Бялата ръкавица

Глава XXXVI. Взето е решение за арест

Двамата шпиони си тръгнаха тихо. Те разговаряха шепнешком, докато стигнаха отвъд вратите на Стоун Дийн, а там, вече като не се страхуваха, че ще ги чуят, заговориха по-високо.

— Какъв голям лов ще бъде този — забеляза Скарт, говорейки на себе си и отчасти на своя спътник.

— Какво, капитане? — попита Стъбс.

— Да пипнем цялото това гнездо от конспиратори.

— Наистина, ей богу!

— Ще ми донесе полковнишкия чин в кърпа вързан. А ти, мой достойни корнете, ще станеш капитан Стъбс.

— Ами! Тогава защо не се опитаме да ги хванем?

— Защото чисто и просто не можем. Докато нашите вагабонти се качат на конете и дойдат, всичките тези безделници ще са си отишли. Аз разбрах, че вече свършват, и затова излязох толкова бързо. Да, да! — продължи той замислено. — Те ще се пръснат по четирите посоки, докато дойдем. А освен това, освен това той може да се измъкне в тъмнината и после трудно ще го намерим. Какво ме интересуват другите? Него трябва да си осигуря аз, а това ще стане най-добре при дневна светлина. Утре той ще бъде мой; а в други ден лейтенантът от Тауър56 ще си го прибере; после Стар Чамбър; а после — ешафода!

— Но, капитане — каза Стъбс в отговор на тези думи само част от които успя да чуе. — А какво ще стане с нашия достоен домакин сър Мармадюк? Не може ли да хванете и него?

— Когато пожелая — ха, ха, ха! И слушай, Стъбс! Искам да ти кажа нещо по този деликатен въпрос. Аз ти обещах повишение. Кралицата по моя препоръка ще се погрижи да го получиш. Но ще дам съгласието си само при известни условия, при условия — чуваш ли?

— Чувам. При какви условия, капитане?

— Че няма да казваш нито къде си бил, нито какво си чул, нито пък какво си видял тази нощ, докато не ти разреша да говориш.

— Нито дума, ей богу! Обещавам.

— Много добре. Ако искаш да те нарека капитан, в твой интерес ще бъде, достойни корнете, да удържиш обещанието си. След време ти може би ще разбереш причините, поради които искам да пазиш тайна; да — след време наистина ще ги разбереш. А дотогава нито думичка за това, къде сме били тази нощ, особено за сър Мармадюк Уейд. Е! Благородни рицарю! — продължи капитанът на себе си. — Сега аз вече притежавам слънцето, което ще разтопи леда на твоята аристократическа надменност! И ти, безразлична госпожице! Ако добре познавам жените и тия като тебе, преди още новата луна да е хвърлила върху ти своето тайнствено влияние, аз ще стъпча безразличието ти в праха, ще те накарам да разтвориш тези твои нежни ръце, да обвиеш с тях шията на капитан Ричард Скарт и да извикаш: „Бъди мой, любими! Навеки мой!“

Той се изправи ликуващ на стремената, сякаш вече бе почувствувал тази вълнуваща прегръдка, но миг след това отново се отпусна на седлото и се присви.

Това беше естествена промяна след прекалено победоносно чувство — реакция, която идва след лъжливо и егоистично самохвалство.

Внезапното му движение беше събудило отново болката в ранената му ръка. Това му напомни няколко обстоятелства, които го бяха унижили — неговия погром, намирането на ръкавицата, подозрението, че има съперник, и накрая любовната среща, която почти го увери в това.

Тези спомени, събудени от болката в още незарасналата рана, нахлуха едновременно в душата му и напълно прогониха мисълта за победа; въпреки успеха на неговата стратегия той влезе в имението на сър Мармадюк Уейд по-обезнадежден и с по-натежало сърце, отколкото който и да е скитащ просяк, преминал някога през сенчестите му алеи.

Скарт знаеше къде се намира спалнята на Мериън. Беше се постарал да научи това. Яздейки напред, той погледна към прозореца и му се стори, че видя една фигура, която изчезна зад завесата подобно на бяла нимфа, изчезваща в етера.

Той спря коня си и дълго задържа поглед върху прозореца, но нищо не се появи, което да му дари утеха. В стаята не светеше. Студеният блясък на прозореца беше в съзвучие с пропълзелия в душата му хлад и той си тръгна, уверен, че въображението му си играе с него.

Но не беше така. Това, което видя да се отдръпва от прозореца, беше наистина фигура, а не измислица — фигурата на Мериън Уейд, която се беше появила там неведнъж след неговото тръгване.

Лампата, загасена тъй навреме, не бе запалвана отново. Братовчедките пипнешком в тъмнината си бяха легнали.

Какво друго можеха да сторят? Ако това, което видяха, предвещаваше нещастие за някого, каква сила имаха те да го спрат?

Ако знаеше, че опасност заплашва човека, който беше главната причина за нейната тревога, Мериън Уейд нямаше да може да заспи спокойно.

И тя наистина не заспа. Възможно е среднощната разходка на, кирасирския капитан и неговия корнет да не означаваше нищо сериозно, но предчувствие вече тревожеше Мериън и тя не можеше да не мисли, че разходката значи нещо лошо.

Късно беше за забавления или за любовни срещи, особено в тази селска околност, където всички — дори и злодеите, отдавна спяха.

Повече от час братовчедките лежаха една до друга и разговаряха за тъй неочакваното събитие. Те си довериха и много интимни неща, но доста от това, което имаха да си кажат, остана неизказано, защото мислите им се отвлякоха от новото обстоятелство.

И двете бяха объркани, неспособни да открият причината на тайнственото заминаване на Скарт и неговия корнет.

След повече от час, прекаран в догадки и предположения, те бяха толкова далеч от истината, колкото в началото, когато започнаха да разговарят по въпроса.

Най-после Лора, по-малко заинтересувана от събитието и последствията от него, отпусна спокойно глава върху възглавницата и потъна в сън, за да сънува без съмнение Уолтър.

За Мериън не съществуваше подобна утеха. Тази нощ за нея нямаше да има почивка — образът на Хенри Холтспър витаеше в сърцето й и гърдите й бяха изпълнени със смътна тревога за неговата безопасност.

Тя не се опита да заспи. Не остана дори в леглото, а се измъкна тихо от спящата си братовчедка, приближи се пак до прозореца и се загледа навън.

След като няколко пъти отиде и се върна, тя най-после остана в сводестия прозорец и там, притаена и закрита от копринените завеси, стоя цели часове, вслушвайки се трепетно във всеки шум и в дъжда, който плискаше тежко върху покрива, терасата и дърветата; тя наблюдаваше отблясъците на светкавиците и напрягаше поглед, когато те осветяваха тъмния свод между кестените от двете страни на алеята, по която трябваше да се върнат нощните пътници.

Бдението и не остана невъзнаградено. Те се върнаха най-после така, както бяха тръгнали — двамата — Скарт и Стъбс сами.

— Слава богу! — промълви Мериън, когато забеляза двете фигури, които се връщаха по алеята, и видя, че са сами. — Слава богу! Задачата им, каквато и да е била, е свършена. Надявам се, че не се е отнасяла до него!

Тя държеше завесата така, че да я закрива, и остана на прозореца, докато конниците стигнаха до къщата. Но в тъмнината вън, все още непрогледна, освен когато проблясваше светкавица, не се виждаше нищо и тя разбра само по звука от конските копита, че вървят под нейния прозорец към задната част на къщата и влизат в двора, чиято тежка врата се затвори зад тях.

Тогава, едва тогава тя реши да се подчини на бога на съня, могъщ като самата любов; легна внимателно до Лора и се отдаде на радостите на съня — може би не толкова невинен като съня на нейната братовчедка, но дълбок като него.

Скарт не подозираше, че снежнобялото видение, което така внезапно изчезна от погледа му, беше фигурата на прекрасната жена, чаровно уплела сърцето му. Ако подозираше това, едва ли би се прибрал в спалнята си. Но той си легна с огорчена душа и от устните му вместо молитва, се изтръгна отвратителна клетва. Той само повтори клетвата, замислена отдавна — да спечели Мериън Уейд, да я спечели и да се ожени за нея с честни или нечестни средства.

Скарт си легна, но нямаше намерение да спи.

С такъв възбуден ум той не можеше да си почине. Нито пък желаеше това. Той дори не се беше съблякъл. Причината, поради която се изтегна на леглото, беше да може по-добре да съсредоточи мислите си върху злодейския си план.

Докато се връщаше, Скарт вече бе набелязал плана, по който да действува незабавно. В главни черти той включваше арестуването на Хенри Холтспър и изпращането му с охрана в лондонския Тауър. Сега умът му бе зает само с подробностите на този предварителен план.

Преди да се раздели с подчинения си, той нареди тридесет от войниците да бъдат готови да се метнат на конете малко преди разсъмване. Заповедта бе придружена с предупреждение: хората да станат от сън тихо, за да не нарушат спокойствието в къщата; да възседнат без обикновения сигнал, даден с рог — с една дума, да бъдат готови за път колкото може по-предпазливо и по-тихо.

Корнетът имаше достатъчно време, за да изпълни тези заповеди, и като знаеше колко е необходимо да се подчини на началника си, Стъбс веднага се зае с изпълнението на заповедта.

Хората бяха събудени един по един, с голяма предпазливост, както гласеше заповедта. Конете бяха оседлани мълчаливо. Взвод от тридесет кирасири, въоръжени от глава до пети, готови да възседнат, стоеше в църковния двор, когато първите светли лъчи — предвестници на зората — се появиха на източния хоризонт.

В това време Скарт, изтегнат върху леглото, оформяше своя план. Той не се страхуваше от неуспех. Едва ли бе възможно врагът му да се изплъзне. Той тъй ловко бе организирал целия, си шпионаж, че Хенри Холтспър не би могъл да подозира какво се бе случило.

Скарт беше опознал Уолфорд достатъчно добре, за да знае, че този предател ще остане верен на своята ревност и отмъщение. Нямаше опасност дърварят да предупреди Холтспър, а кой друг би могъл да стори това? Никой.

Арестуването щеше да бъде просто и лесно. Необходимо беше само да се огради къщата, да се затворят всички изходи и да се залови конспираторът по всяка вероятност в леглото му. След това Тауър, после Стар Чамбър… А Скарт знаеше достатъчно за този инквизиционен съд и беше сигурен, че издадената присъда завинаги ще отърве не само Уолфорд, а и него от омразния съперник. Това ще спаси и краля от един опасен неприятел, макар че от всички мотиви, които подтикваха Скарт към действие, този беше най-незначителният.

Омразата му към Холтспър, макар изникнала бързо и отскоро, беше така дълбока, като че съществуваше от години. Да бъде победен пред очите на тълпата, свален от коня си, принуден да извика „искам пощада“ — той, Ричард Скарт, капитан на кралските кирасири, един истински кавалер, известен шампион на дуел, — само това беше достатъчно, за да го изпълни с непримирима омраза към тържествуващия му съперник. Но да преживее това унижение в присъствието на благородни дами — пред очите на жената, която обичаше с дива, страстна любов, нещо по-лошо — жената, която той имаше основание да вярва, че обича неговия противник, — всичко това бе огорчило сърцето му повече, отколкото всяка обикновена омраза и беше изпълнило гърдите му с диво желание за отмъщение, по-силно от обикновеното.

Той обмисляше плана, докато лежеше. Действията му след това, както и промълвените думи, доказаха, че е успял да изнамери добър план за отмъщение.

— Кълна се в небето! — извика той, като скочи на крака и тръгна из стаята с големи, нервни крачки. — Сладко ще бъде това отмъщение! Тя ще го види в часа на неговото унижение! С оскубани пера ще се появи той под нейния прозорец, пред аристократичния й поглед — пленник, безпомощен, подгонен и унижен. Ха! Ха! Ха!

Ликуващият му смях показа какво удоволствие изпитва той от зрелището, което въображението му рисуваше.

— Дали да носи бялата ръкавица на шапката си? — продължи Скарт и се замисли над новия начин за унижение на своя противник. — В тази висша подигравка има нещо прекрасно. Не. По-добре не — той ще изглежда по-смешен с гола глава — като престъпник! Ха! Ха! Ха!

И той отново даде воля на необуздания си тържествуващ смях, та стаята закънтя от него.

— Бога ми! — възкликна той след кратко мълчание, през време на което сянка на съмнение пробягна по лицето му, — Ако тя му се усмихне в този час, тогава тържеството ми ще се превърне в скръб! О! С нейната усмивка той ще бъде по-щастлив от мене. — Аха! — извика той след нова пауза, през която изглежда му беше хрумнали някаква мисъл, която го разведри. — Аха! Сега го измислих. Тя няма да се усмихне. Аз ще се погрижа за това. Господи! Каква прекрасна мисъл! Той ще се яви пред нея не гологлав, а с шапка — украсена с букет цветя! Чакай да видя! Какви бяха цветята, които момичето му даде? Червени, ако си спомням добре — макове или нещо подобно. Но това не е важно — важен е цветът. Отдалеч Мериън едва ли е забелязала какви са. Трябва да бъдат и малко поувехнали — като че са пазени от деня на празненството. Тя никога няма да схване измамата. Ако се усмихне, след като види цветята, тогава ще разбера, че между тях няма нищо. Всичко бих дал само да я видя, че се усмихва! Да я видя да прави това, което само преди миг мислех, че ще ме изпълни със скръб! Ха! — възкликна той отново с още по-тържествуващ глас. — Нова прекрасна мисъл! Умът ми, толкова тъп през нощта, се изостря, щом наближи денят. Както обикновено казва нашата кралица, „une pensee magnifique57!“ Това ще бъде добър удар за Холтспър. Ако я обича — а кой може да се съмнява в това, — тогава неговото сърце ще се измъчи така, както той измъчи моето. Ха! Ха! Дясната ръкавица ще възтържествува над лявата!

Като каза това, Скарт отиде при масата, на която лежеше шлемът му, и измъкна от пазвата си ръкавицата на Мериън Уейд — тази, която тя наистина беше загубила, и я прикрепи с една панделка на върха на шлема си — точно под перата.

— Това ще бъде нещо, за което да си размишлява, докато е в тъмницата! Нещичко, с което да си запълва времето, когато е буден, и което да сънува, когато спи! Ха! Ха! Сладко ще бъде това отмъщение — достойно за изкуството на един инквизитор!

Шум от стъпки в коридора сложи край на неговия монолог.

— Тридесет въоръжени, капитане, готови за път — гласеше съобщението на подчинения му.

— А аз съм готов да ги поведа — отговори началникът му, като нахлупи шлема си и тръгна към коридора. — Тридесет са повече, отколкото ни трябват, но все пак по-добре е да сме сигурни. Не искаме лисицата да се измъкне от дупката си, а това може да стане, ако не я оградим. Май че ще го пипнем по бели гащи в този час. Ха! Ха! Ха! Колко смешен ще изглежда нашият кавалер с нощна шапчица! Нали, Стъбс?

— Да, ей богу!

И развеселен от това, Скарт, следван от своя подчинен, тръгна леко по коридора към двора, където тридесет конници, въоръжени от глава до пети, всеки до своя кон, очакваха заповед да се метнат на седлата.

След две секунди заповедта „Възседни!“ бе дадена, но не с рог, а устно, и то доста тихо. И така с капитана и с корнета начело взводът — двама по двама — се проточи през арковидната врата, упъти се към голямата порта, която излизаше на Оксфордския път и пое към Биконсфийлд.

През този същия вход двамата офицери бяха дошли преди малко. Те забелязаха по земята, мокра от падналия дъжд, отпечатъци от подковите на техните коне. А видяха и следата от трети кон, който бе вървял по същия път към къщата.

Намериха вратата затворена. Бяха я оставили отворена. Някой по-малко небрежен беше влязъл в парка след тях.

— Нашият хазаин се е върнал жив и здрав! — прошепна Скарт на своя подчинен. — Толкоз по-добре — допълни той с многозначителна усмивка. — Него аз не желая да заловя… поне не още сега. И изобщо не ми трябва, ако мога да пленя дъщеря му. Но ако не успея, тогава, тогава — страхувам се, че сър Мармадюк ще трябва да приеме гостоприемството на Негово величество и да прекара известно време под покрива на онова кралско здание, което се намира на изток от Чийп, удостоено сега с присъствието на толкова изтъкнати благородници. Ха! Ха! Ха!

След като намекна по този шеговит начин за Тауър, той премина през вратата на парка и начело на конниците продължи бързо, но тихо по кралския път.

Бляскащата фаланга отмина и се изви по пътя като отровна змия, тръгнала да върши зло. Тропотът на конете и подрънкването на шпорите и ризниците бяха единствените звуци, които нарушаваха утринната тишина и възвестяваха, че минават въоръжени конници.