Червена мъгла

2

Тара Грим е директорът на затвора. Кабинетът й, в дъното на дълъг син коридор, е обзаведен и украсен от затворничките.

Бюрото, масичката за кафе и столовете са от меденокафяв лакиран дъб. Имат доста солидна форма, а за мен и определен чар, тъй като винаги съм харесвала ръчно изработените неща, колкото и да са груби. Увивни растения със сърцевидни листа са посадени в саксии по первазите на прозорците и оттам пълзят към библиотечките; други се спускат от висящи ръчно изплетени макрамета. Отбелязвам, че Тара Грим явно много разбира от цветя, а тя ме уведомява с мелодичен глас, че затворничките се грижат за тях. Дори не знаела имената им; може би били рододендрони.

— Епипремнум ауреум — казвам и докосвам едно жълтозелено листо. — По-известни са като дяволски бръшлян.

— Не спират да растат, а аз не разрешавам да ги подрязват — отвръща тя откъм библиотеката зад бюрото си и оставя там книга със заглавие „Икономиката на рецидивизма“. — Започна се с едно малко стръкче в чаша вода. Използвам го като важен житейски урок, който всички тези жени са пренебрегнали по пътя, довел ги дотук. Внимавай какво пуска корени, или един ден то ще заеме всичко наоколо.

Тара Грим връща още една книга в библиотеката — „Изкуството на манипулацията“.

— Хм — казва тя и оглежда растенията, плъзнали из цялата стая. — Тук май стана доста претъпкано.

Директорката е на около четирийсет години, висока и елегантна, със странно неподходящ за това място тоалет — черна рокля, дълга до средата на прасеца, и огърлица от златни монети. Май е обърнала особено внимание на вида си този ден — вероятно заради хората, които току-що си тръгнаха. С високите си скули и дълга черна коса Тара Грим никак не прилича на директор на затвор. Чудя се дали някой е забелязал този абсурд. В будизма Тара е майката на свободата, а действителността е съвсем различна. Е, светът й наистина е мрачен1.

Тя приглажда полата си и се настанява зад бюрото, а аз сядам срещу нея на стол с права облегалка.

— Искам най-вече да прегледам това, което ще покажете на Катлийн — заявява тя. — Сигурна съм, че сте наясно с обичайния ред.

— За мен не е обичайно да посещавам затворници — отговарям. — Освен ако не са в клиниката, или на още по-лошо място.

Имам предвид, че понякога затворниците имат нужда от криминологичен физически преглед, или пък просто са мъртви.

— Ако носите протоколи или други документи, които смятате да разгледате с нея, първо трябва да ги одобря — казва ми Тара Грим.

Отново й повтарям, че съм дошла тук като приятелка, което е точно в правно отношение, но не е съвсем вярно.

Не съм приятелка на Катлийн Лоулър. Ще бъда предпазлива и решителна, докато измъквам информация от нея, като я подтиквам я да ми каже онова, което искам да узная, без да се издавам, че ме интересува. Имала ли е контакт с Джак Филдинг през изминалите години и какво се е случвало, когато е била на свобода, извън затвора? Продължителна сексуална връзка между жена-престъпничка и по-младата й жертва от мъжки пол се среща и в други случаи, които съм проучвала. А Катлийн е влизала и излизала от затвора през цялото време, откакто познавах Джак. Ако се е срещал с жената, която е блудствала с него като малък, чудя се дали е било, когато изчезваше безследно, подтиквайки ме да го намеря и назнача отново на работа.

Искам да науча кога е открил, че Дон Кинкейд е негова дъщеря, и защо наскоро се е свързал с нея в Масачузетс и й е позволил да живее в къщата му в Сейлъм, както и дали това е свързано с факта, че той напусна съпругата и семейството си. Дали Джак е знаел, че взема опасни медикаменти, или това е било част от плана на Дон? Осъзнавал ли е, че поведението му става все по-налудничаво? Чия идея е било той да се занимава с незаконни дейности в центъра по криминология в Кеймбридж, докато аз бях извън града?

Не мога да предвидя какво може да каже Катлийн, но ще водя разговора така, както планирах и репетирах с адвоката си, Ленард Бразо, и няма да й дам нищичко в отплата. Тя не може да бъде принудена да даде показания срещу собствената си дъщеря, а съдът и бездруго няма да й се довери, но все пак няма да разкрия нито един факт, който може да достигне до Дон Кинкейд и да й помогне при защитата.

— Е, предположих, че не носите нищо, свързано с тези случаи — казва Тара Грим. Усещам, че е леко разочарована. — Имам доста въпроси за станалото в Масачузетс. Признавам, че съм любопитна.

Повечето хора са любопитни. „Убийствата Менса“, както пресата нарича убийствата, извършени от хора с коефициент на интелигентност на гении, са изключително гротескни. След повече от двайсет години работа по случаи с насилствена смърт, и аз самата още не съм виждала всичко.

— Няма да обсъждам подробности от следствието с нея — уверявам директорката.

— Сигурна съм, че Катлийн ще ви пита, тъй като става дума за дъщеря й. Предполага се, че Дон Кинкейд е убила онези хора, а после се е опитала да убие и вас, нали? — Директорката приковава очи в мен.

— Няма да обсъждам никакви подробности с Катлийн. Не съм тук затова — заявявам твърдо. — Но й донесох една снимка, която бих искала да притежава.

— Може ли да я видя? — Грим протяга деликатната си ръка с идеален маникюр в тъмнорозово, украсена с множество пръстени и златен часовник с кристали.

Изваждам простия бял плик от задния си джоб и й го подавам. Тя изважда една снимка на Джак Филдинг. На нея той мие любимия си червен мустанг модел 1967 година, гол до кръста, по къси панталони, усмихнат и щастлив, запечатан на снимката преди пет години, между браковете и сривовете му. Не аз извърших аутопсията му, но през петте месеца, изминали от убийството му, направих дисекция на живота му, като се опитвах да разбера какво съм могла да сторя, за да предотвратя смъртта му. Не вярвам, че бих могла. Така и не успях да спра самоунищожението му. Поглеждам снимката и ме обземат гняв и чувство за вина, а после — тъга.

— Е, какво толкова, няма проблем — казва директорката. — Хубав мъж, не може да се отрече. Явно е бил запален културист. По колко часа на ден са нужни за това?

Оглеждам рамкираните сертификати и препоръки по стените й, защото не искам да я наблюдавам как разглежда снимката, макар да не знам защо това ме разстройва толкова много. Може би ми е по-трудно да видя Джак през очите на непознат.

Печелила е някои от наградите по няколко пъти. Има бакалавърска степен от университета „Спалдинг“ в Кентъки, но, изглежда, не е родена там — по-скоро в Луизиана. Питам я откъде е.

— От Мисисипи — отговаря тя. — Баща ми беше директор на щатския затвор там. Прекарах младежките си години на двайсет хиляди акра земя, равна като палачинка, на която затворниците отглеждаха соя и памук. После той бе назначен в Луизиана, в щатския затвор „Ангола“ — далеч от цивилизацията. Живеех на територията на затвора, колкото и странно да изглежда това. Но нямах нищо против. Интересно как човек свиква с всичко, сякаш е съвсем нормално. Баща ми бе този, който препоръча да построят затвора за жени тук, насред благата, а жените да се грижат за всичко и да не струват много пари на данъкоплатците. Предполагам, би могло да се каже, че затворите са в кръвта ми.

— Баща ви работил ли е тук?

— Не, никога — усмихва се тя. — Не мога да си представя баща ми да надзирава две хиляди жени. Щеше да му доскучае ужасно, макар някои от тях да са много по-лоши от мъжете. Той беше нещо като Арнолд Палмър2, който дава съвети относно дизайна на игрищата за голф. Беше много прогресивен човек. Голям брой затвори се допитваха до него за съвет. В „Ангола“, например, има стадион за родео, вестник и радиостанция. Някои от затворниците са прочути ездачи и умело изработват кожени, метални и дървени изделия, които продават.

Грим разказва всичко това, сякаш не е убедена, че е много добро. После добавя:

— Тревогата ми относно вашите случаи е дали са заловени всички замесени.

— Надявам се.

— Е, поне знаем със сигурност, че Дон Кинкейд е в затвора, и се надявам да си остане там. Да убиваш невинни хора без причина… Чух, че имала психически проблеми заради стреса. Представете си само! Ами стресът, причинен от самата нея?

Преди няколко месеца Дон Кинкейд беше преместена в държавната болница „Бътлър“, където лекарите трябва да определят дали е достатъчно вменяема, за да бъде съдена. Симулации и тактики на защитата. Или, както казва моят главен следовател, Пийт Марино: „Пипнаха я, а тя пипна лудост“.

— Трудно ми е да си представя, че съвсем сама е планирала как да унищожи невинни хора. Но най-лошото е онова нещастно момченце.

Тара дрънка за неща, които не й влизат в работата, но нямам друг избор освен да я изслушам.

— Убийството на безпомощно дете, което си играело в задния двор, докато родителите му били в къщата. Няма прошка за нараняването на дете или животно — казва тя, сякаш нараняването на възрастен е приемливо.

— Чудех се дали ще е добре снимката да остане у Катлийн — променям темата, защото не искам да потвърждавам или отхвърлям информацията й. — Мисля, че тя би искала да я запази.

— Предполагам, че не може да навреди с нищо — отвръща Грим, но не изглежда убедена. Когато протяга ръка, за да ми върне снимката, по погледа й разбирам какво мисли.

„Защо й дава негова снимка?“ Макар и непряко, Катлийн Лоулър е причина за смъртта на Джак Филдинг. Не, не е непряко — ядосвам се. Правила е секс с малолетен, а Дон Кинкейд, роденото от връзката им дете, е виновна за убийството му. Това си е съвсем директно.

— Не знам дали Катлийн е виждала негови скорошни снимки. — Прибирам снимката в плика. — Просто аз реших да го запомня такъв, какъвто беше в по-добри времена.

Не мога да си представя Катлийн да види снимката и да не се разкрие пред мен. Ще видим кой кого ще манипулира.

— Не знам дали сте наясно защо я преместих в защитена килия — казва Тара.

— Просто знам, че е била преместена — отговарям нарочно неопределено.

— Господин Бразо не ви ли обясни? — Тя ме поглежда със съмнение и обляга ръце върху спретнатото си дъбово бюро.

Ленард Бразо е адвокат по наказателни дела, а причината да се нуждая от такъв е, че когато Дон Кинкейд бъде съдена за опита да ме убие, не възнамерявам да поверя благополучието си на някой претрупан с работа помощник-прокурор. Не се съмнявам, че екипът адвокати, които я защитават безплатно, ще измислят някакво оправдание за това, че бях нападната в собствения си гараж. Ще твърдят, че аз съм виновна, задето ме е нападнала в тъмното. Жива съм само защото извадих страхотен късмет. Докато седя в обраслия с бръшлян кабинет на Тара Грим, ме тормози мисълта, че всъщност заслугата за собственото ми спасение не е моя.

— Доколкото разбрах, тя е била преместена в защитена килия заради собствената й безопасност — отговарям и си представям камуфлажната жилетка с вградени керамични плочки.

Спомням си грубия найлон на бронираната жилетка, миризмата на ново и тежестта й, когато я метнах на рамо в тъмния студен гараж онази нощ, след като я бях взела от задната седалка на джипа.

— Преместването й в „Браво“ може би ви е изпълнило с колебания относно това, което ще видите тук, в Савана — отбелязва Тара. — Може би нямате желание да търсите нещо опасно след всичко, което сте преживели.

Виждам вихрушката от бели петънца на скенера на първата жертва, прободена от Дон Кинкейд с инжекционен нож. Яркобели частици, съсредоточени около малка рана с размера на илик и вкарани дълбоко в органите и тъканите в гръдния кош. Като бомба, избухнала вътрешно. Ако беше свършила онова, което започна, когато се нахвърли върху мен със същото оръжие, щях да съм мъртва, преди да падна на земята.

— Не разбирам защо сте носили бронирана жилетка в собствения си дом — добавя директорката, изпълнена с любопитство.

Не й обяснявам, че част от работата ми към министерството на отбраната е медицинското разузнаване и генерал Бригс искаше да чуе мнението ми относно последните бронирани жилетки, изработени за жените военни. Знам, че жилетката може да спре стоманено острие. Късмет, чист късмет. Спомням си колко бях шокирана, като се погледнах в огледалото, след като всичко приключи. Обагреното ми в червено лице. Оцветената ми в червено коса. За миг усетих металната миризма и чух съскането на червената мъгла, която ме покри в студения тъмен гараж.

— Чух, че кучето ви било с вас в гаража, когато се е случило. Разбира се, ако може да се вярва на новините. Как е Сок? — пита директорката.

Поглеждам ръцете си. Моите чисти ръце с функционални късо подрязани и нелакирани нокти. Поемам си дълбоко дъх и се съсредоточавам върху ароматите в стаята. Не мирише на метал и кръв. Усеща се само уханието на парфюма на Тара. „Есте Лаудер“.

— Добре е.

Отново се съсредоточавам върху нея. Чудя се дали съм пропуснала нещо. Как изобщо заговорихме за спасената хрътка?

— Все още ли е при вас? — поглежда ме тя.

— Да.

— Радвам се. Той е добро куче. Но те всички са такива. Знам, че Катлийн не искаше да го повери на случаен човек и се надява да го прибере, когато излезе.

— Когато излезе? — питам объркано.

— Дон осинови Сок, защото Катлийн не искаше да го вземе никой друг. Ужасно много обича животното — обяснява ми Тара. — Признавам, че е добра към животните. А това би трябвало да ви наведе на мисълта, че те двете имат връзка. Съюз. Катлийн и Дон. Разбира се, Катлийн ще иска да повярвате в обратното, както скоро ще узнаете. Откакто съм директор, Дон посещава майка си около четири пъти годишно и внася пари в затворническата й сметка. Вече спря, разбира се. Двете си пишеха, но полицията изземваше писмата. Това обаче не им пречи да общуват и сега — една затворничка пише на друга. Но вероятно знаете всичко това.

— Няма откъде да го знам.

— Катлийн лъже за това сега, когато Дон има неприятности. Не иска да я смятат за виновна поради близките им отношения. Особено човек, който може да й помогне. Например вие. Или важен адвокат. Катлийн ще каже онова, което смята, че е полезно за нея.

— Какво имахте предвид с думите „когато излезе“? — повтарям въпроса си.

— Знаете, че в наши дни всеки е осъден по грешка — отговаря тя.

— Нямах представа, че някой може да си мисли така за Катлийн Лоулър.

— Тя няма да си върне Сок, освен ако той не доживее до дълбоки старини — казва Тара Грим, сякаш тя лично ще се погрижи за това. — Радвам се, че е при вас. Ще ми бъде неприятно, ако едно от спасените и обучени от нас кучета отново се окаже бездомно или попадне в лоши ръце.

— Мога да ви уверя, че Сок никога няма да е бездомен или в лоши ръце.

Никога не бях виждала животно, което да е толкова привързано към мен и да ме следва навсякъде като сянка.

— Повечето ни хрътки са от състезателната писта в Бирмингам. Оттам дойде и Сок — обяснява ми тя. — Пенсионират ги, а ние ги вземаме, за да не ги приспят завинаги. Хубаво е да се напомня на затворничките, че животът е дар от Бога, а не право. Може да бъде отнет или даден. Когато взехте Сок, не знаехте, че принадлежи на Дон Кинкейд, нали?

— Той беше в задната стаичка в една неотоплена къща в Сейлъм през зимата и нямаше храна.

Директорката може да разпитва, колкото си иска. Не възнамерявам да споделям кой знае какво с нея.

— Взех го у дома, докато решим какво да правим с него.

— А после Дон се е появила, за да го вземе — обажда се Тара. — Дошла е в къщата ви онази нощ, за да си вземе кучето.

— Интересно откъде сте чули това — отговарям и се чудя откъде ли й е хрумнала подобна абсурдна идея.

— Вашият интерес към Катлийн е загадка за мен — казва тя. — Не смятам, че е най-разумният ход за човек във вашето положение. Споделих това с господин Бразо, но той, естествено, не пожела да ми обясни истинския ви мотив за срещата с Катлийн. Нито пък защо сте толкова мила с нея.

Нямам представа за какво говори.

— Ще бъда откровена — казва директорката. — В определени часове през деня затворничките, които имат привилегията да ползват имейл, получават достъп до компютърната зала. Всичко, което изпращат и получават, минава през имейла на затвора, който се наблюдава внимателно; има и филтри. Знам, че тя ви е писала през последните месеци.

— Значи знаете също, че така и не й отговорих.

— Наясно съм с всички връзки на затворничките с външния свят, независимо дали става дума за имейли или обикновени писма по пощата.

Тара замълчава, сякаш изреченото от нея би трябвало да означава нещо за мен.

— Мисля, че имам представа какво целите и защо се отнасяте приятелски с Катлийн. Искате информация. Това, което би трябвало да ви интересува, е кой наистина стои зад поканата на Катлийн. И какво иска този човек. Сигурна съм, че господин Бразо ви е разказал за всички проблеми, които имаше Катлийн.

— Предпочитам да ги чуя от вас.

— Изнасилвачите на деца никога не са били популярни в затворите — изрича тя бавно и замислено. — Катлийн беше излежала присъдата си, когато аз дойдох тук. И след като излезе за първи път, се забърка в безброй каши. Излежа шест различни присъди, всичките тук, защото очевидно не се отдалечава от Атланта, когато излезе от затвора. Престъпления, свързани с наркотици, а последната й присъда бе за убийството на тийнейджър, който имал нещастието да минава с мотопеда си през кръстовището, точно когато Катлийн Не спряла на знака стоп. Двайсетгодишна присъда, а тя трябва да излежи осемдесет и пет процента от нея, преди да получи право на помилване. Ако някой не се намеси, тя вероятно ще прекара остатъка от живота си тук.

— И кой може да се намеси?

— Познавате ли лично Къртис Робъртс? Адвокатът от Атланта, който се обади на вашия адвокат, за да ви покани тук?

— Не.

— Според мен другите затворнички не знаеха за първата присъда на Катлийн за сексуално насилие над дете, преди вашите случаи в Масачузетс да се появят в новините — казва тя.

Не помня Катлийн Лоулър да се е появявала в новините. Обяснението, което ми дадоха за прехвърлянето й в „Браво“, беше, че вбесила останалите затворнички.

— Някои от тях решили да й дадат урок заради онова, което е причинила на убития ви колега, когато бил още малък — добави Тара.

Сигурна съм, че забранената връзка на Катлийн Лоулър с Джак Филдинг не е била спомената в новините. Щях да знам. Ленард Бразо също не го спомена. Според мен не е вярно.

— Това, в добавка към момчето с мотопеда, прегазено от нея в пияно състояние. Тук има много майки, доктор Скарпета. А и баби. Дори няколко прабаби. Повечето затворнички имат деца. И не търпят никого, който е навредил на дете — продължава тя с бавен, тих глас, твърд като стомана. — Дочух слухове за заговор и за да предпазя Катлийн, я прехвърлих в „Браво“, където ще остане, докато реша, че е безопасно да я върна.

— Любопитна съм какво точно се е появило в новините — казвам, опитвайки се да извлека подробностите от това, което подозирам, че е пълна измислица. — Явно не съм чула същите новини. Не помня името на Катлийн да е споменавано във връзка със случаите в Масачузетс.

— Очевидно една от затворничките, или пък някой от пазачите, е чул по телевизията нещо за миналото на Катлийн — уклончиво отговаря Тара. — За това, че е блудствала с дете. И новината се разпростря като пожар. В затвора е крайно непопулярно да си изнасилвай на деца. Да навредиш на дете е непростимо.

— И вие ли видяхте това в новините?

— Не — отговаря ми тя замислено, сякаш се мъчи да разбере нещо.

— Просто се чудя дали има и друга причина — добавям.

— Вие смятате, че има — казва тя, но не го изрича като въпрос.

— Преди две седмици се свързаха с мен относно това посещение. По-точно, свързаха се с Ленард Бразо — напомням й. — Когато Катлийн е била преместена и е изгубила достъп до имейл. А това ме навежда на мисълта, че слухът се е разпространил като стихиен пожар по времето, когато ми предложиха да се срещна с нея. Вярно ли е?

Тя отвръща на погледа ми с непроницаемо лице.

— Просто се чудя дали наистина е имало нещо в новините — казвам решително.