Червена мъгла

9

Не му предлагам нищо за пиене. Не му предлагам абсолютно нищо. Отварям хладилника и оглеждам стъклените рафтове. Вино, сода, диетична кола, гръцко кисело мляко. Уасаби, маринован джинджифил и соев сос.

Отварям шкафовете. Намирам в тях твърде малко неща. Само най-нужните чинии и тенджери, които човек може да очаква в апартамент под наем. Сол и пипер, но никакви други подправки. Половинлитрова бутилка син „Джони Уокър“. Вземам си шише вода от килера, където има и диетични напитки и богат асортимент от витамини, болкоуспокояващи и хапчета за подобряване на храносмилането. Разпознавам тъжната картина на живот, който е спрял. Знам какво има в шкафовете, килерите и хладилниците на хора, които се страхуват от загуба. Джейми още не е превъзмогнала загубата на Луси.

— Как може, по дяволите, той да държи подобно нещо в тайна от теб? — Марино не спира да говори за Бентън. — Аз не бих постъпил така. Не ми пука за протокола. Ако знаех, че федералните агенти са по петите ти, щях да те предупредя. Всъщност, в момента правя точно това, докато той си седи кротко като добро момче от Бюрото, играе по правилата и не прави абсолютно нищо, докато собствената му проклета агенция разследва жена му. Не направи абсолютно нищо и в нощта, когато се случи онова. Седи си пред камината и си пие питието, а ти се мотаеш навън в тъмното съвсем сама.

— Не беше така.

— Знаел е, че Дон Кинкейд, а може би и други, са на свобода, а те е оставил да излезеш сама посред нощ.

— Не беше така.

— Чудо е, че си жива. Той е виновен, по дяволите. Всичко можеше да свърши само за миг, защото Бентън не си е дал зор.

Връщам се до канапето.

— Няма да му простя — заявява той категорично, сякаш прошката зависи от него.

Чудя се какво ли му е внушила Джейми за Бентън. Доколко е окуражила ревността му, която винаги си е дълбоко в него, готова да се събуди и при най-малкия повод.

— Той не е искал да идваш тук, но не е предложил да дойде с теб, нали? — разгорещено отбелязва Марино.

Мисля си за писмата, за неговата неувереност и егоизъм.

Когато бях назначена за съдебен лекар във Вирджиния, а Марино беше най-прочутият детектив в Ричмънд, той бе изключително неуслужлив и нелюбезен. Направи всичко възможно да ме прогони от службата, но постепенно осъзна, че за него е по-разумно да има в мое лице приятел и съюзник. Вероятно това все пак го мотивира. По-добре е да съм на негова страна. По-добре е да има хубава служба — няма много такива служби, а той вече остарява. Ако го уволня, ще има късмет, ако го назначат за охранител в агенция „Пинкертън“, мисля си ядосано. Внезапно ме обзема изтощение, готова съм да заплача.

— Не бих искала Бентън да идва в Савана с мен, а той със сигурност не можеше да дойде в затвора. Това щеше да е невъзможно — отговарям и отпивам глътка вода. — А дори и това, което казваш, да е вярно и ФБР да ме разследва по някаква абсурдна причина, Бентън нямаше да знае.

Отпускам се обратно на канапето.

— Не биха му казали — добавям. Логично е.

Мисля си за забележките на Катлийн Лоулър относно репутацията ми и факта, че за разлика от нея имам какво да губя.

Спомням си как се почувствах неудобно, когато тя сякаш ме предупреди, доволна от представата, че може би ме очаква нещо лошо. Сещам се за писмата и онова, което тя твърди, че съдържат, и съм изненадана от това колко засегната се чувствам. След двайсет и няколко години тези неща не би трябвало да имат значение, но все пак ме тормозят.

— Как е възможно той да работи в криминалното разузнаване на шибаното ФБР и да не знае? — пита възмутено Марино.

В такива моменти осъзнавам колко му е неприятен Бентън.

Марино никога няма да приеме факта, че с Бентън сме женени, че е възможно аз да съм щастлива, а привидно сдържаният ми съпруг има качества и привлекателност, които Пийт никога няма да разбере.

— Да започнем с това откъде ти би могъл да знаеш подобно нещо — предлагам.

— Защото федералните агенти издадоха заповед абсолютно нищо да не се изтрива от сървъра на центъра — отговаря той. — А това доказва, че се занимават с тази история от известно време. Шпионират имейлите ти, а може би и други неща.

— Защо аз не знам за съдебна заповед, издадена за моята служба?

Мисля си за поверителната информация на сървъра, част от която е класифицирана като „строго поверителна“ от Министерството на отбраната.

— Мамка му — изсумтява Марино. — Как е възможно да си толкова спокойна? Чу ли какво ти казах? ФБР те разследва. Мишена си.

— Определено щях да знам, ако бях мишена. Щеше да ме очаква обвинение във федерално престъпление и да ме разпитват. Щяха да ме изправят пред съдебни заседатели. Досега щяха да се свържат с Ленард Бразо. Защо никой не ми е казал за съдебната заповед?

— Защото не трябва да знаеш за нея. Аз също не би трябвало да знам.

— Луси наясно ли е с това?

— Тя е от техническия отдел, така че точно тя получи заповедта. Тя отговаря за това никоя електронна комуникация да не бъде заличена.

Очевидно Луси е споделила с Марино, но не и с мен.

— И без това не заличаваме нищо, а заповедта за запазване не означава, че нещо е било преглеждано.

Мисля си, че това е тактика за сплашване. Марино не е адвокат и Джейми го е подлъгала да побеснее по някаква причина, която обслужва нейните цели.

— Държиш се, сякаш нищо не е станало — казва той и ме поглежда смаяно.

— Първо, делото ми се гледа във федерален съд — отговарям. — Разбира се, ФБР може да се интересува от електронните файлове, особено онези на Джак, тъй като знаем, че той се е замесил в голям брой незаконни дейности и с опасни хора, докато аз бях в Доувър. Един от тези опасни хора е дъщеря му, Дон Кинкейд. ФБР вече прегледа комуникациите му — всичко, което успяха да намерят. Но още не са приключили. Следователно, нормално е да се очаква заповед за запазване. Но не е необходима, а и какво бих могла да залича? Разписанието за пътуването ми до Джорджия? Изненадана съм, че Луси е успяла да запази това в тайна.

— Всички ние можем да бъдем обвинени във възпрепятстване на правосъдието — казва Марино.

— Сигурна съм, че Джейми ти е набила тази тревога в главата. Говорила ли е и с Луси по въпроса?

— Тя не говори с Луси, нито дори за нея — отговаря Марино и потвърждава убеждението ми, че двете не поддържат връзка. — Казах на Луси и Брайс, че те ще са виновни за влизането ти в затвора, ако не внимават и започнат да ти разправят неща, които не би трябвало да знаеш.

— Благодаря ти, че ги насърчаваш да ме държат извън затвора.

— Не е смешно.

— Определено не е. Не ми харесва намекът, че ако получа информация, ще направя нещо незаконно, например ще залича записите. Винаги съм под микроскоп, Марино. Всеки проклет ден от живота си. Но явно Джейми ти е казала нещо, което те е изпълнило с гняв и параноя, нали?

— Разпитват хората за теб. През април двама агенти на ФБР са посетили апартамента й.

Чувствам се предадена. Не от ФБР и Бентън, дори не и от Джейми, а от Марино. Писмата. Никога не съм знаела, че е имал навика да ми се подиграва и да ме унижава пред протежето ми, Джак. Тъкмо бях започнала работа, а Марино е тровел персонала ми зад гърба ми.

— Искали да я разпитват за твоя характер, защото те познава лично и имате обща история още от времето в Ричмънд — казва Марино, но онова, което аз чувам, са думите на Катлийн Лоулър за писмата. — Искали са да я хванат натясно, преди да изчезне в частния сектор — добавя той. — А може да е имало и злоба. Политика. Проблемите й с нюйоркската полиция…

— Да, характерът ми — избухвам, преди да успея да се спра. — Защото аз съм ужасен шеф. Човек, който може да обърне внимание на хората, само ако са мъртви.

— Какво…

— Може би ще ме осъдят заради тежкия ми характер. Гадна личност, която съсипва хората и живота им. Може би трябва да вляза в затвора заради това.

— Какво ти става, по дяволите? — вторачва се той в мен. — За какво говориш?

— Писмата, които Джак е писал на Катлийн Лоулър — отговарям. — Предполагам, че никой не е искал да ми ги покаже. Заради онова, което двамата с Джак сте говорили зад гърба ми навремето в Ричмънд. Той е описал подигравките ви в писмата, които е писал на Катлийн.

— Не знам нищо за никакви писма — отговаря Марино. На лицето му е изписано изумление. — В къщата му нямаше писма от или до Катлийн Лоулър. Нямам представа с какво разполага тя, ако въобще приемем за вярно, че й е писал. Но се съмнявам.

— Защо се съмняваш? — възкликвам.

— Джак не оставаше сам за дълго, а никоя от бившите му съпруги или приятелки нямаше да е доволна, ако той си разменя писма с жената, която е блудствала с него като дете.

— Писали са си имейли. Знам го.

— Е, вероятно съпругите и приятелките му не са имали достъп до имейла му — съгласява се Марино. — Но писма, пристигащи по пощата, прибрани в чекмеджета или някъде другаде — не, това е риск, който Джак не би поел.

— Не се опитвай да ме успокояваш.

— Само ти казвам, че никога не съм виждал писма. А и той криеше всичко, свързано с Катлийн Лоулър — казва Марино. — През всичките години, откакто го познавах, нито веднъж не я е споменал. Нито пък, какво му се е случило в онова ранчо. И не знам какво може да съм казвал в онези далечни времена. Честно казано, надали е било особено мило. Понякога бях голям кретен — отначало, когато ти стана съдебен лекар. Но не би трябвало да се вслушваш в дивотиите на някаква смотана затворничка. Независимо дали това, което ти е казала, е вярно, или не, Катлийн Лоулър е искала да те засегне, и е успяла.

Не отговарям. Вторачваме се един в друг.

— Не знам защо Джейми се бави толкова — казва Марино, става и отново отива до прозореца. — Не знам защо си ми толкова ядосана, освен ако причината е, че си адски ядосана на Джак. Шибаното копеле. Е, на него може да се ядосваш. Шибано лъжливо лайно. След всичко, което направи за него. Добре, че Дон Кинкейд го пипна първа, защото иначе можеше да го направя аз.

Марино продължава да гледа през прозореца, а аз седя кротко. Ядът ми преминава като пролетна буря, а и съм зашеметена от думите на Марино за Джейми Бъргър. Питам го дали е говорел буквално, когато спомена, че Джейми изчезва в частния сектор.

— Да — отговаря той, без да се обърне. — Буквално.

Марино ми обяснява, че Джейми вече не работи в прокуратурата в Манхатън. Подала си оставката. Напуснала. Както и много други прокурори, минала от другата страна. Почти всички го правят в даден момент. Напускат нископлатената си неблагодарна работа в скапаните държавни служби, задушени от бюрокрация. Писва им от непрестанния парад от трагедии, паразити, безжалостни бандити и мошеници. Лошите хора причиняват лоши неща на други лоши хора. Обратно на общественото мнение, жертвите невинаги са невинни и не заслужават съчувствие. На времето Джейми казваше, че имам късмет, че пациентите ми не могат да ме лъжат. Тя самата почти никога не чувала истината от свидетел или жертва. Според нея е много по-лесно, ако хората са мъртви, и е права. По-трудно е да лъжеш, когато си умрял.

Но никога не съм смятала, че Джейми ще се оттегли в частния сектор. Не вярвам, че решението й е било продиктувано от стремежа към пари, когато слушам разказа на Марино как тя отхвърлила приема за изпращането й. Дори отказала да обядва и да пийне с колегите си в местната кръчма. Напуснала безмълвно, почти без предупреждение, горе-долу по същото време, когато се обадила в центъра, за да разпитва за Лола Дагет. Сега вече съм убедена, че нещо се е случило. Не само с Джейми, но и с Марино. Усещам, че животът и на двама им е бил пренасочен по някакъв начин. Разочарована съм, че не го знаех досега. Тъжно е, че не са си е направили труда да го споделят с мен.

Вероятно наистина съм прекалено строга с хората. Чувам жестоките забележки на Катлийн Лоулър и виждам триумфалното изражение на лицето й, сякаш бе чакала цял живот, да ме засегне. Осъзнавам, че съм засегната, защото в думите на Катлийн имаше зрънце истина. Характерът ми е тежък. Факт е, че никога не съм имала близки приятели. Само Луси. Бентън и някои бивши колеги. И през цялото време Марино. Колкото и лошо да е било, той е още тук, и не искам това да се промени.

— Имам чувството, че Джейми не е искала само това, когато се е обадила в центъра — заявявам, но в тона ми няма обвинение. — Подозирам, че не е съвпадение и фактът, че когато тя се обади, ти се метна на влака за Ню Йорк, започна да говориш за риболов и лодки, за това колко ти липсва животът на юг.

— Разбирахме се по-добре, когато не работех за теб — отговаря той и се връща до креслото. — Чувствах се по-добре, когато бях призоваван като експерт, детектив от отдел „Убийства“, а не когато работех за теб, за Джейми, а после пак за теб. Аз съм опитен детектив, обучен за разследване на местопрестъпления. Мамка му, какви неща съм виждал и правил… Не искам да прекарам остатъка от живота си, затворен в някоя малка кутийка, готов да изпълнявам заповеди и да чакам нещо да се случи.

— Напускаш — казвам замислено. — Това ми съобщаваш, нали?

— Не точно.

— Ти заслужаваш живота, който искаш. Заслужаваш го повече от всеки друг, когото познавам. Но съм разочарована, че не можеш да споделяш чувствата си с мен. Това май ме притеснява повече от всичко останало.

— Не искам да напускам.

— Звучи, сякаш вече си взел решение.

— Искам да работя на частна практика. За самия себе си — обяснява ми той. — С Джейми говорихме по въпроса, когато бях в Ню Йорк. Тя започва самостоятелно и каза, че бих могъл да й помагам за някои случаи. Знам, че бих могъл да помагам и на теб. Но не искам никой да ме притежава.

— Никога не съм смятала, че те притежавам.

— Искам независимост и самоуважение. Знам, че не можеш ме разбереш. Човек като теб никога не страда от липса на самоуважение.

— Би се изненадал, ако разбереш истината — отговарям.

— Искам малка квартира близо до реката, където да ходя за риба, да карам мотор и да работя за хора, които ме уважават.

— Джейми те е наела за консултант по случая на Лола Дагет?

— Не ми плаща. Казах й, че не мога да го направя, преди да променя статута си в центъра и да поговоря с теб — отговаря Марино.

Чувам металния звук от превъртането на ключ и вратата се отваря. Джейми Бъргър влиза в апартамента. Усещам миризма на месо, пържени картофи и трюфели.