Глава LII. След ареста

В дните на Чарлз (Мъченика!) арестуването на държавници не беше гага avis, както е днес. Лод имаше свой списък, а също и Страфорд — този благороден по произход, но жесток слуга на един деспот, който също завърши живота си като затворник — най-видният от всички затворници.

[ Rara avis (лат.) — рядко явление. Б. пр.]

Благородник да бъде заклеймен и затворен в Тауър съвсем не беше рядко явление и едва ли правеше по-голямо впечатление, отколкото залавянето на някой джебчия днес.

Арестуването на Хенри Холтспър се прие като нещо обикновено. По-необикновено бе освобождаването и бягството му, но и те — като всяко чудо, за три дни се заличиха от паметта на хората.

Малцина разбраха как точно е било организирано освобождаването и как оная тълпа от „неверни мошеници“ — както ги назоваваха привържениците на краля — се беше събрала така навреме пред „Розата и короната“. Никой, дори и мълвата, не знаеше къде беше отишъл беглецът. Предполагаше, се, че е потърсил убежище — и го е намерил — в онова огромно скривалище, безопасно като самата пустиня: Лондон.

По онова време за хората, обвинени в „предателска дейност“ към краля-деспот, големият град беше най-сигурният приют в цялата страна.

Капитанът на кирасирите беше направил всичко, което бе по силите му, за да не се разчуе случката. Той не беше съобщил в главната квартира нито за ареста, нито за това, което последва, и се оказа толкова „немарлив“ служител, че остави обстоятелствата при бягството на Холтспър да минат без разследване. Скарт все още хранеше надежда, че ще има възможност да го залови отново, и за тази цел вложи — макар тайно — всичките си сили.

Той изпрати тайни агенти в различните краища на областта, а никакво съобщение, дори, писмо не можеше да влезе в жилището на сър Мармадюк Уейд, без капитан Скарт да знае неговото съдържание.

През този период положението му в лагера, които обитаваше, може да се сметне като твърде неестествено.

Между него и семейството на стопанина се беше установила известна близост. Въпрос е доколко тя беше приятелска и от двете страни.

Чужденецът или повърхностният наблюдател би могъл да повярва това, да повярва дори, че Скарт е много сърдечен. От първия ден на пребиваването му под покрива на сър Мармадюк той държеше войниците си в строго подчинение — толкова строго, че те не бяха нанесли на домакините и най-малка обида.

Но капитан Скарт беше строг командир и подчинените му знаеха това. За всяка най-малка случка, нарушение или неприятност, причинена на обитателите на дома, се поднасяха хиляди извинения и човек можеше да си помисли, че кралските кирасири са изпратени в Бълстрод като почетна стража, която да се грижи за собственика, а не „разквартировани“, които да живеят на негова сметка.

Тези внимателни грижи към сър Мармадюк не се дължаха нито на кавалерство, нито на доброта — те имаха само една цел — да спечелят дъщеря му. Скарт искаше сърцето й, както и ръката й. Сърцето й искаше, защото я обичаше с цялата бурна страст на своята високо надарена, но лошо направлявана душа; ръката й искаше, защото ламтеше за нейното богатство — Мериън Уейд в допълнение на своята изключителна хубост беше наследница и на едно голямо имение.

Като нейната зестра нямаше втора в графството, защото освен Бълстрод, тя имаше и още едно имение. Скарт знаеше това и по тази причина искаше да притежава и сърцето, и ръката й.

Ако не успееше да спечели първото, той все пак можеше да се надява, че ще спечели второто, което заедно с богатството щеше да успокои нараненото му честолюбие.

Скарт беше решил, че Мериън Уейд трябва да стане негова жена, независимо от това дали го обича, или не, и ако честни средства не помогнеха за изпълнение на намеренията му, нямаше да се поколебае да си послужи с нечестни.

Беше готов да разкрие ужасната тайна, до която се бе добрал по такъв подъл начин.

Животът на сър Мармадюк Уейд зависеше, така да се каже, от устата на Скарт. В този момент Скарт държеше рицаря в ръцете си така, като че той вече беше изправен пред Стар Чамбър с двадесет свидетели, готови да се закълнат, че е изменник.

Скарт трябваше да каже само една дума; за да го изпрати в онова страшно място, и сър Мармадюк знаеше това. Само един знак да дадеше на своите войници и неговият хазяин можеше да се превърне в негов затворник!

Той не смяташе, че ще трябва да доведе нещата до такава неприятна крайност. Твърде много вярваше, че жените не могат да устояват на мъжкия му чар. Изглеждаше, че сега, след като човекът, който смяташе за свои съперник, не е пред очите на Мериън, тя вече и не мисли за него. И откакто него го нямаше, Скарт всеки ден все повече се убеждаваше — мисълта беше подхранвана от желанието му това да е така, — че връзката между Мериън и Холтспър не е била от любовен характер.

Възможно е подаряването на ръкавицата да е било знак на благодарност за извършена услуга. Подобни подаръци бяха нещо обикновено и знаците, носени върху шапките и шлемовете, не винаги означаваха някакво нежно чувство. Тяхното кратко запознанство — Скарт се беше потрудил да се осведоми относно това — оправдаваше неговото предположение или поне на него му беше по-приятно да мисли така.

Жените в ония дни бяха едни от най-добрите политици. Една жена беше предизвикала войната с Испания, друга беше причинила намесата във Фландрия, жена беше довела до нашия изкуствен съюз с Франция — жена управляваше Англия както на времето, така и днес!

Мериън Уейд беше жена — една от ония, конто са способни да направлявах съдбините на цял народ. Нейните политически убеждения не останаха тайна за офицера-роялист. Неговите собствени убеждения и привържениците на тия убеждения често ставаха жертва на саркастичните й забележки и той не се съмняваше в републиканските й склонности.

Може би само симпатии от такъв характер съществуваха между нея и Холтспър?

Ако би могъл да наблюдава държанието й през целия оня паметен ден, в който конспираторът избяга, тогава мъчно щеше да се задоволи с тия мисли.

Тъжното й лице, когато през решетката на прозореца си видя своя любим отново в ръцете на врага, отново пленник, можеше да докаже и на най-незаинтересования наблюдател, че тя е в тревога, която само любовта може да създаде.

Ако бе имал възможност да я види през времето от отвеждането на затворника към опасната му тъмница до завръщането на конника-пратеник, донесъл новината за бягството му — той щеше да се убеди, че е обзета от безпокойство, което само влюбеният може да изпита. С каква неописуема радост беше изслушала Мериън последното съобщение! Може би то я възнагради за ония изпълнени със страдание моменти, които тя мълчаливо понесе.

Колкото и дълбока да беше скръбта, последвала това събитие, Скарт намери известно утешение в мисълта, че отсега нататък няма кой да препречва пътя му.

Щеше да се погрижи съперникът му никога вече да не прекрачи прага на жилището на сър Мармадюк, нито пък да има достъп до дъщеря му, докато той самият не разбере дали ще приемат, или отхвърлят предложението му.

През цялото това време сър Мармадюк и хората му се държаха любезно със своите неканени гости.

Но човек, отблизо запознат с отношенията им или внимателно наблюдаващ водените помежду им разговори, непременно щеше да забележи, че тази любезност е по-скоро принудителна, отколкото естествена.

Че това беше така — или по-скоро, че наистина съществуваше някакво привидно приятелство, — изисква малко обяснение.

Сър Мармадюк се държеше любезно, защото чувствуваше доста ясно приближаването на опасност. Арестуването на неговия съмишленик-конспиратор беше знаменателно, а от това обстоятелство не беше трудно да се извадят множество неприятни заключения.

Начинът, по който той се държеше със Скарт, беше не само противен на убежденията му, но и много неприятен за самия него. Имаше моменти, когато се изкушаваше да смъкне маската си и да понесе и най-лошото, което можеше да последва от това. Но благоразумието го караше да бъде търпелив и да се надява, че не след дълго нещата ще вземат по-благоприятно развитие.

Кралят беше принуден да издаде указ — не за избирането на нов парламент, а за свикването на стария. И към това се насочваха надеждите и очакванията на партията, на която сега сър Мармадюк беше отявлен член. Любезността, която Мериън проявяваше към Скарт, беше също примесена с недоверие. Единствената причина за това беше нейната любов към баща й.

Към него тя изпитваше нещо повече от синовна обич, защото беше достатъчно възрастна и достатъчно умна да оцени вроденото благородство на неговия характер. Тя разбираше, че някаква опасност го заплашва, макар че не знаеше каква. Сър Мармадюк не й беше разкрил тайната, която щеше да й помогне да разбере. Той не стори това, защото не искаше да й създава излишни тревоги, и просто я беше помолил да се отнася към неканените натрапници много любезно.

Намекът беше достатъчен и Мериън, укротявайки своята горда душа, му се подчини.

Скарт нямаше и най-малкия повод да се оплаче от каквато и да е обида, нанесена му от дъщерята на неговия домакин. Обратното — държанието й към него беше толкова дружелюбно, че понякога той започваше да вади от това заключения, твърде ласкателни за него.

Така спокойно протекоха първите няколко седмици от пребиваването на Скарт в Бълстрод, когато изведнъж се случи нещо, което причини вълнуваща промяна в положението.

Това беше един „fete champetre“, уреден от сър Фредерик Дейръл, лорд на имението Фулмиър; едно от забавленията на празненството щеше да бъде пускането на голям брой ловни соколи.

Беше поканен елитът на графството, включая сър Мармадюк Уейд и неговото семейство заедно с военните му гости — капитан Скарт и корнетът Стъбс.

Загрузка...