Бялата ръкавица

Глава XXV. На полски лагер

Върху гордото чело на един от централните хълмове на парка Бълстрод се намираше жилището — великолепно здание от червени тухли и фасада от бели камъни, пренесени през морето чак от каменоломните на Кен.

Постройката беше в нормандски стил, с дебели масивни стени и кръгли римски арки над вратите и прозорците. Пред нея имаше пространство, предназначено за цветя и храсти, а отзад се намираха конюшните и другите пристройки, тъй че между тях и жилището се образуваше голям двор.

Зад пристройките беше градината; в нея се отиваше от двора през здрава желязна врата. Всичко това — дворове, градини и къщи — бе опасано от дълбок боен ров, който придаваше на господарската къща вид на укрепен замък.

На утрото след празненството дворът в парка Бълстрод представляваше необикновена гледка. Ако някой чужд човек влезеше през голямата арковидна порта, можеше да вземе квадратния двор за казармен плац. Край стените стояха цял ред коне, вързани за куки, току-що забити в зидарията. Мъже с високи ботуши, с дълги чорапи и груби ризи с навити до лактите ръкави се занимаваха с конете.

Пред тях върху изпръсканите мокри плочи имаше кожени кофи с вода.

Насядали по пейките или наклякали върху грубите вълнени наметки за конете, се виждаха други мъже в подобно облекло, които почистваха броните и излъскваха стоманените ризници, набедрениците и шлемовете, докато те заблестяваха като сребро, и тогава ги окачваха на стената под нещо като навес, построен специално за тази цел. Под същия навес, наредени върху специални дървени подпорки, стояха големи кавалерийски седла.

Навред по стените висяха юзди, шпори, пистолети и кобури, шпаги с колани и разни защитни и отбранителни оръжия.

Едва ли е нужно да се споменава, че криете и войниците, седлата, юздите, оръжията и броните бяха съставните части на кирасирския взвод на капитан Скарт.

От цвиленето на конете — нещо необичайно за тук, и лаенето на кучетата — нещо обикновено, от проклятията и брътвежа на шестдесетте мъже, разговарящи на шест-седем различни езика, тихият двор на сър Мармадюк сега приличаше на Пандемониум43, защото ако някой би могъл да надникне в митическия град, там сигурно би дочул същите разговори, каквито се водеха от войниците на Скарт.

Въпреки всеизвестната си грубост сега войниците се държаха по-добре, като че ли нещо необикновено ги възпираше. Бяха в добро настроение, естествено, защото се намираха в много удобен лагер, но не се държаха зле с обитателите на дома.

Когато някоя от прислужничките случайно прекосяваше двора, за да отиде в градината или някъде другаде, посрещаше я хор от ласкателства на френски, фламандски и английски. Но като изключим това, войниците не се държаха по-лошо, отколкото биха се държали други войници в подобен лагер.

Още повече че не бяха настанени в къщата, а спяха в пристройките. Това личеше по сламените легла, разпръснати по пода на хамбара и другите помещения, в които войниците бяха прекарали нощта.

Учтивостта, която войниците на капитан Скарт проявяваха към домакина, който твърде неохотно ги бе приел — учтивост, несвойствена за характера на войниците и изненадваща за сър Мармадюк, — изисква известно обяснение. От разговора, който в този миг се водеше между капитан Скарт и неговия корнет, всичко ще ни стане ясно.

Двамата офицери се намираха в голяма всекидневна стая, която им бяха дали в източното крило на къщата. Не е нужно да се казва, че стаята бе наредена много добре. Къщата на сър Мармадюк Уейд беше не само една от най-старите, но и една от най-представителните къщи на своето време. Стените на стаята бяха покрити с испанска кожа с отпечатани по нея фамилни гербове. От големия сводест прозорец се спущаха тъмнозелени кадифени завеси, а масивните мебели бяха украсени с изкусна резба, каквато рядко може да се срещне в наше време.

Масивната кръгла маса по средата на стаята беше покрита с тежка покривка от Дамаск, а подът вместо с брюкселски или турски килим беше постлан с рогозка от гладки лъскави тръстики, преплетени изкусно в разнообразни фигури.

Скарт беше седнал или по-скоро полегнал във фотьойл, покрит с алено кадифе, а корнетът, който току-що бе влязъл в стаята, стоеше прав пред него, сякаш получаваше или предаваше някаква поръка.

И двамата бяха без брони. Днес стоманените плочи бяха оставени настрани.

Скарт беше наконтен с всевъзможни чудновати дреболии, модерни по онова време. Той носеше къса горна дреха от жълт атлаз и бухнати къси панталони от същата материя, които по края бяха поръбени с копринени панделки, завършващи със златни ресни. Широка вандайковска44 яка от дантела, изработена на игла, подобни маншети и ален колан — поръбен също със златни ресни — украсяваха горната част на тялото му. Ботуши от жълта испанска кожа със снежнобели батистени къдри по широките им краища завършваха облеклото му.

Въпреки че беше блед, въпреки че лицето му имаше непочтен израз — който наистина не винаги се забелязваше, — Ричард Скарт беше хубав човек. Не една дворцова дама го беше заглеждала като много интересен мъж. И сега, спокойно отпуснат във фотьойла, той не беше по-малко интересен за това, че червената лента през дясното му рамо бе кръстосана от друга, по-тъмна, която поддържаше дясната му ръка.

Ранен мъж — особено ако е ранен при дуел — е опасен обект за всяка сантиментална млада дама. Капитан Скарт изглежда познаваше тази доста известна истина. И навярно такива мисли са се въртели в главата му тази сутрин, когато се е обличал пред огледалото.

Корнетът не беше толкова хубав, колкото капитанът, нито толкова добре облечен. И все пак онзи, който знаеше колко размъкнат беше Стъбс преди, би забелязал, че тази сутрин той е положил необикновени грижи, за да се издокара.

Той беше в скромен жълтеникав костюм, но яката и маншетите му бяха чисти. Чисто беше и пълното му розово лице — нещо, което рядко се случваше.

Дори и сламеножълтата му коса лъщеше, сякаш скоро и продължително я беше приглаждал с четка.

Бузите на Стъбс бяха зачервени, а очите му светеха с мека, кротка светлина, което показваше, че е обхванат от някакво необикновено чувство и от мисли, необикновени за него. С една дума, Стъбс приличаше на човек, който е имал нещастието да се влюби.

Както казахме, корнетът стоеше прав. Той също мълчеше, като че ли вече беше рапортувал и чакаше отговор.

— Радвам се, че го приемат толкова спокойно — каза капитанът в отговор на рапорта на корнета. — Нашите хора не са свикнали да спят в конюшни, когато наблизо има хубав дом. Но сега сме в Англия, Стъбс, и не върви да се държим както във Фландрия. Иначе бихме изложили нашия добър крал.

— Можем, ей богу — глухо потвърди Стъбс.

— Освен това — продължи капитанът, разговаряйки по-скоро със себе си, отколкото със своя подчинен — аз имам и друго предвид, като не им позволявам още да се отпускат много свободно. Може да дойде ден, когато ще трябва да упражним натиск. Котката си играе с мишката, преди да я изяде. Момчетата мърмориха ли, като чуха моята заповед?

— Никак. Не, ей богу! Те много ви обичат.

— Е, корнете, когато пак отидеш при тях, можеш да им обещаеш много месо и бира. Ще получат пълни дажби от едното и от другото — дори двойни дажби. Но никакви кражби и обири. Кажи им да спазват осмата божа заповед, а нарушат ли я, направо ще ги беся. Трябва да им се даде да разберат, че сега не сме на поход, а бог знае дали скоро няма да ни се случи и това. От това, което чух, и видях вчера в тълпата, никак няма да се учудя, ако кралят ни нареди да ги изколим, преди да е дошла пролетта.

— Много вероятно — тихо потвърди Стъбс.

— Няма значение за мене кога ще започне — продължи унесено капитанът на кирасирите, — няма значение кога ще започне, но ако се стигне до сблъсквания, ще ни отзоват оттук. А след ония безкрайни настъпления и отстъпления през последните шест месеца аз чувствувам, че имам нужда от малко почивка. Струва ми се, че дяволски добре бих се насладил, ако си почина тук — така, около един месец. Хубав лагер е този, нали?

— Много хубав, ей богу!

— И момичетата са хубави, видя ги, нали?

— Зърнах ги през прозореца, като се обличах. Видях две на терасата.

— Само две са — дъщерята и племенницата. Хайде, корнете, признай ми. Коя?

— Малката е по моя вкус. Истинска красавица, ей богу!

— Ха! Ха! Ха! Трябваше да се сетя, че ще е така — извика капитанът. — Да! Да! Да! — продължи той провлечено. — Винаги съм мислил, че природата създава някои хора, напълно неспособни да оценят най-изящните й творения. Този човек тук например намира дребничката малка кокетка за по-хубава от царствената и братовчедка, която според мене — човек с истински вкус и опит — е жена, известна със своите качества — ах! — и то какви качества! Ха! Ха! Ха! Стъбс вижда само елечето и полата. А аз виждам нещо повече — не е важно какво, — душата, скрита под тях. Той вижда хубавите устни, искрящите очи, правилния нос, лъскавите коси и се влюбва презглава в това или онова от тези качества, А аз не харесвам само устните, погледа или косите; аз харесвам всичко заедно — устни, нос, очи, страни и коси, — душата и тялото, взети в едно.

— Ей богу! Това е то съвършенството! — извика Стъбс, който слушаше увлекателния монолог.

— Това е, корнете.

— Но къде ще го намерите? Никъде, мисля аз.

— Ти си сляп, корнете — сляп като къртица, иначе тази сутрин щеше да го забележиш.

— Признавам — каза корнетът, — че видях нещо много близко до съвършенството — най-близкото, което съм виждал през живота си. Не вярвам в цяла Англия да има момиче, по-красиво от това същество. Не мисля, ей богу!

— Кое същество?

— Това, за което говорим, малката — госпожица Лора Лъвлейс е името й. Научих го от прислужницата ц.

— Ха! Ха! Ха! Ти си глупак, Стъбс, и добре, че си глупак. Добре е за мене, искам да кажа. Ако беше надарен с вкус и разум, можехме да бъдем съперници. И това, очарователни корнете, щеше да бъде много лошо за мене. Но сега пътищата ни водят в различни посоки. Ти виждаш нещо у госпожица Лора Лъвлейс, а аз не виждам и не мога дори да ти кажа какво е то, но у нейната братовчедка аз харесвам нещо, което наистина мога да оценя. Аз виждам съвършенство. Да, Стъбс, тази сутрин ти си видял не само най-хубавата жена в графството Бъкс, но може би и най-красивата в цяла Англия. Въпреки това не си го разбрал! Но нищо, достойни корнете. Всеки има свой вкус. Добре, че всички не мислим еднакво!

— Добре, че е така, ей богу! — съгласи се корнетът както обикновено. — Малката ми се харесва повече.

— Нека бъде твоя. А сега, Стъбс, понеже не мога да напусна стаята с това ранено крило, иди и поискай среща със сър Мармадюк. Постарай се да загладиш вчерашната ни грубост и му обясни по околен път — ти знаеш как, — че бяхме попрехвърлили с някоя и друга чашка в странноприемницата. Спомени нещо за последния ни поход във Фландрия и за свободния живот, на който сме свикнали там. Кажи, каквото щеш, но се постарай да бъде нещо, което да го смекчи и да го направи наш приятел. Аз не мисля все пак, че достойният рицар е чак толкова лош поданик. Сигурно си е навлякъл неприязънта на двореца, когато повика сина си да се върне. Направи всичко, каквото можеш, за да го разположиш към нас. Не забравяй, че ако не успееш, ще трябва да гледаме тези две хубавици само през прозореца, както си ги гледал тази сутрин. Безполезно ще е да им се натрапваме. Ако се опитаме, сър Мармадюк може да премести птиченцата си в друго гнездо и тогава, корнете, лагерът ни ще стане много скучен.

— Веднага ли да се срещна със сър Мармадюк? — запита подчиненият.

— Колкото по-скоро, толкоз по-добре. Предполагам, че вече са закусили. Хората в провинцията стават рано. Потърси го в библиотеката. Сигурно там ще го намериш, защото казват, че е учен човек.

— Ще отида там, ей богу!

И с този присъщ за него израз корнетът побърза да излезе.

— Трябва да спечеля тази жена — каза си Скарт, като стана и тръгна из стаята с решителен вид. — Трябва да я спечеля, ако ще душата си да погубя! О! Хубост! Хубост! Истинска и единствена чародейка на този свят. Ти можеш да превърнеш тигъра в кротко агне и агнето в разярен тигър. Какво бях до вчера, ако не тигър? А днес съм опитомен, кротък като кърмаче. По дяволите! Да знаех, че такава жена ме наблюдава — несъмнено тя е била там, — щях да избягна този проклет дуел. Тя е видяла всичко — сигурно е видяла! Свален от коня, победен… По дяволите!

Това възклицание, хрипливо изсъскано през зъби, и гневното изражение на Скарт показваха колко е огорчен от унижението си. Не беше само болката от скорошната рана, макар и тя навярно да допринасяше за неговото раздразнение, а жилото на поражението, което терзаеше душата му — поражение пред очите на Мериън Уейд.

— По дяволите! — възкликна той отново, разхождайки се нервно из стаята. — Кой и какъв може да е тоя човек? Само името му можаха да ми кажат — нищо друго. Холтспър! Сър Мармадюк не го е познавал до вчера! Значи не е възможно и тя да го е познавала! Не е възможно той да е имал случай да я срещне преди! Не още, не още!

— Може би — продължи той след малко и челото му отново се проясни, — може би тя не е видяла неприятната случка? Дали наистина е била там? Аз не я видях. Възможно е този човек да е женен. Той е достатъчно възрастен. Но не, ръкавицата на шапката му — бях я забравил. Едва ли е на жена му! Ха! Ха! Ха! Но това значи ли нещо? Та и аз съм бил женен; дори и тогава шапката ми е била отрупана с любовни знаци. Чия ли е тази ръкавица? Ха! Смърт и проклятие!

Скарт кръстосваше стаята не само от едната до другата страна, но по всички посоки, където го водеха блуждаещите му мисли. Когато богохулното възклицание излезе от устните му, той спря изведнъж и закова очи в един предмет пред себе си.

Върху малка масичка, скрита в тъмния ъгъл на стаята, лежеше ръкавица, сякаш някой небрежно я беше захвърлил там. Дамска ръкавица с маншет, извезана със златна нишка, а по края с дантела. Тя досущ приличаше на ръкавицата, която в момента занимаваше мислите му — ръкавицата, която вчера красеше шапката на Хенри Холтспър.

— Кълна се в небето, същата е! — И докато я гледаше, кръвта изчезна от страните му. — Не, не е същата — продължи той, като взе ръкавицата и внимателно я разгледа. — Не същата, а другата — втората! Приликата е поразителна — дантелата, бродерията, моделът — всичко. Невъзможно е да греша.

Повтаряйки последната фраза, той силно удари с пети по пода.

— Тук има някаква загадка — продължи Скарт, когато първите болезнени тръпки в сърцето му преминаха. — Сър Мармадюк не го бил познавал до вчера! И дъщерята на сър Мармадюк не го била познавала! А ето че той съвсем очебийно носи ръкавицата й на шапката си! Дали е нейна? Нейна ли е тази ръкавица? Дали не е на другата, на племенницата! Не, не, колкото и да е малка, тази ръкавица все пак е твърде голяма за оная малка лапичка. Това е ръкавицата на Мериън!

Няколко мига Скарт остана неподвижен, премяташе ръкавицата от еленова кожа между пръстите си и я разглеждаше от всички страни. Чувство, много по-силно от любопитство, го подтикваше да я изследва толкова подробно. Това личеше и от тъмните сенки, които бързо преминаваха по бледото му чело.

Видът му издаваше страдание и гняв и той натъртено повтаряше израза: „Ще попреча на това, ей богу!“ — Стой тука! — продължи той като сложи ръкавицата под дрехата до гърдите си. — Стой тука, дяволска размирнице — стой до гърдите, които изпълни с горчиви мисли. Колкото и да си малка, можеш много да ми послужиш.

И с израз на горчива тъга и мрачна решителност той продължи възбудено да кръстосва из стаята.