Бялата ръкавица

Глава XXIV. Трима куриери

Тропотът от копитата на отдалечаващия се кон на пуритана още не беше заглъхнал по настланата с чакъл пътека, когато Холтспър повика бившия разбойник при себе си.

Междувременно Гарт не беше изгубил времето си напразно. Това личеше по бута студено месо, от който го бяха поканили да си похапне — същият, сложен преди малко пред току-що заминалия пътник. Огромната дупка, издълбана около костта, говореше недвусмислено, че той си е хапнал до насита, а голямата чаша ейл39, изпита с месото, бе повишила настроението му.

Тъй като преди това си беше поспал достатъчно, за да навакса загубената необходима почивка през изминалата нощ, сега той беше готов на всичко, или както сам каза: „На всичко — от игра на зарове до човекоубийство!“

Хубаво беше, че се чувствуваше бодър, защото услугите му, макар и не за убийство, бяха много необходими в този момент.

— Гарт! — започна кавалерът, когато бившият слуга влезе в стаята. — Загатнах ти, че скоро може да бъдеш нужен за една благородна цел. Ето, нужен си сега.

— Готов съм да изпълня заповедите ви, мастър Хенри. Досега не съм рязал гърла, но ако кажете…

— Срамота, срамота е, Грегъри! Не позволявай на мислите си, добри приятелю, да стигнат до такива опасни крайности. Ще има време да говорим за убийства, когато… — Тук кавалерът прекъсна думите си. — Остави това — продължи той. — Сега си ми нужен за съвсем миролюбива цел.

— О, както кажете, мастър Хенри! Готов съм да стана пуритан и да тръгна да проповядвам, ако сте намислили да ме правите мисионер. Поприказвахме си малко с тоя тук, докато му пишехте отговора. Обясни ми той доста неща за тяхното тълкуване на светото писание. Мисля, че имат право, макар че не е точно както е казал старият Господ Бог и неговите римски свещеници.

— Слушай, Гарт! — каза кавалерът нетърпеливо. — Услугата, която искам от тебе, няма нищо общо с религията. Нужен ми е куриер — човек, който познава околността, и по-точно жилищата на няколко благородници, на които трябва да изпратя писма. От колко време живееш в Бъкингамшайър?

— Ами че от доста време вече съм из стария Бък, мастър Хенри — не постоянно, ама кажи-речи, все съм тук през последните десет години; всъщност, откак напуснах старото място, нали разбирате. Ама никога не съм се застоявал повече от година на едно място. Здравето ми се разклащаше сегиз-тогиз, та трябваше да променям въздуха.

— Значи познаваш топографията на областта?

— Не разбирам, какво искате да кажете с това топография. Малко трудничка дума. Но ако искате да кажете пътищата, познавам ги толкова добре, колкото и този, дето ги е правил — особено пътищата оттук до Оксфорд.

— Добре! Точно за тази посока ми е нужен доверен куриер. Имам хора, които да изпратя на север и на юг, но нямам човек, който да познава местността към Оксфорд. Ти си подходящ. Щом като знаеш пътищата за нататък, тогава сигурно познаваш и повечето от именията наоколо… имам предвид тия на благородниците.

— О! Да-а-а — измънка замислено Грегъри. — Чувал съм да се говори за повечето от тях, а сигурно и те са чували да се говори за мене.

— Можеш ли да занесеш писма на X. Л., на сър К. Ф., на младия М. — син на лорд С, на P. M. от имението Чивърли и на мастър Г. С. съдията на областта Хай Уайкомб?

Задавайки тези въпроси, кавалерът изричаше пълните имена.

— Да — отговори бившият разбойник, — смятам, че мога да занеса писмата на всички благородници, които споменахте, и точно както ги изредихте. Но ако трябва да започна от последното име, май че ще спра там, откъдето съм почнал.

— Какво? Не те разбирам, Грегъри.

— Ами че то е съвсем просто, мастър Хенри. Ако трябва да занеса писмо на този стар шишко, съдията на Хай Уайкомб, кой знае дали ще ви донеса отговора, пък още по-малко дали ще ме пуснат да ида до другите места, дето споменахте.

— Че как така, Гарт?

— Защото, нали разбирате, старият Уик и аз малко се посдърпахме веднъж и ако той пак ме види, може да си спомни за тая разправия и да ме пипне. Ще занеса писмата ви на другите, а на него най-накрая, и то ако трябва. Ако настоявате, мастър Хенри, ще го занеса, ама не ви обещавам да донеса отговорите.

— Остави го тогава — каза кавалерът, който изглежда се отказа да влезе във връзка със съдията на Уайкомб. — Надявам се, че ще можеш поне другите да посетиш спокойно.

Грегъри кимна утвърдително.

— Трябва да тръгнеш веднага. Ах! Забравих — ще ти е нужен кон!

— Не, няма — отговори разбойникът с многозначителна усмивка, — аз си имам.

— О! Конят, който ти…

Кавалерът се поколеба да произнесе думата, която беше на върха на езика му.

— Ами да-а-а — отговори проточено бившият разбойник. — Досега този кон е служил на краля, а сега не виждам защо да не може да послужи на народа. Ако ми позволите да кажа какво мисля, мастър Хенри, май че по такава работа ме изпращате сега.

— Да — потвърди кавалерът натъртено.

— Радвам се — възкликна Гарт с възторжен глас. — Напишете си писмата, мастър. Хенри, аз ще ги занеса, където трябва, та дори и да има някое писмо за тъмничаря на Нюгейт40.

Кавалерът, доволен от въодушевлението му, отиде усмихнат до масата и се зае да приготвя писмата.

За по-малко от час бившият разбойник бе превърнат в пощальон и възседнал откраднатия кон на кралския куриер, пътуваше по главния път, който свързва град Лондон с града на университетите41.

След неговото тръгване в стаята бе извикан индианецът.

— Ориол! — каза кавалерът. — Смяташ ли, че можеш да намериш пътя за колибата на Дик Денси — дърваря, който идва често тук? Ходил ли си в неговия уигуам42, нали?

Индианецът кимна утвърдително.

— Значи знаеш пътя. Луната още свети. Надявам се, че лесно ще намериш колибата, макар пътеката затам да не е добре разчистена.

Ориол отговори на това само с леко презрително свиване на устните, сякаш искаше да каже: „Да не би бледоликият да си мисли, че съм като някой от неговата раса — глупак, че да се загубя в гората?“

— Добре, мой червенокожи! — продължи кавалерът шеговито. — Виждам, че ще намериш пътя до Денси. Но аз искам да отидеш по-далеч. В същата посока, само че половин миля по-нататък има друга хижа, в която живее друг дървар. И него си виждал тук — оня младеж с белите вежди и коса като слама.

Ориол направи знак, че го е виждал, но по някакъв едва доловим израз в очите на индианеца пролича, че описаната личност му е противна.

— Много добре — продължи кавалерът, като не обърна внимание на това. — Искам Денси и светлокосият мъж да дойдат при мене веднага щом им съобщиш. Иди първо при Денси и ако мислиш, че трудно ще намериш другия, Денси ще те придружи дотам. Колко жалко, че не можеш да говориш, бедни ми приятелю! Но нищо — Денси ще разбере знаците ти.

Индианецът или не чу, или пък не обърна внимание на този израз на симпатия, а тръгна към вратата и без никакъв знак изчезна като привидение.

— Нощта на 20 — си каза Хенри Холтспър, когато отново седна с перо в ръка пред писалищната си маса. — Не са ми дали много време. Дик и бъдещият му зет трябва да тръгнат веднага. Впрочем, не знам дали е безопасно да се доверявам на този Уолфорд, макар че старият бракониер му вярва. Винаги съм бил подозрителен към белите вежди. В сивозелените му очи има нещо, което не ми харесва. Дори и днес — след като избавих любимата му от онази неприятност — го видях да ми отправя погледи, в които нямаше много признателност! Сигурно ревнува, че момичето ми даде цветя! Ах! Ако знаеше колко малко значение отдавам на нейния любовен знак в сравнение с другия, ако знаеше колко много страдам аз самият — това може би щеше да излекува болката му! В края на краищата той е грубиян — съвсем не заслужава да бъде любен от тази смела горска птичка Бет Денси. Бога ми! Тя е соколица, която заслужава орел за съпруг. Аз бих накарал този груб селяк да се поразтревожи малко, ако черната му красавица не беше затъмнена от сиянието на друг ослепителен лъч! Ах! Мериън, Мериън! В твое присъствие — та дори и когато те няма — всички други ми се струват грозни. Очарователни или не, в моите очи всички са еднакви! Хайде! — продължи кавалерът, когато разсъжденията му бяха прекъснати от мисълта, че трябва бързо да действува. — Трябва да приготвя тези писма, преди да са пристигнали моите куриери. Дванадесет писма са, а аз не обичам много да пиша. Слава богу, че това са само „покани“ — една дума ще бъде достатъчна.

Като каза това, Холтспър притегли стола си по-близо до масата и започна да пише писмата.

Той не прекъсна работата си, докато не видя пред себе си на масата десет-дванадесет писма, запечатани и адресирани до различни лица — благородници от графството.

— Мисля, че това са всички — каза той, като хвърли поглед върху адресите. — Заедно с тези, които Гарт отиде да покани, стават добра група и всички са верни приятели на делото за свободата на Англия!

След този монолог влезе индианецът, чиято тъмна фигура се промъкна като сянка в светлината на лампата.

Със знаци той съобщи на господаря си, че двамата, които беше отишъл да доведе, са пристигнали с него, стоят отвън и чакат нарежданията му.

— Нека влязат — заповяда кавалерът. — По един. Първо Денси, а другият, след като Денси си излезе.

Ориол изчезна веднага и скоро в хола се чуха стъпки от тежки обуща.

Чу се почукване, последвано от думата „влез“.

Вратата се отвори и в стаята влезе известният крадец на сърни.

Той беше човек с огромно тяло и големи, малко отпуснати крайници, но още от пръв поглед се разбираше, че притежава херкулесова сила.

В лицето му нямаше, нищо, което да издава лош характер. Напротив, то изглеждаше весело и честно и съвсем не съответствуваше на образа, който се създава от името крадец на сърни. Както на бракониерството в днешни дни, така и на кражбата на сърни и поставянето на примки за фазани едва ли може да се гледа като на истинска кражба. Както и да е, Дик Денси въпреки това се ползуваше с уважението на хората, които имаха работа с него.

Той не беше обикновен човек — нито по физика, нито по ум: огромното му мускулесто тяло бе увенчано с голяма глава, от която поглеждаха две тъмнокафяви очи, проницателни като очите на орел; те му придаваха внушителен, почти страшен вид. Той беше облечен в къс жакет от избеляло памучно кадифе и бухнати панталони от по-груба материя, които достигаха до средата на бедрата му. От края на панталоните до тежките ботуши от телешка кожа краката му бяха обути в дебели вълнени чорапи. На главата си носеше голям калпак, направен от кожата на шарено куче. Дългите косми на калпака висяха отвред.

Снаряжението на този грамаден горски жител беше съвсем просто. От дясната му страна висеше кожена чанта, окачена на ремък през рамо, а на лявото му бедро се клатеше тежко оръжие — нито меч, нито нож. Здравата чепата тояга в ръката му допълваше снаряжението му за това пътуване, за което той изглежда, че знаеше нещо предварително.

— Денси — каза кавалерът, когато крадецът на сърни влезе в стаята, — трябваш ми за една работа. — Знам, че си много издръжлив на път. Би ли имал нещо против да бъдеш мой куриер за няколко дни?

— Да отнеса някое ваше съобщение ли, сър? — запита дърварят и се помъчи, макар и недодялано, да се поклони. — Това ще бъде за мене чест, особено след всичко, което се случи днес, сър, или по-точно вчера, защото виждам, че зората наближава. Дъщеря ми, сър, аз познавам Бет, тя има добро сърце, сър, макар че е малко дръзка или нещо такова. Но тя ви е много задължена, сър, на вас, сър.

— Е, е, Денси, не заслужавам благодарностите на дъщеря ти. Това, което направих за нея, беше само мой дълг, който бих изпълнил към всеки на нейно място. Разбира се, хубавата ти дъщеря не се нуждаеше от моята помощ. Тя вече си беше намерила добър защитник в лицето на храбрия Робин Худ…

— Ах, сър — прекъсна го крадецът на сърни, като се наведе към своя покровител и заговори поверително и сериозно, — Тъкмо там е бедата. Не му е още благодарила и бедното момче е извън себе си, защото тя не го иска. Правя всичко, каквото мога, да я накарам да го хареса, защото за мене Уъл Уолфорд е добро момче и мисли доброто на моето момиче. Но няма полза, сър, никаква полза. Както казват, сам човек може да заведе коня до водата, ама и четирсет не могат да го накарат да пие, ако той не иска.

— Мисля, приятелю Денси — тихо отговори кавалерът, — че по-хубаво ще е да оставиш дъщеря си да постъпи както тя смята за добре, особено пък за такова нещо, за каквото ми говориш. Може би тя по-добре от тебе чувствува кое е добро за нея.

— Ах, сър! — въздъхна загриженият родител на хубавата Бетси. — Ако я оставя да прави, каквото си иска, тя ще отиде по дяволите — казвам ви, ще отиде. Не че е лошо момиче — Бет не е лоша. Не, не, тя е добро момиче, както ви казах. Но много е дръзка, сър — много дръзка и доста горда, — а все харесва хора, които стоят по-горе от нея. Затова гледа на Уъл отвисоко: защото, нали виждате, сър, той е един беден дървар, макар че и аз не съм нещо повече.

Кавалерът можеше да подозре, че по други причини хубавата Бетси не харесва „Уъл“ Уолфорд, но сега не беше време да се говори за тия неща; без да каже нещо повече, той промени темата и заговори за работата, по която беше извикал стария дървар при себе си.

— Ето шест писма, които искам да предадеш — каза той и взе шест писма от масата.

— Ти виждаш — прибави той, като ги приближи към светлината на лампата, — че за да не стане грешка, съм номерирал писмата поред, както ще идеш по домовете, където трябва да ги предадеш. Мисля, че не е нужно да ти казвам Денси, че всяко писмо трябва или да бъде предадено от твоята ръка, или да не се предава изобщо.

— Разбирам какво искате да кажете, сър. Няма да го давам никому освен на самия човек. Имайте вяра в Дик Денси.

— Имам, Дик, и затова ти създавам всички тия безпокойства. Бих искал да можеше да предадеш и останалите, но това е невъзможно. Те са за друга част на графството и друг трябва да ги отнесе.

— С мене е Уъл Уолфорд, сър. Вие повикахте и него, нали?

— Да. Мислиш ли, че мога да му се доверя, Денси?

— О, сър. Бъдете спокоен. Той не обича нито църквата, нито краля. Неведнъж е бил затварян за това.

— Ах, ах — засмя се кавалерът, — това едва ли го препоръчва като човек, на когото можеш да се довериш. Но то не е толкова важно. Той няма да знае много за поверената му задача и затова няма да е толкова опасно да занесе писмата.

Денси разбра, че трябва да поеме пътя веднага, и без да говори повече, тръгна на далечната си обиколка. Преди да напусне къщата обаче, той се укрепи срещу студения нощен въздух с чаша силен ейл, който Ориол по нареждане на господаря си му даде.

Уил Уолфорд — между действуващите лица в танца морис той изпълняваше ролята на Робин Худ — беше вторият, който се яви, за да получи нареждания.

Той беше съблякъл яркозелената си туника и сега носеше обикновения си костюм — късо палто от сив домашен плат и широки бухнати панталони, достигащи до средата на бедрата. Зелените вълнени чорапи, с които представляваше разбойника, бяха още на краката му. Обут беше в тежки подковани обуща. На главата си носеше високата шапка, с която беше на празненството, и част от петльовите пера все още стърчаха над червената панделка наоколо.

Общо взето, дърварят се обличаше добре, държеше се като селско конте и издаваше, че е доволен от външния си вид.

Той обаче едва ли имаше причини да се чувствува толкова горд. На празненството недостойно представи рицаря-разбойник от шеруудската гора. И сега без романтичния си костюм той изглеждаше като оскубан петел и съвсем не приличаше на човека, когото хубавата Бет Денси би избрала за свой любим.

Изразът на лицето му беше неприятен — по-скоро мрачен, отколкото лош, а в погледа на воднистите му очи, подобни на очите на видра, се четеше не само подлост, но и неискреност. Явно Уил Уолфорд не беше човек, на когото можеше напълно да се вярва. Той изглеждаше от тия хора, които, за да задоволят някоя своя страст, са готови да станат предатели на борците.

Хенри Холтспър подозираше тия черти в характера му и това го възпря да му открие тайната, запечатана в шестте писма, които му повери да занесе, след като му съобщи имената на благородниците, за които бяха предназначени.

Обещавайки — съвсем искрено — да изпълни задачата, дърварят излезе от стаята. Но когато се намери в тъмния хол, погледът, който хвърли през рамо, издаде неговите неприязнени чувства към покровителя му. Още по-мрачен беше погледът, отправен към младия индианец, когато той — с явно нежелание — му подаде прощалната чаша.

Уил не продума и не вдигна наздравица нито за господаря, нито за слугата. Чашата с ейл бе изпразнена в мрачно мълчание и след това без нито дума за благодарност той я тикна в ръцете, от които я бе получил. С грубо „лека нощ“ Уил Уолфорд излезе през коридора и скоро изчезна от погледа.

Ориол се върна в стаята на Холтспър и като спря до вратата, почака господарят му да го погледне. Когато той стори това, индианецът повдигна дясната си ръка хоризонтално с дланта нагоре и описа широк кръг встрани.

— Добър ли казваш? Кой е добър. — Индианецът направи знак, че още не е свършил.

— А, имаш ли още нещо да кажеш? Продължавай!

Индианецът отново отдалечи ръка от тялото си с вълнообразно движение. Този път палецът беше вдигнат нагоре.

— Не — каза кавалерът, обяснявайки знака, — не е добър, искаш да кажеш? Този, който току-що си отиде ли?

Ориол кимна утвърдително и постави пред устата си показалеца и средния си пръст съединени. След това, отдалечавайки ги от устните си, той ги раздели — това означаваше, че думите на дърваря са раздвоени, т.е., че говори едно, а върши друго.

— Лъжец, измамник, искаш да кажеш, Ориол? И аз подозирам това. Не се страхувай, няма да му се доверя много. Но хайде, мой верни червенокожи, ти сигурно си много уморен. Затвори вратата, за да не влизат плъховете и крадците, и иди да си легнеш. Надявам се, че вече няма да ни безпокоят посетители, докато не си починем добре. Върви да спиш, мое момче.

С тези думи кавалерът взе лампата, излезе от библиотеката и тръгна към своята спалня.