Червена мъгла

28

Връщаме се в спалнята, където Колин си събира нещата и говори по телефона, давайки инструкции на хората от моргата. Покрил е трупа на Джейми с хартиен чаршаф — жест на уважение и милост, който не беше необходим. Иронията определено ме впечатлява. Колин показа много повече загриженост за Джейми, отколкото тя някога бе проявила към него.

— Трябва да я поставите поне в два чувала за трупове — казва той по телефона, докато се разхожда покрай прозорците, чиито завеси са още спуснати.

Трудно е да разбереш кое време на деня е. Явно още вали силно. Чувам плющящия по покрива и стъклата дъжд.

— Точно така. Вземете всички предпазни мерки, необходими при работа с неизвестна зараза. А и винаги гледаме на всеки труп като на заразен, нали?

— Фентанил и рохипнол — използваното от изнасилвачите лекарство, нервни агенти като табун и зарин, антракс — обяснявам на Чанг. — Но някои от тях действат невероятно бързо. Ако някой е сложил рохипнол или фентанил в храната й, тя нямаше да изкара вечерта. Мисля, че първо трябва да проверим за клостридиум ботулинум.

— Ботулизъм. Зловеща история. Защо мислиш най-вече за това?

— Заради описаните симптоми.

— Странно е да решиш да отровиш някого с бактерии.

— Не са виновни бактериите, а отровата, произведена от тях — обяснявам. — Точно с това се занимава армията. Не се превръщат в оръжие бактериите, а отровата, която няма мирис и вкус. При това е сравнително лесно да се сдобиеш с нея, което пък я прави трудна за проследяване — казвам, като добавям още подозрения към самата мен. — Нямаме време за проби от лос. Между другото, не е хубаво да причиняваш подобно нещо на горкия лос. Инжектираш го със серум и чакаш с дни да видиш дали ще умре.

Колин закрива мобилния си с ръка и ме пита:

— Какво за ботулизма?

Казвам му, че трябва да проверим за него.

— Имаш ли определено място предвид?

Отговарям му, че имам идея.

Той кимва и се връща към разговора си.

— Точно така. По обичайния начин — с носилка и непромокаеми чували. Знам, че всичките са некачествени, но използвайте два или три, а после ги изгорете заедно със защитните дрехи, ръкавиците и всичко друго, което може да е заразено. Представете си, че имате опасения за хепатит, СПИН или менингит. За бога, не използвайте чувалите повторно и измийте и дезинфекцирайте всичко с белина… Да, бих.

— А твоята идея? — пита ме Чанг.

— Агресивна отрова — отговарям. — Бързодействаща. Направете проби за всичко възможно, но ботулизмът трябва да е на първо място в списъка. И ги направете колкото се може по-скоро. Имам предвид, веднага. През последните двайсет и четири часа умряха двама души, а трети е на системи и сигурно също ще умре. Нямаме време да чакаме за старомодни проби от лос, след като има нови и по-бързи методи. Моноклонални антитела или електрохимична луминесценция. Знам, че го правят във военния институт за медицински проучвания на заразните заболявалия във Форт Детрик. Няма проблем да им се обадя, за да проверя дали могат да направят тестовете. Но мисля, че ще е по-бързо и практично да работим с центъра по инфекциозни заболявания. Гласувам за тях. По-малко бюрокрация, а и съм сигурна, че имат машина за анализи, която да направи проби за биологични агенти като ботулинови невротоксини, стафилококов ентеротоксин, рицин и антракс.

— Военният институт? — пита Колин и затваря мобилния. — Защо говорим за военните и какво, по дяволите, е това за клостридиум ботулинум? Наистина ли чух „антракс“?

— Просто говоря за различните възможности, ако се съди не само по този труп, но и по останалите — отговарям. — Три случая, а докладваните симптоми са едни и същи.

— Мислиш, че това е проблем на Министерството на отбраната или тероризъм? Защото военните няма да помогнат, освен ако не става дума за това. Разбира се, знам, че вероятно познаваш доста хора там.

— Точният отговор в момента е, че не знаем с какво си имаме работа — отговарям. — Но това, което ми се върти в главата, са останалите случаи. Имам предвид онези, за които ти ми разказа. Бари Лу Ривърс и другите затворнички, умрели внезапно и подозрително в женския затвор. Неясен пристъп, и хората спират да дишат. Предполагам, че в онези случаи не си правил проба за ботулизъм.

— Нямаше причина да се сетя за това. Нито пък някой друг се сети — казва Колин.

— Добре, ще говоря направо. В момента се тревожа за сериен отровител. И никой не се надява повече от самата мен, че греша. — После разказвам за жената с колелото снощи, която достави храната в мига, когато се канех да вляза в кооперацията.

Добавям как останах с впечатлението, че Джейми не е поръчвала сушито, а жената, която го достави, спомена, че в ресторанта имали номера на кредитната карта на Джейми. Каза, че редовно й доставяли храна.

— Като се замисля, разбирам, че жената ми даде доста информация. Прекалено много информация. Смътно си спомням, че нещо ми се стори странно.

— Може би се е опитвала да те убеди, че работи като доставчик, защото не е такъв — отбелязва Колин. — А човек, който поръчва храната, взема я, отравя я и се преструва на доставчик от ресторанта.

— Ако някой, който работи в ресторанта, е виновен за станалото, няма да е трудно да го открием — обажда се Чанг. — Това би било много рисковано. Всъщност, адски тъпо.

— Лошото е, че едва ли е била служителка на ресторанта — казва Колин. — А в такъв случай ще е невероятно трудно да се проследи. Ако жената върши това от известно време, значи в никакъв случай не е глупава.

— И явно определено познава навиците на починалата — добавя Чанг и поглежда трупа на леглото. — Откъде си поръчва храна, какво харесва, къде живее и така нататък. Марино споменавал ли е дали тя е имала други приятели или познати в района?

Отговарям, че не е, и повтарям, че сушито като че ли не беше включено в менюто за снощи. По всичко личеше, че Джейми не бе възнамерявала да яде суши или да го сервира на нас, а и със сигурност е знаела, че и двамата с Марино не ядем суровата храна. Разказвам как пристигнах в апартамента и разбрах, че Джейми е отишла до близкия ресторант, за да вземе вечерята ни, а когато се върна, носеше предостатъчно и за трима ни. Но все пак, когато й се удаде случай да яде суши, се пошегува, че била пристрастена към него и го поръчвала поне три пъти седмично. Доставяли й го у дома и май била единствената им клиентка, която не вечеряла в ресторанта.

— Катлийн Лоулър също е яла нещо, което не е било в менюто — напомням им. — Съдържанието на стомаха й показваше, че е яла пиле и спагети, вероятно и сирене, а останалите затворнички получили обичайната си закуска от яйца на прах и овесени ядки.

— Не си е купила пилешко и спагети от затворническия магазин — казва Чанг. — Боклукът й липсваше, а и в мивката имаше нещо странно. Ако е било отрова, то тя не беше безцветна и без мирис.

— Или са я извели за специално хранене, или очевидно някой й е донесъл пилето и спагетите, а вероятно и сиренето, в килията — подчертавам. — Сигурно сте забелязали, че Джейми е монтирала охранителни камери от външната страна на кооперацията и пред вратата на апартамента си. Въпросът е дали те записват — Марино ще знае подробностите. Мисля, че той й е помогнал, или поне я е посъветвал. Може да намерите и дигиталното устройство за запис, ако има такова.

— Камерите са нейни? Онази отвън е нейна, а не на кооперацията? — пита Колин.

— Да, нейни са.

— Идеално — кимва Чанг. — Помниш ли как изглеждаше жената?

— Беше тъмно и я видях съвсем за кратко — отговарям. — Имаше каска с лампички, колело и някаква чанта или раница, в която беше храната. Бяла жена. Сравнително млада. Черен панталон, светла риза. Връчи ми плика, изрецитира поръчката, а аз й дадох десет долара бакшиш. После влязох вътре и взех асансьора до апартамента на Джейми.

— Имаше ли нещо необичайно в плика с храната? — пита Калин.

— Просто бял плик с името на ресторанта. Разписката беше закачена на него. Марино го отвори, сложи сушито в хладилника, а Джейми го сервира и изяде по-голямата част. Различни видове рулца и салата с водорасли. Сигурно е останала една салата, която прибрах в хладилника, когато й помагах да разчисти снощи. Трябва да извадим кутиите от боклука и да приберем всички остатъци.

— Включително плика и разписката — добавя Чанг. — Определено трябва да вземем отпечатъци от тях. И ДНК проби.

— Смятам, че е мъртва поне от дванайсет часа — казва Колин и затваря кутията си. — Станало е рано сутринта. Не мога да определя съвсем точно. Между четири и пет часа. Не виждам нищо, което да показва какво се е случило с нея, освен очевидното, а ако и останалите два случая са отравяния… — Има предвид Катлийн Лоулър и Дон Кинкейд. — Как е възможно това? Как се отравят затворнички, които се намират на хиляди километри една от друга, а после и тази жена? Добрата новина, ако въобще може да се говори за добра новина в този случай, е, че отровата вероятно е била погълната, а не вдъхната или поета чрез кожата. Надявам се, че ние, останалите, сме здрави.

— Това е добре — казва Чанг, — като се има предвид, че ровихме из килията на едната жертва, а сега се каним да ровим из боклука на другата.

Връщам се във всекидневната. Бъркотията по масичката за кафе е същата като тази в банята. Разпилени навсякъде предмети, сякаш Джейми е изсипала нервно чантата си. Флакон с болкоуспокояващи. Червила. Пудра. Четка за коса. Малко шишенце парфюм. Ментови бонбони. Носни кърпички. Хапчета против киселини и синузит. Чанг отваря портфейла от крокодилска кожа и намира кредитни карти и пари в брой. Докладва, че като че ли нищо не е откраднато, а аз му казвам, че трябва да провери и за скрито оръжие. Пистолетът, който вади от страничното отделение на голямата кафява кожена чанта, е „Смит енд Уесън“ трийсет и осми калибър. Той го насочва към тавана и изсипва шестте куршума в ръката си.

— Куршумите са „Златни точки“ — съобщава ни той. — Не се е шегувала. Само дето не е мога да застреля онова, което я е убило.

— Бих искала да се захванем с боклука — казвам и влизам в кухнята. — Мога да прибера всички кутии от ресторанта в чувал за боклук. Забелязах кутия с чували, докато й помагах да почисти. Ще ни свършат работа временно.

От шкафа под мивката вадя няколко черни чувала и решавам да прибера по една кутия във всеки от тях. Докато се занимавам с кухненската кофа за боклук, Чанг отваря хладилника и оглежда съдържанието му, без да докосва нищо. Казвам му:

— Предполагам, че носиш непромокаеми лепенки.

От металната кофа се надига остра миризма на развалени морски дарове.

— Мамка му, това вони — изсумтява той.

— Джейми не изхвърли боклука снощи, а и аз не предложих да го направя вместо нея. Сега се радвам и благодаря на Бога за това. Трябва да направим всичко възможно най-непромокаемо, особено ако възнамеряваш да пренесеш уликите в собствената си кола.

— Може би има и по-добър начин — казва той, изважда няколко ролки лепенки и ги оставя на плота. — Май няма да е зле да повикаме хората, които работят с опасни химикали.

— Ако това беше необходимо, нямаше да съм още тук и да ти помагам.

Покривам плота с найлонови чували, без да си слагам маска. Носът ми е мой приятел, макар да не харесвам миризмата, която усещам.

— Докоснах всичко това, когато й помагах да почисти. Не носех ръкавици и не знаех, че има причина за тревога — продължавам. — Сигурна съм, че Колин има връзки в центъра за инфекциозни заболявания; аз също имам. Предлагам да им се обадим и да ги оставим да решат как да се справят с превоза, тъй като има потенциална вероятност за наличие на патогени или отрови в телесните течности и тъкани, вземани при аутопсия, както и в храните и кутиите. Но първата стъпка е да опаковаме всичко това — колкото може по-старателно и да го документираме. Не знам дали разполагате с етикети за биологична опасност и инфекции, или друг вид водоустойчиви опаковки. Трябва да отнесем всичко това в лабораторията и незабавно да го приберем в хладилник.

— Обикновено не се занимаваме с подобни неща. Нямам специални кутии за биологично опасни материали.

— Ще направим най-доброто възможно. Ето така.

Вадя от хладилника кутията със салата от водорасли и проверявам дали е плътно затворена.

— Ще я сложим в единия чувал, ще го увием около нея и ще го запечатаме с лепенка. После ще го приберем в друг чувал и ще постъпим точно по същия начин. За всеки случай — и трети чувал — обяснявам. — Мога да се заема с това, а ти да ми помагаш, или просто да стоиш и да наблюдаваш. Или ако предпочиташ, може да го направи Колин.

— Кой предлага услугите ми и за какво? — обажда се Колин и се приближава към нас.

— Имаш ли представа как да отнесем тези неща до лабораторията? — пита го Чанг. — Тя твърди, че трябва да ги приберем в хладилник.

— А ти казваш, че не искаш отровен боклук в лъскавия си джип, който има дори и климатик.

— Предпочитам да не го вземам.

— Ще го метна в моя джип — казва Колин. — Ще проветря, а после просто ще го измия с маркуч. Няма да ми е за пръв път. Само че не мога да чистя с белина хубавата тапицерия.

Чанг отнася куфарчето си до бюрото близо до купчината папки и започва да обработва двата лаптопа. Взема внимателно проби от клавиатурите и мишките. Иска да се увери, че никой не се е опитвал да проникне в компютрите на Джейми.

— Ще ги взема — казва той, — но първо искам да погледна. Имам предвид онова, което не е защитено с парола — добавя той и раздвижва мишката. После се ухилва: — Бинго! Ако твоята жена доставчик е истинска, скоро ще я видим. Изглежда, това записва всичко от камерите.

Отварям още няколко чувала и с Колин прибираме грижливо кутиите, които хвърлих в боклука рано тази сутрин.

— Има дори и звукозапис — съобщава ни Чанг. — Външната камера е луксозна работа. Ще започнем с нея, да видим кой ще се появи. Широк обхват и завъртане на триста и шейсет градуса. И термално инфрачервено устройство, за да работи и при пълна тъмнина, мъгла или дим. В колко часа дойде тук снощи?

— Около девет — отговарям и вадя от боклука пръчиците за хранене.

— Вероятно трябва да приберем и чашата й от уиски — решава Колин. — И да вземем проби от нощното шкафче, както ти предложи. Не бива да забравяме.

— Уискито е тук — посочвам към шкафа, — но се съмнявам, че е отровено, защото бутилката беше запечатана, когато Джейми я взе. Ето и бутилката от виното. — Изваждам я от боклука и я слагам върху чувала, а споменът за пиенето на вино и бъбренето на канапето ме разстройва.

— Нищо не може да се сравнява с престоялите морски деликатеси — намръщва се Колин с погнуса.

— Супа от скариди. Миди.

— Предпочитам миризмата на удавник. Господи, това е кошмарно — изругава той и прибира празната кутия.

— Хм, това наистина е странно — обажда се Чанг откъм бюрото. — Какво, по дяволите, е станало с главата й? Никога преди не съм виждал подобно нещо. Мамка му! Гадна работа.

Сваляме мръсните ръкавици и отиваме при него.

— Чакайте да върна до момента, когато камерата я улавя за пръв път — казва той.

Образите са черно-бели и забележително ясни. Входът на тухлената кооперация, железните перила и дърветата. Звукът от минаваща кола и проблясването на фарове. И после се появява тя, далечна фигура на улицата. Чанг спира записа.

— Добре. Тя е вляво, ето тук — той сочи улицата под нас пред кооперацията. — Едва се различава на колелото.

— А ето те и теб. Натискаш бутона на домофона, а тя се приближава. Но вече не е на колелото. Пресича улицата — отбелязва Колин. — Това е малко необичайно.

— И фаровете не работят — добавям, втренчена в екрана. — Сякаш жената не иска никой да я види.

— Предполагам, че точно това е целта — съгласява се Колин.

— Става и още по-добре — казва Чанг, като пуска записа отново. — Всъщност, по-зле.

Фигурата се раздвижва отново. Виждам очертанията й, но не мога да различа лицето. Сянка, която бута колелото си напред. Виждам как дясната й ръка се вдига нагоре, и внезапно — заслепяваща бяла светлина. Нещо, което прилича на бяла огнена топка, заличава главата й.

— Каската — казвам. — Включва фаровете на каската си.

— Защо да включваш фаровете, ако не караш? — учудва се Колин. — Защо да чакаш, докато стигнеш до адреса?

— Не чака — отговаря Чанг. — А прави нещо съвсем друго.