скръб. — Точно както очаквах — промърмори си той. — Ще бъде безполезно да настоявам повече, поне докато представя писмото си; тогава може би…

— Мога ли да ви помоля да съобщите втората си задача, сър? — каза сър Мармадюк, нетърпелив да сложи край на неприятната среща. — Тази, за която казвате, че е от неприятен характер?

— Аз казах това сериозно — отвърна Скарт, който продължаваше да се преструва на благоразположен към своята жертва. — Може би вие няма да повярвате на уверенията ми, но аз се кълна в честта си като благородник, който изпълнява задача, възложена му от краля, че по-неприятно задължение от това, което ми предстои, не съм изпълнявал никога досега.

— Когато благоволите да ми я съобщите, сър, може би аз ще мога да отсъдя но добре. Мога ли да ви помогна по някакъв начин?

— О, сър Мармадюк, благородни сър Мармадюк Уейд, бих искал да мога аз да ви помогна.

— О-хо!

— Уви! Преди месец аз щях с безразличие да изпълня ролята, която сега ми е заповядано да играя. Тогава аз не ви познавах. Не познавах и дъщеря ви. О! По-добре никога да не се бях запознавал нито с единия, нито с другия, нито с благородния баща, нито с…

— Сър! — прекъсна го остро сър Мармадюк. — Моля им да дойдете па въпроса. Какво е това неприятно съобщение, което трябва да ми направите? Вие ме изненадвате и озадачавате.

— Аз не мога да ви го кажа със свои думи. Благородни рицарю! Простете ми, че не ви го казвам. Ето моите заповеди твърде ясни, твърде безусловни. Прочетете ги сам!

Сър Мармадюк взе хартията, която му бе подадена от една разтреперана ръка.

И ръката, която я получи, потрепна.

Той прочете:

— В такъв случаи аз съм ваш пленник — каза сър Мармадюк, като сгъна хартията и я върна на капитана па кирасирите.

— Не мой, сър Мармадюк. Уви! Не мой, а на краля.

— Къде ще бъда отведен? По аз забравих. Не трябваше да питам.

— Мястото е споменато в заповедта.

Времето също!

— Съжалявам, че е така… отвърна Скарт, преструвайки се на тъжен, че трябва да изпълни своя дълг. От този документ ще забележите, че нарежданията са безусловни.

— Надявам се, че ще ми бъде позволено да се сбогувам със семейството си?

— Съжалявам от цялото си сърце, сър Мармадюк, но трябва да ви съобщя, че нарежданията ми са много строги. Дори и това е включено в тях.

— Значи не мога да се сбогувам с децата си, преди да се разделя с тях може би завинаги?

— Не говорете така, сър — каза Скарт с вид на извънредно дълбоко съчувствие. — Трябва да има някакво недоразумение. Някой враг ви е наклеветил пред краля. Да се надяваме, че няма да се окаже нещо сериозно. Бих искал да не е така, но в едно поверително писмо ми се нарежда, след като ви съобщя заповедта за вашето арестуване, да не позволявам никакви съобщения между вас и вашите приятели — дори и между членовете на семейството ви — освен в мое присъствие.

— Тогава ще се разделим във ваше присъствие. Мога ли да повикам децата си тук?

— Разбира се, сър Мармадюк. Уви! Уви! Защо трябва да бъда свидетел на такава тъжна гледка?

Скарт много правилно определи сцената, която последва, като я нарече тъжна гледка. Такава беше тя — твърде тъжна, за да бъде описвана; капитанът на кирасирите изглеждаше толкова натъжен, колкото и другите, които вземаха участие в нея.

Един час по-късно сър Мармадюк Уейд под охраната на кирасирската стража бе изведен от парка Бълстрод на път за оня прочут, или по-скоро позорен, приют за политически затворници, лондонския Тауър.