Бялата ръкавица

Глава XLV. Буря и затишие

Присъствието на Хенри Холтспър трябва да бъде обяснено.

Защо той още се бавеше на това място, толкова опасно за него, дето го очакваше сигурна смърт, ако го заловяха повторно?

Казват, че лисицата и заекът обичат да се навъртат около колибата на кучето, сякаш опасността ги привлича. Поведението на пленника на Скарт, който беше останал близо до своя затвор, колкото и да напомняше глупостта на лисицата и заека, може лесно да бъде обяснено.

Като излезе от вратата, която съобрази да затвори зад себе си, Холтспър пое надясно, към западната фасада на зданието. Той си спомняше за окопа, заобикаляш живия плет. Беше забелязал, че в окопа няма вода и че до него лесно може да се достигне от предния наклон. Стигнал веднъж дъното му, трудно биха могли да го открият, а застанал прав, той би могъл да вижда над окопа и да разбере дали го преследват. Ако всичко беше наред, той спокойно щеше да премине през сухия изкоп и да стигне до задната страна на жилището, без да сложи крак на откритото пасбище. А в случай че почнеха да го преследват веднага, все пак окопът би бил най-доброто скривалище. Той стигна до рова и скочи вътре.

Не се беше привидяло на часовоя, че една фигура, обгърната с наметка, изчезва в тази посока по твърде тайнствен начин.

Като слезе в рова, Холтспър спря, за да се освободи от неподходящите дрехи, които пречеха на движенията на ръцете и краката му. Той захвърли полата и наметката.

Следващото му действие беше да погледне навън и ако е възможно, да разбере дали караулът е разбрал, че тон е избягал. Това стана в оня момент, когато часовоят беше излязъл пред вратата и викаше своята Бетси да се върне. Беше толкова тъмно, че Холтспър не можеше да го види, но разбра, че резето се дърпа и чу думите на Уидърс.

В следния миг светкавицата блесна и откри пред учудените очи на часовоя една дама, облечена в скъпо кадифе.

Холтспър също видя дамата, но това му направи съвсем различно впечатление.

Първото му чувство беше на изненада, бързо последвана от неясна болка.

Изненадата възникна от това, че видя Мериън Уейд навън в този час на нощта. Защото въпреки наметката и ниско Спуснатата качулка той позна дъщерята на сър Мармадюк. Бързата й походка и стройната симетрична фигура можеха да бъдат познати веднага от всеки, който веднъж ти беше видял — а в ума на Хенри Холтспър те се бяха отпечатали неизличимо.

Второто му чувство беше последица от редица въпроси. Защо беше излязла? За да се срещне с някого ли? Среща ли имаше? Със Скарт ли?

В продължение на няколко мига сърцето на влюбения гореше или поне той го усещаше, че гори.

За щастие, ужасното чувство не трая дълго.

То бе заменено от чувство на огромно удоволствие. Душата на Хенри Холтспър трепна от тържествуваща радост, когато видя дамата да се приближава към дворната врата и да иска от часовоя да я пусне вътре. Той можа да чуе част от разговора, който водиха. Светлината на светкавицата му показа протегнатата и ръка и жълтото злато, което святкаше между пръстите й. Не беше трудно да се разберат намеренията й. Тя подкупваше пазача. За какво? За да влезе вътре ли?

— Бях несправедлив към нея! — възкликна Холтспър, обяснявайки намерението й по своему. — Ако е така, ще изкупя грешката си. Може би ръкавицата, която Скарт носеше, е била открадната — сигурно е била открадната. Ще се убедя в това, ако посещението й е предназначено за мене. Никоя кокетка не е способна на подобна жертва. Ах! Тя рискува всичко. Аз ще рискувам свободата си — живота си, само за да се уверя, че това е за мене. Какво блаженство е да си мисля, че е така.

Като каза това, той спря нетърпеливо до стената на окопа с намерение да се покатери и да се върне при вратата.

Но не успя. Ровът беше дълбок — над главата му. Той виждаше над него, като застанеше до отсрещната страна. Не можеше, обаче да достигне края му с ръце, макар че подскочи нагоре няколко фута от дъното на изкопа.

След няколко несполучливи опита той се отказа.

— Мостчето! — промълви Холтспър, сещайки се за него. — Мога да заобиколя през него.

Той тръгна покрай отсрещната страна на изкопа и бързаше нетърпеливо, без дори да се опитва да се прикрива. Тъмнината го предпазваше. От поройния дъжд, който внезапно започна да се лее, нощта изглеждаше още по-тъмна.

Това го забави, защото обраслият с трева наклонен изкоп стана изведнъж хлъзгав и той с мъка вървеше, по него.

Когато стигна до моста, яви се друга пречка. Вратата по средата на мостчето беше затворена и заключена, както винаги през нощта, а да се покачи през нея беше доста опасно.

Но и това стана и Холтспър отново се намери в заграденото от живия плет пространство.

Забавянето му попречи на първоначалния му план. Когато тръгна към вратата, той я чу отново да се завъртва на пантите си и видя в отворената врата очертанията на една женска фигура.

Миг след това тя зави край ъгъла на зданието и продължи към верандата.

Холтспър спря и за миг се поколеба дали да се представи.

Не грешеше ли относно целта на нощното посещение в двора? Какво не би дал, за да научи тайната, която бе поверена на този доверен часовой!

Ако грешеше — колко неприятно би било тогава да се срещнат! Не че се страхуваше от изневяра. Не! Подобна мисъл дори не му мина през ума. Но неудобството от такова свиждане, смущението — всичко би останало за негова сметка.

Колебанието му трая само миг. Може би това бе последният път, когато щеше да има възможност да поговори с Мериън Уейд.

Тази мисъл заедно с убеждението, че правилно е разбрал целта на нейното идване тук, отново го окуражиха и промъквайки се през храстите, той застана до нея и произнесе името й.

Неговият глас достигна така неочаквано до слуха й през развихрилата се буря.

— Ти ли си, Хенри! — каза тя, обзета от първото чувство — радостта, че го вижда свободен и спокоен.

Но после сякаш си спомни как е получил свободата си — нахалните думи на неговата освободителка още звучаха в ушите и — и държанието й внезапно се промени; гордата дъщеря на сър Мармадюк Уейд стана надменно сдържана; имаше право да се държи така.

— Сър! — продължи тя, опитвайки се да изглежда безразлична. — Изненадана съм да ви видя тук. Очаквах, че сте далече.

— Трябваше да бъда, но…

— Няма защо да се въздържате да кажете причината. Знам я. Лесно е да се разбере.

— Мериън!

— Вашата освободителка без съмнение скоро ще намери възможност да бъде с вас?

— Значи ти знаеш как съм избягал? — извика Холтспър, който, зарадван от откритието, че Мериън е била в неговата тъмница, не обърна внимание на язвителния й тон. — Ти си била там! Видяла си…

— Вашата заместничка ли, господине? Не е чудно, че се тревожите за тази, която ви е направила такава голяма услуга. Мога да ви докладвам, че тя е в най-добро настроение, горда от постижението си, но малко нетърпелива, може би защото иска да избяга с вас. Не се тревожете за нея. Няма да ви накара да я чакате дълго. Жена, надарена с толкова изобретателност, ще се справи лесно дори и с двайсет часовои.

— Мериън!

— Колко жалко, че не се обръщате с „Бетси“. Колко жалко, че тя ви задържа тук, и то в такова лошо време. Аз самата ще избягам от него. Лека нощ, сър, или добро утро — което предпочитате.

— Мериън — Мериън Уейд! Не си отивай! Не ме оставяй така! Една дума само — чуй ме!

Не беше трудно сега за Холтспър да застане в положението на молител. Посещението на Мериън в затвора и предполагаемата цел на това посещение отново го бяха уверили в любовта й, в която той доскоро се съмняваше.

Молбата я спря. Тя звучеше твърде искрено, за да й устои.

— Аз не чаках нея — продължи Холтспър, разбирайки сега по-ясно поведението й, което го изненада. — Аз чаках тебе, Мериън — тебе!

— Подобна плитка лъже е недостойна за вас, господине, недостойна за един джентълмен. Невъзможно е да сте очаквали да видите мене! О! Колко слаба бях аз да сложа доброто см име в ръцете на човек, който…

— Който би дал живота си, за да го запази от най-малкото петънце. Повярвай ми. Мериън Уейд, аз останах само защото исках да говоря с тебе. Видях те тъкмо когато бързах да си отида. Не съм очаквал подобна възможност, изпратена ми от небето! Видях те, че приближаваш вратата и влизаш вътре. Трябва ли да ти описвам надеждата, която трепна в сърцето ми, когато си представих, че може би идваш за мене? Не мога — думите са слаби да изразят това, което почувствувах, което чувствувам!

Предавайки се, гордото момиче се обърна към него както цветето се обръща към своето божество, слънцето, от което получава всичките си радости.

Както листенцата на цветето се разтварят от гальовните слънчеви лъчи след продължителна влажна, тъмна нощ, така и сърцето на Мериън Уейд се съживи с нов живот, с нова надежда и радост, докато слушаше тези искрени уверения.

До този миг тя не беше изпълнила думите си. Подслонът беше наблизо, но тя не се беше възползувала от него, а когато любимият й спря да говори, тя сякаш вече не мислеше за подслона.

Качулката все още висеше на раменете й и главата и беше изложена на бурята. Дъждовните капки блещукаха по гъстите й златни коси и се губеха вътре в тях. Те радостно се гонеха по топлите й, поруменели страни; струяха по диплите на скъпата й наметка, свободно влизаха в гънките, но тя не ги забелязваше.

Ако преди малко нещастието я караше да не усеща бурята, то сега щастието я правеше да не я забелязва.

Молбата на Холтспър не беше отхвърлена и той не беше отблъснат, когато се приближи. Позволено му бе да прояви любовната си грижа. И взимайки нежно ръката на любимата си, тон я поведе към верандата.

Бурята продължаваше да бушува, но никой от тях не я забелязваше. Те се бяха спасили от друга буря, много по-опасна от сблъскването на природните стихии, бурята на най-силните човешки страсти — ревността и любовта. Битката бе преминала. Ревността бе избягала от бойното поле и оставаше любовта да тържествува в сърцата на двамата.