Червена мъгла

11

Причината за смъртта е неопределена, а също и начинът. В патологията това е мач с нулев резултат.

Всяка смърт има значение, а аз не реагирам добре, когато не мога да намеря отговор. Знам, че винаги има такъв. Но от време на време патолози като мен и Колин Дънгейт са принудени да приемат провала. Смъртта не иска да ни каже онова, което трябва да узнаем, и нямаме друг избор, освен да предположим нещо вероятно от медицинска гледна точка, макар да не вярваме напълно в него. Предаваме трупа и личните му вещи, така че близките на починалия да оправят юридическите проблеми, да вземат застраховката, да уредят погребението и да продължат живота си. Или както бе в случая с Бари Лу Ривърс, тялото било погребано в гробище за бездомници, защото никой не го поискал и никой не се интересувал от смъртта й.

По-късно Колин поправил доклада от аутопсията и отбелязал причината за смъртта като внезапен инфаркт, който бе вписан и в смъртния акт. Диагнозата се основаваше на съмнително количество увредени коронарни артерии. Шейсет процента при лявата предна низходяща артерия. Двайсет процента при дясната. Циркумфлексната коронарна артерия беше чиста. Бари Лу очаквала екзекуцията си и в даден момент след последната й вечеря от сандвич с риба тон, чипс и кола. Свидетелите твърдят, че започнала да диша затруднено, изпотила се и изпитвала страхотна умора и слабост — симптоми, разтълкувани като пристъп на страх, породен от наближаващата екзекуция. Пристъпът на страх съвпада с несмляната храна, която Колин намерил в стомаха по време на аутопсията. Силен страх или стрес, и храносмилането спира напълно.

По всичко личеше, че Бари Лу е починала от масивен инфаркт в седем и петнайсет вечерта, два часа преди да бъде екзекутирана със смъртоносна инжекция. Продължавам да преглеждам документацията, а Джейми говори за семейство Джордан. Иска раните им и другата информация от местопрестъплението да бъдат разтълкувани точно и неопровержимо. Нуждае се от помощта ми.

— Колин ще може да ти разкаже за раните и всичко друго — напомням й. — Той е бил на местопрестъплението и е извършил аутопсиите. И е компетентен патолог. Опита ли се да обсъдиш случая с него?

— Един престъпник. Лола Дагет. Случаят е приключен — отговори Марино. — Всички тук твърдят това.

Джейми вади чаши за вино, а аз си припомням държанието на Колин по време на една презентация, която направи на конференция в Ел Ей преди няколко години. Беше страшно възмутен от жестоката смърт на доктор Кларънс Джордан и съпругата му Глория и видимо разстроен заради убийствата на двете им малки деца, Бренда и Джош. Мнението на Колин тогава бе, че само един човек е извършил престъпленията — тийнейджърката, която перяла окървавените си дрехи в банята на центъра за наркомани часове след убийствата. Всички следващи истории и слухове за загадъчния съучастник на Лола Дагет били измислици на адвокатите, твърдеше той.

— Бях в лабораторията му само веднъж преди няколко седмици — казва Джейми. — Той не излезе от кабинета си, за да се запознае с мен, а когато отидох да говоря с него, не стана от бюрото си.

— Не можеш да го принудиш да се държи приятелски, но не мога да си представя, че нарочно ще попречи на адвокат да се сдобие с нужната информация — отговарям.

Това, което всъщност искам да кажа, е, че Джейми си е Джейми, а още по-лошото е, че тя е от Ню Йорк — един от онези северняци натрапници, които идват в малко южняшко градче и приемат, че всички са изостанали, предубедени, нечестни и тъпи.

Подозирам, че отношението й е очевидно, когато си има работа с Колин, който е израснал тук и си пада по южняшките традиции, независимо дали става дума за участие във възстановките на битки от Гражданската война, или за ирландските паради в деня на Свети Патрик.

— Той е длъжен да ти даде всичко, което може да е в полза на обвиняемия — добавям.

— Не ми предложи нищо.

— Не е длъжен да ти предлага нищо.

— Мисли, че просто търся някого, който да подкрепи теорията за друг убиец.

— Нищо чудно, че го мисли, защото ти правиш точно това — отговарям. — Същото, което прави и всеки друг добър адвокат на защитата. Но още не знам как и защо си замесена в това. Напуснала си прокуратурата и внезапно си в противниковия лагер и представляваш Лола Дагет. А и защо се интересуваш от Бари Лу Ривърс?

— Жестоко и необичайно наказание — отговаря Джейми и налива вино. — Бари Лу била толкова ужасена, докато очаквала екзекуцията си, че получила инфаркт и умряла. Чия идея е било да й сервират последна вечеря, същата като храната, с която е тровила жертвите си? Нейна ли? И ако е така, защо? За да покаже, че изпитва угризения, или пък пълната им липса?

— Никой криминологичен анализ не би могъл да отговори на този въпрос — казвам.

— Сериозно се съмнявам, че тя си е избрала менюто — заявява Джейми. — Подозирам, че целта е била да я подразнят с онова, което я очаква, когато я качат на носилката. Да я тероризират с онова, което са й приготвили палачите. И да й покажат с какво нетърпение очакват да си получи това, което заслужава. Бари Лу е получила пристъп на страх, няма съмнение. Буквално е била изплашена до смърт.

— Не знам дали е вярно, че е била тормозена. Не мисля, че и ти го знаеш, освен ако някой от участниците си е признал. А и съм любопитна защо внезапно се интересуваш толкова — казвам откровено. — Озадачена съм, че внезапно започваш да защитаваш същите хора, които прибираше в затвора.

— Не е внезапно. Обмислям го от известно време. Проблемите ми с Фарбман… а и ми писна… Е, говоря за много по-дълго време, отколкото си мислиш. В края на миналата година уведомих Джо, че търся други възможности и се интересувам от погрешни присъди.

— Добрият стар Джо „Закови ги“ — вмята Марино и взема друг доклад. — Иска ми се да съм бил там, когато си му казала това — обръща се той към Джейми.

Джоузеф Нейл е главният прокурор на Манхатън и бивш началник на Джейми. Не е от хората, които проявяват благосклонност към лица и организации, посветили се на това да оправдават хора, погрешно осъдени за престъпления. Повечето прокурори никак не обичат адвокати, които си поставят за цел да се борят с несправедливостта, причинена от други адвокати и призованите от тях експерти.

— Уведомих го също така, че съм говорила с познати адвокати, които работят за проект „Невинност“ — продължава Джейми.

— Проекта в Джорджия? — питам.

— Националната организация в Ню Йорк. Но познавам Къртис Робъртс и го помолих да ми направи услуга.

— За да не дадеш възможност на Ленард Бразо да научи, че ти стоиш зад поканата да се срещна с Катлийн Лоулър. А и аз да не знам.

— Говоря с различни фирми и предстои да взема решение — казва Джейми, сякаш не ме е чула. — Зависи къде искам да живея.

— Сигурна съм, че това, което ще стане с Лола Дагет, ще определи коя кантора да избереш — промърморвам не особено деликатно.

— Очевидно голяма кантора, която има офиси в Юга и Югозапада — отговаря Джейми, подава ми чаша вино и връчва на Марино диетична кола. — Червените щати6 си падат по екзекуциите. Е, не възнамерявам да си създам дом в Алабама или Тексас. Но да отговоря на въпроса ти как се захванах с погрешната присъда на Лола Дагет. Тя написа няколко писма до проект „Невинност“, както и до различни групи и адвокати, които поемат безплатно случаи като нейния. Позволи ми да добавя, че писмата бяха зле написани и оставени без внимание до миналия ноември, когато отлагането на екзекуцията й бе отхвърлено от джорджийския върховен съд и подтикна различни обществени организации да прегледат случая й. По-рано тази година тук, в Джорджия, имаше неправилно извършена екзекуция и хората се разтревожиха, че е била преднамерено жестока. Попитаха ме дали се интересувам от случая на Лола Дагет, защото очевидно имаше полза да се намеси и жена — продължава Джейми. — Знае се, че Лола не е много дружелюбна с мъжете, всъщност изобщо не може да се довери на мъж заради изключителния тормоз, който й оказвал вторият й баща, когато била малка. Отговорих, че ще прегледам случая. По онова време нямах причини да мисля, че може да е свързан с теб по някакъв начин. Започнах да го проучвам, преди Дон Кинкейд да те нападне.

— Не виждам връзка с Лола Дагет, освен факта, че е в един и същ затвор с биологичната майка на Дон Кинкейд — отговарям. — Макар че, ако се вярва на Катлийн Лоулър, Лола май има връзка с нея. Съпернички са.

— Повечето от случаите, разглеждани от националните организации, включват хора в затвори в Джорджия, Вирджиния, Флорида и Червените щати — казва Джейми, като пренебрегва думите ми. — Много от затворниците са получили доживотни или смъртни присъди заради объркани лабораторни проби, погрешна идентификация, принудителни признания. Няма много жени, осъдени на смърт. В момента Лола е единствената в Джорджия, а в цялата страна има петдесет и шест. А и няма много адвокати с моя опит, които да се захващат с тези случаи.

— Това не е отговор на въпроса ми — напомням й, защото не възнамерявам да я оставя да се измъкне със словоохотливост. — Обяснява само интереса ти към определени места и защо е разумно да започнеш работа в голяма кантора, която има офиси навсякъде.

— Нямам трапезария, както сигурно си забелязала, така че ще се настаним във всекидневната. Останете си на местата, а аз ще сервирам.

Джейми донася храната и дълбоките й сини очи се приковават в моите.

— Радвам се, че се добра дотук, Кей. Съжалявам за неудобствата й объркването.

Има предвид, че съжалява за лъжите. Съжалява, че е сметнала за необходимо да ме манипулира, за да се появя и да й помогна със случай, който може да й създаде страхотна репутация, ако успее да освободи най-прочутата убийца в Джорджия, която е и единствената жена, осъдена на смърт тук. Не искам да мисля, че няма и алтруизъм, но съм убедена, че долавям амбиция и други мотивиращи фактори. Работата не е само в това, че Джейми иска да поправи една сериозна грешка. Тя иска и власт. Иска да се издигне от пепелта, след като е била принудена да напусне прокуратурата в Ню Йорк. Иска достатъчно влияние, за да смаже враговете си — Фарбман, а вероятно и много други.

— Не би трябвало да пия диетична кола — обажда се Марино и започва да яде. — Ако щете вярвайте, но от изкуствените подсладители се дебелее повече.

— Бях твърдо решена да ти съобщя две неща — казва Джейми и се настанява на канапето с чинията си със суши. — Бъди страшно внимателна. И двете знаем, че не става дума само за случая. Никога не става дума за чиста справедливост, когато ченгетата и ФБР впият зъби в нещо. Квоти, титли и повишения.

Тя взема чашата си с вино.

— Благодаря за предупреждението — отговарям. — Но нямам нужда от помощта ти.

— Всъщност имаш. А и аз от твоята.

— Бяла захар и фалшива захар — продължава мисълта си Марино и вдига очи към мен, а лъжицата му изтраква шумно в чашата. — Избягвам ги.

— Имам чувството, че си настроила Калин враждебно — изтъквам очевидното. — Той може и да е упорит, но е много добър в работата си. Уважаван е от колегите си и от ченгетата. Южняшки джентълмен, при това от ирландски произход. Трябва да знаеш как да работиш с хора като него.

— Не съм свикнала да съм парий — отговаря Джейми. — Може да се каже дори, че съм разглезена. В моргата и в детективския отдел никой не е по-добре дошъл от прокурора. Шокирах се, когато разбрах, че внезапно съм се превърнала във враг — обяснява тя и отхапва от пикантното рулце.

— Не си се превърнала във враг. Просто си станала адвокат на защитата. Не е справедливо да се смята, че всички, които са се посветили на търсенето на истината, са само от страна на обвинението.

— Колин се чувства обиден, защото възнамерявам да измъкна Лола от смъртната присъда и затвора — казва Джейми. — Според мен случаят с Бари Лу Ривърс е убедително доказателство за това, че джорджийският затвор полага всевъзможни усилия да направи екзекуциите изключително жестоки. Да причини болка и страдание. И точно това ще се случи с Лола, която току-що била навършила пълнолетие, когато я прибрали. А нещата са още по-варварски и възмутителни, защото тя е невинна. Но Колин не проявява интерес към всичко това и има чувството, че го разпитвам.

— И си е така. Но ние сме свикнали да ни разпитват.

— Не му харесва.

— Може би не му харесва подходът ти.

— Сигурно ми трябва добра учителка — усмихва се тя, но очите й остават студени.

— Благодарна съм ти, че смяташ за свой морален дълг да ми съобщиш, че някой разпространява лъжи за мен и се опитва да ми създаде неприятности с федералните агенти — казвам многозначително. — Но връщането на услугата не е задължително.

— Предполагам, че не си скрила безалкохолна бира някъде — казва Марино, който вече е унищожил супата със скариди и половината от пържените си картофи.

Джейми потапя друго рулце в соса уасаби, поглежда го и казва:

— Трябваше да купя, но забравих, извинявай. — После се обръща към мен. — Исках да ти кажа какво става, преди да го разбереш по начин, който е законно и професионално в твой ущърб. А най-безопасният начин бе най-обикновен разговор насаме.

— Накарала си затворничка да ми даде бележка с номера на мобилния ти и указанието да използвам обществен телефон. Не съм сигурна, че някое от тези неща може да се счита за обикновено.

— Да, дадох тези указания на Катлийн.

— И ако тя ги сподели с някого?

— На кого би могла да каже?

— На някой надзирател. На друга затворничка. На адвоката си. Затворничките дрънкат неуморно, ако имат възможност.

— Едва ли някой ще й обърне внимание — намесва се Марино и напада печените скариди. После отваря пакетче кетчуп и добавя: — Не от хората в затвора трябва да се притесняваш. А от ФБР. Няма да е хубаво, ако разберат, че Джейми те уведомява за всичко, което правят, и така те губят елемента на изненада, когато се появят да те разпитат. Трябва да направя нещо с буса. И може би да купя малко безалкохолна бира, когато изляза.

Марино е прав. От ФБР няма да се зарадват, ако разберат, че съм била предупредена. Но е твърде късно. Елемента на изненада вече го няма, макар да не съм наясно в какво точно ме обвиняват. Вероятно Дон Кинкейд и адвокатите й подготвят някакви фалшиви аргументи срещу мен — поне изглежда възможно да е така. Не е първият път, няма да е и последният, когато ме обвиняват неоснователно в престъпления, нарушения или непочтени действия, независимо дали става дума за фалшифициране на смъртни актове или лабораторни резултати, или объркване на улики. При моята работа някой винаги е недоволен. Има петдесет процента статистическа възможност едната или другата страна да е изключително разстроена.

— Напомни ми следващия път — казва Джейми на Марино — да не забравя да купя от любимата ти бира. На улица „Дрейтън“ има магазин. Не е далеч оттук. Би трябвало да имат безалкохолна бира. Съжалявам, че не се сетих по-рано.

— Никой не пие тази разводнена гадост освен мен, така че защо да се занимаваш с нея?

Марино се надига и кожата изскърцва отново, сякаш огромното кресло е тапицирано с пергамент.

— Би ли ми дала бележката от паркинга — обръща се той към мен. — Мисля, че вероятно алтернаторът се е повредил. Но по това време е трудно да се намери автомонтьор — казва той и си поглежда часовника. — Най-добре да тръгвам.

Изравям бележката от чантата си и му я подавам. Марино отваря вратата. Алармата изпищява пронизително за миг. Отново се сещам за къщата на семейство Джордан. Чудя се дали е вярно, че не са включили алармата през онази нощ. И ако е така, защо? Дали просто са били небрежни и доверчиви? Чудя се дали убиецът е знаел, че алармата няма да създаде проблеми, или просто е извадил късмет.

— Обади се, когато си готова да тръгваш — ще дойда да те взема — казва ми Марино. — С буса, ако върви добре, или ще взема такси. Аз също съм отседнал в „Хаят“. Дори сме на един и същи етаж.

Няма смисъл да го питам откъде знае на кой етаж съм.

— Имам и едно сакче, приготвено за теб — добавя той. — Дрехи и други неща, защото знам, че не смяташе да останеш тук толкова дълго. Искаш ли да го оставя в стаята ти?

— Защо не — отговарям.

— Ако носиш ключа, ще е идеално.

Давам му и ключа. После Марино изчезва и двете с Джейми оставаме сами. Подозирам, че това е целта, а не безалкохолната бира или поправката на буса в час, когато автосервизите са затворени. Джейми вероятно му е, казала да се маха, след като се нахрани, или пък му е дала някакъв сигнал, който съм пропуснала. И мога само да предположа, че когато е напуснал Бостън, за да отиде на риболов, Марино е взел сака с моите вещи. Няма съмнение, че присъствието ми в апартамента на Джейми е било грижливо планирано.

Джейми изритва кожените си обувки и става от канапето. С тихи стъпки по стария боров под отива в кухнята, за да донесе виното. Уведомява ме, че има и хубаво уиски, ако ми се пие нещо по-силно.

— Не, благодаря — отговарям, като мисля какво ли ще донесе утрешният ден.

— Мисля, че ще ти се отрази добре.

— Все пак не искам. Но ти си сипи.

Наблюдавам я как отваря шкафа и изважда синия „Джони Уокър“. Питам я:

— С какво може да разполагат ФБР или някой друг срещу мен?

— Вярвам в предварителната подготовка — казва тя, сякаш съм й задала различен въпрос. — Никога не приемам нищо за даденост.

Тя отваря уискито, което е толкова хубаво, че ми е трудно да си представя, че го е купила само за себе си. Вероятно е смятала, че ще пием заедно до късна нощ и ще ме накара да сваля гарда и да се съглася с всичко, което иска от мен.

— Възприятието може да е смъртоносно оръжие — добавя тя. — И може би използват точно това.

— Кой го използва? — питам объркано.