Бялата ръкавица

Глава XXVIII. Ревнивият подслушвач

Ако никой не видя срещата на Мериън Уейд и Хенри Холтспър, то имаше един, който забеляза раздялата им, и в погледа му се прочете болка. Този човек беше Ричард Скарт.

След обеда някои служебни задължения ангажираха капитана на кирасирите за един-два часа, а после — тъй като нямаше друга работа до вечерта — той реши да се срещне с дамите от дома, по-точно с тази, която за кратко време, само за един ден, беше разпалила у него чувство, ако не почтено, то поне много пламенно.

Той беше вече толкова влюбен в дамата, колкото беше възможно за човек като него. Цял месец, прекаран в нейната компания, не би могъл да го накара да се влюби по-силно. Хладният начин, по който тя прие комплиментите му — макар и отправени с многозначителната изтънченост на опитен съблазнител, — вместо да изстуди зараждащите се у него чувства, наля масло в огъня. Той беше твърде опитен в побеждаване угризенията на моминската скромност, за да се отчае още при първия отказ.

— Аз ще я спечеля въпреки нейното безразличие — каза той на Стъбс, когато се върнаха в стаята си. — Пфу! Това са само преструвки пред непознати. Ей богу! Подобно начало ми харесва. Омръзнали са ми лесните победи. Тази обещава да бъде малко по-трудна и ще ми помогне да убия скуката, която иначе може мене да убие в този селски лагер. Ще я спечеля, както съм печелил и другите — както бих спечелил самата Лукреция, ако живееше в наши дни.

На тази хвалба подчиненият му отговори одобрително по своя характерен начин:

— Сигурно ще го направите, ей богу! — каза той, сякаш вярваше в непобедимостта на този, който неведнъж беше провалял и неговите възможности в любовната игра.

Скарт беше решил да не губи време, а да започне тази любов. Страстта му го караше да действува незабавно и първата крачка беше да се срещне с жената, която бе решил да спечели.

Едно бе обаче да желаеш среща с дъщерята на сър Мармадюк Уейд, а друго — да се срещнеш с нея. Капитанът на кирасирите не можеше тук нито да заповядва, нито пък да получи срещата с молби. Всеки опит от негова страна да поиска насила подобно нещо можеше да завърши с неуспех. Защото, макар че успя да принуди сър Мармадюк да осигури легла и храна за него и за войниците му, както и фураж за конете, тиранията на краля не можеше или по-скоро не се осмеляваше да се простре толкова, че да оскверни светостта на семейството на един благородник. Светостта на този дом и без това вече бе нарушена от самия акт на „кралско благоразположение“.

Като се вземеха предвид тези обстоятелства, за Скарт беше ясно, че желаната среща може да стане само със стратегия и да изглежда чисто и просто случайна.

Преследвайки този свой план, той излезе от стаята си около половин час преди залез слънце и тръгна да се разхожда из градината, като се спираше ту да разгледа някое цвете, ту да проучи някоя статуя, сякаш ботаниката и ваятелското изкуство бяха единствените неща, които го интересуваха в момента.

Ако някой наблюдаваше отблизо израза на лицето му, лесно би забелязал, че в него няма нито любов към изкуството, нито пък възхищение от природата. Обратното, докато той привидно се занимаваше с цветята или със статуите, очите му бяха обърнати към къщата и крадешком оглеждаха прозорците й.

За да не се изложи като благовъзпитан човек, той се движеше на разстояние от стените от другата страна на живия плет. Така той премина пред къщата и стигна до оная страна, която гледаше на запад.

Тук неговото тайно разузнаване продължи с още по-голямо старание, защото, макар да не беше сигурен коя част на къщата е заета от дамите в семейството, предполагаше, че е западното крило. Приятното изложение на тази част, по-грижливо гледаните цветя и зелените полянки ясно показваха, че това е светата обител.

Той разгледа прозорците един по един, опитвайки се да надникне във вътрешността на стаите. Но след като употреби цял четвърт час за това трудно проучване, той не откри нищо, което да възнагради старанията му — нито едно лице на живо същество.

Само веднъж той забеляза фигура в една от стаите на долния етаж, но тя беше в тъмни дрехи и доколкото можа да види, беше фигура на мъж. Сър Мармадюк се разхождаме в библиотеката си.

— Изглежда, че жените не са вътре — промълви Скарт недоволно. — Боже мой! Та те може би се разхождат из парка. Вечерта е прекрасна, залезът — очарователен. Ей богу, не бих се учудил, ако са излезли да му се порадват. Само да можех да я намеря вън, ще бъде чудесно. Ще се поразходя и аз. Може пък да я срещна. Възможно е.

С тези думи той се отдели от статуята, която от дълго време разглеждаше, и тръгна към малкото мостче над рова.

Тъкмо беше сложил ръка на вратичката с намерение да я отвори, когато очите му се спряха на нещо, което накара кръвта му да скочи до бузите и да стигне чак до бледото му чело.

От издигнатото мостче той виждаше дългата алея, която водеше към пътя. Далече надолу, близо до входната врата на пътеката, стоеше кон, оседлан и обюздан, сякаш чакаше ездач да го възседне. Никой не държеше животното, никой не се грижеше за него, никой не се виждаше наоколо. Но не поради обстоятелството, че видя оседлан кон, за който никой не се грижеше — макар това да беше твърде странно, — кръвта лумна в бузите на кирасирския капитан и накара ръката му да потрепери върху натиснатата дръжка. Развълнува се затова, че видя този именно кон, защото по извитата шия и самуреното наметало на животното, видими дори в сивата дрезгавина на здрача, Скарт позна коня, който бе изиграл такава голяма роля в неговото унижение.

— Господи, та това е конят на Холтспър! — бяха думите, които изскочиха механично от устните му. — И той самият трябва да е някъде там, зад дърветата. Там — а какво търси там?

— Ще отида и ще видя — промълви той след кратко колебание.

Отвори вратичката, мина през нея, бързо прекоси останалата част на моста и продължи към мястото, където стоеше конят.

Скарт не тръгна по самата алея направо към предмета, който тъй го беше заинтересувал, а продължи по околен път, през горичката, която растеше в полите на хълма.

Имаше причини, за да заобикаля така.

— Холтспър в парка на сър Мармадюк! — мърмореше той, като се промъкваше през храсталаците предпазливо като ловец на сърни. — А къде е дъщерята на сър Мармадюк?

Съмнението, промъкнало се в сърцето, като огън разгорещи кръвта във вените му. Краката му се подкосиха. Той почти залиташе, когато преминаваше по моравата.

Ревността му едва ли намаля, когато стигна до редицата кестенови дървета, които ограждаха алеята, и протягайки шия, за да погледне, видя един мъж да излиза измежду дърветата и да застава до коня, а в същото време нещо бяло, подобно на женско покривало или шал, се развя между листака, който засенчваше пътеката.

Мъжа той позна веднага — Хенри Холтспър! А жената, макар че се виждаше по-неясно, можеше да бъде само тази, която заемаше мислите му — само Мериън Уейд!

Макар че не беше страхливец и бе свикнал на неочаквани и опасни срещи, сега Скарт стана жертва на страха и нерешителността. Разгневен, той би могъл да се спусне по склона и да прободе Холтспър в сърцето без милост или разкаяние. Но той и не мислеше да действува така открито. Срещата от предишния ден — за която болките в ранената ръка настоятелно му напомняха — му беше отнела желанието да поднови познанството си с Черния конник.

Той само се чудеше дали да се скрие зад дърветата и да остави дамата да отмине към къщата, или да остане в засада, докато тя стигне до него, и тогава да се присъедини към нея.

Вече беше сигурен коя е тя. Облечената в бяло фигура, застанала сега в откритата алея, беше Мериън Уейд. Никоя друга не можеше да има такива прекрасни очертания в здрача.

Едва когато конникът скочи на седлото, обърна гръб на къщата и замина, Скарт се освободи от своята нерешителност.

Той чувствуваше, че се намира в такова състояние, в което може да стане смешен, и че по-разумно ще бъде да не се показва. Но горчивото жило терзаеше душата му и ставаше още по-горчиво от това, че той подозираше някаква любовна история. Тази жестока мисъл го измъчваше до дъното на сърцето му, заглушаваше всяко благоразумие и предпазливост й го принуждаваше да се представи.

Хитростта и властта над чувствата, придобити от богатия му опит, му помогнаха да се овладее дотолкова, че да може да води учтив разговор.

В този миг Мериън стигна до него.

Тя се стресна, когато видя Скарт да излиза измежду дърветата. Необузданата страст, която светеше в очите му, й уплаши, но тя почти не издаде тревогата си. Беше твърде добре възпитана, за да показва вълнението си дори при такива подозрителни обстоятелства. Сърцето й, изпълнено в този миг е висше щастие, беше твърде силно, за да усети страх.

— Добър вечер, сър — каза тя в отговор на поздрава, който Скарт й отправи, когато приближи.

— Простете въпроса ми, госпожице Уейд — каза той, като тръгна до нея. — Не се ли страхувате да се разхождате толкова късно, когато наоколо гъмжи от такива свирепи разбойници, за каквито брат ви ми разправи? Ха! Ха! Ха!

— О! — каза Мериън, отговаряйки на въпроса в същия дух, в който й бе отправен. — Така беше, преди капитан Скарт и неговите всяващи страх кирасири да дойдат при нас. Под тяхна закрила, струва ми се, не трябва да се страхуваме нито от разбойници, нито пък от грабители.

— Благодаря за комплимента ви, лейди! Само да можех да се полаская от мисълта, че нашето присъствие тук се смята от госпожица Мериън Уейд за закрила, това би компенсирало донякъде неудобството, че сме натрапени гости на нейния баща.

— Вие сте много любезен, сър! — каза тя и с лек поклон поблагодари за извинението.

Като хвърли бърз изпитателен поглед към капитана, тя продължи мислено:

„Ако този човек е искрен, тогава дяволът е ангел. Ако е такъв наистина, тогава за пръв път виждам очи, които така да прикриват сърцето.“

— Повярвайте ми, госпожице Мериън — продължи лицемерът, — аз ясно съзнавам положението си тук. Знам, че на мене не може да се гледа другояче освен като на натрапник. Макар че е истинско удоволствие да се ползувам от гостоприемството на благородния ви дом, аз с радост бих се отказал от това щастие, стига то да бъде в съгласие с дълга ми към нашия крал — който, естествено, стои над всичко друго.

— Така ли?

— За един офицер от кирасирите на негово величество той трябва да стои над всичко.

— Може би във Франция или във Фландрия, където, както чух, сте били досега. Но в Англия, сър, в очите на една англичанка има по-високи задължения от задълженията към краля. Минавало ли ви е през ума, че вие имате дълг и към народа или ако предпочитате израза — към държавата?

— L’etat c’est roi, l’etat c’est moi!45 — ето веруюто на Ричард Скарт!

— Дори ако кралят ви е деспот?

— Аз съм само войник. Аз не мога да оспорвам прерогативите46 на кралската власт, а трябва само да изпълнявам кралските заповеди.

— Благородно верую! Благородни чувства за един войник! Чуйте какво мисля пък аз, сър!

— С удоволствие, госпожице Уейд! — отвърна Скарт, потръпвайки под нейния презрителен поглед.

— Ако аз бях мъж — продължи тя с очи, искрящи от възбуда, — по бих предпочела да обръсна темето си и да го покрия с монашеска качулка, отколкото да нося шпага, която да изтеглям за позорната кауза на един безскрупулен крал! О! В тази страна се раждат мъже, чиято слава ще надживее дребната известност на нейните принцове! Когато кралете потънат в забравата на вековете, имената на Вейн и Пим, Кромуел, Хемпдън47 и Холт… — тя почти произнесе името, което уважаваше най-много — ще бъдат най-често споменаваните!

— Това са опасни думи, госпожице Уейд! — отвърна Скарт, чието верноподаничество и зараждащ се гняв се бореха с възхищението, което не можеше да не почувствува към красивата ентусиастка. Страхувам се, че вие сте бунтовница, и ако аз наистина бях толкова верен на своя крал, колкото би трябвало да бъда, мой дълг щеше да бъде да ви пленя. Ах! — продължи той, като се наведе към гордата девойка и в гласа му прозвуча двусмислена молба. — Да пленя вас, да станете моя пленница — това ще бъде наистина приятен дълг на един войник, възнаграждение за цял живот.

— Охо! — възкликна Мериън, преструвайки се, че не разбира намека. — Тъй като искате да ме вземете в плен, аз трябва да се помъча да избягам от вас! Лека нощ, сър!

Като хвърли тържествуваща усмивка към разочарования обожател, тя бързо се отдалечи, премина пъргаво през мостчето и изчезна от погледа му сред храстите, заобикалящи къщата.