Червена мъгла

23

Колин отваря задната врата на лабораторията и влизаме вътре. Небето се покрива с тъмни облаци и прогърмява. Малко след четири следобед е, вятърът от югозапад е около трийсет възела и упорито тласка назад хеликоптера на Луси.

— Наложи се да кацнем в Лъмбъртън, за да заредим за трети път, след като изчакахме да отмине дъждът и лошата видимост в Роки Маунт — казва ми тя по телефона. — Безкрайна скука над борови гори и ферми с прасета. И навсякъде дим от контролирани огньове. Страхувам се, че следващия път Бентън ще предпочете да се качи на автобус.

— Марино тръгна за летището преди няколко минути, но изглежда, че наближава страхотна буря — казвам на племенницата си, докато вървя с Колин по асфалтирания паркинг, предназначен за доставки.

Въздухът е толкова влажен, че почти се вижда.

— Ще се оправим — казва Луси. — Ще летим по уреди през цялото време и трябва да стигнем там след около час, час й петнайсет минути. Освен ако не ми се наложи да мина покрай Геймкок Чарли и да летя по крайбрежието от Мъртъл Бийч. Красив маршрут, но по-бавен.

Геймкок Чарли е военновъздушно пространство, използвано за тренировки и маневри, които не са безопасни за цивилните самолети наоколо. Ако военната база е активна, е разумно да стоиш далеч оттам.

— Знаеш какво ти повтарям винаги. Никога не бързай да си навлечеш проблеми — казвам.

— Е, ако се съди по онова, което чух по военното радио, мисля, че тренират — съобщава ми Луси. — Нямам желание да попадна в акробатичните им номера.

— Ще се зарадвам, ако не го направиш.

— Да не споменаваме и избягването на самолетчетата, управлявани дистанционно от компютър в Калифорния. Забелязвала ли си някога колко военни бази и забранени райони има тук? Предполагам, че още не знаеш какво е станало. — Луси има предвид случилото се с Катлийн Лоулър. — Не звучиш много доволно.

— Надявам се, че ще разберем какво е станало.

— Обикновено си по-оптимистично настроена.

— Сега не е както обикновено. В затвора ни създадоха затруднения и не звуча доволно, защото не съм доволна.

Припомням си мрачното лице на Тара Грим, застанала до вратата на килията и вторачена в мен, а после и какво се случи с надзирателката, която пазела Катлийн Лоулър по време на разходката й.

Според надзирателката Слейтър, едра жена с предизвикателен и враждебен поглед, нищо необичайно не се случило сутринта между осем и девет часа, когато Катлийн се разхождала, както всяка сутрин, откакто я преместили в „Браво“. Попитах я дали Катлийн се е чувствала зле или некомфортно.

Дали се е оплаквала, че е изморена и й се вие свят, или от затруднено дишане? Възможно ли е да е била ужилена от насекомо? Куцала ли е? Изглеждала ли е, като че ли я измъчват болки? Споменала ли е как се чувства? Слейтър докладва, че Катлийн се оплаквала от жегата, и нищо друго. Чухме същата информация, която вече ни дадоха безброй пъти.

Катлийн се разхождала из клетката и от време на време се облягала на телената ограда. Няколко пъти се навела да завърже връзките на гуменките си. Възможно е да е имала проблеми с единия крак, но не споменала нищо за изгаряне. Не било възможно да се изгори в „Браво“, заяви Слейтър с ненужна враждебност, повтаряйки думите на Тара Грим.

— Не знам как изобщо ви е хрумнало — казва ми Слейтър и поглежда директорката.

Затворничките в „Браво“ не използвали микровълнови печки, а водата от крановете не била достатъчно гореща, за да причини изгаряния. Докато била в клетката, Катлийн от време на време искала вода. Казала, че гърлото й е раздразнено, може би от полени или прах, или пък се разболявала от грип. Също така споменала, че се чувства сънлива.

— Какво може да е имала предвид с това „сънлива“? — попитах, а надзирателката очевидно се подразни и повтори:

— Ами, сънлива. — Сякаш съжаляваше, че се е изпуснала, и искаше да си вземе думите назад.

Обясних й, че има разлика между „сънлив“ и „изтощен“. Физическата активност може да изтощи човек, както и болестта. Но сънливост означава да си замаян, да ти е трудно да си държиш очите отворени. Това може да се случи, когато човек е недоспал, но също и при други условия, например ниска кръвна захар.

Вместо отговор Слейтър погледна Тара Грим и ни каза, че Катлийн съжалила, че е яла малко преди да излезе в жегата и влажния въздух. Било възможно солидната закуска да е причинила стомашно разстройство и киселини, но Катлийн вечно се оплаквала от храната в затвора. Мрънкала, когато й носят храната в килията или когато се храни в трапезарията. Непрестанно говорела за храна — обикновено се оплаквала, че не е хубава или не е достатъчна. „Вечно хленчеше за нещо“, каза Слейтър, а тонът й и изражението й, докато говореше, ми направиха същото впечатление като Катлийн вчера. Слейтър беше загрижена за директорката, а не за истината.

— Какво прави Бентън? — питам Луси.

— Говори с офиса в Бостън.

— Нещо ново?

Имам предвид случилото се с Дон Кинкейд.

— Доколкото знам, не, но той изглежда напрегнат. Стои на рампата, където никой не го чува. Искаш ли да говориш с него?

— Не искам да ви задържам. Ще говорим, когато се видим. Не знам кой може да е тук.

Намеквам й, че може да се сблъска с Джейми Бъргър, която още не си е направила труда да отговори на телефонното ми обаждане.

— Тя може би ще има проблем — отговаря Луси.

— Предпочитам никой да няма проблеми. Не искам да се разправяте.

— Трябва да отида да платя горивото.

С Колин стигаме до моргата — бледожълта бетонна постройка без прозорци. От едната й страна има гигантски климатици и промишлен генератор, а от другата — товарна рампа. Зад оградата високи борове се полюляват от вятъра, а в далечината светкавици пробиват черните облаци. Виждам пелени от дъжд далеч на югозапад — страховита буря, която идва откъм Флорида.

Голямата метална врата е вдигната. Минаваме по голия циментов под към друга врата, която Колин отключва.

— Правим по две аутопсии годишно и пет-шест други, които приемаме след оглед — казва той; има предвид случаите, които обикновено му стоварват от женския затвор.

— Ако бях на твое място, щях да разгледам всички случаи внимателно. Поне откакто Тара Грим е директорка на затвора.

— Става въпрос най-вече за рак, хронични сърдечни заболявания, инфаркти и чернодробни проблеми — казва Колин. — Джорджия не е прочута с освобождаване по здравословни причини, ако затворникът е фатално болен. Не се нуждаем от проблеми. Осъденият излиза по-рано, защото умира от рак, а после обира банка или застрелва някого.

— Бих разгледала случая отново, освен ако затворничката е умряла в хоспис, тоест — смърт, в която няма съмнение — отбелязвам.

— Мисля по въпроса.

— Бих разгледала повторно всеки случай, който може да те е притеснил дори съвсем леко.

— Честно казано, по онова време нямах притеснения, но сега ме караш да се замисля. Шаная Плеймс — промърморва той. — Тъжна история. Страдала от следродилна депресия. Убила и трите си деца. Обесила ги на перилата на балкона. Съпругът й, който притежавал ипотечна компания в Лудоуици, бил на риболов. Представяш ли да се прибереш у дома и да завариш подобно нещо?

Колин проверява големия черен дневник в приемната, където има кантар, огромен хладилник и малък кабинет.

— Добре, тук е. — Има предвид Катлийн Лоулър.

— Шаная Плеймс е починала внезапно в затвора — предполагам.

— Осъдена на смърт — отговаря той. — Преди близо четири години. Удушила се, след като се прибрала от разходка една сутрин. Използвала униформения си панталон. Усукала единия крачол около врата си, а другия — около глезените си, и се проснала по корем. Тежестта на краката й, увиснали от леглото, била достатъчна да прекъсне достъпа на кислород до мозъка й.

Тръгваме по коридор, застлан с бели плочки, покрай съблекални, бани, складове и зала за аутопсии. Колин споменава, че това било необичайно хитър начин да се самоубиеш в среда, която е напълно обезопасена срещу самоубийства. Не бил сигурен, че онова, което е направила Шаная Плеймс с панталона си, върши работа, но не възнамерявал да го изпробва. Той ми разказва всяка подробност за нея и другия случай — Рия Абърнати, която била намерена миналата година с глава в клозета. Стоманеният му ръб притискал врата й, а причината за смъртта била задушаване.

— Нямаше следи по врата, но това може да се очаква, след като се е задушила с широко парче мек плат — казва Колин за Шаная Плеймс. — Нямаше наранявания по вътрешната структура на врата — това също не е необичайно при самоубийство със задушаване. При Рия Абърнати също нямаше рани и следи.

Както в случая с Бари Лу Ривърс, диагнозите му се базираха основно на историята и на процеса на елиминация.

— Това въобще не е патологията, по която искам да работя — мрачно заявява Колин, когато влизаме в стая с дълбоки стоманени мивки, червени кофи за биологични отпадъци, кошове и рафтове с предпазни дрехи. — Адски вбесяващо.

— Защо е била в затвора Рия Абърнати? — питам.

— Платила на някого, за да удави мъжа й в басейна. Трябвало да прилича на инцидент, но не се получило. Човекът имал огромен оток на тила и вътрешен кръвоизлив. Умрял, преди да падне във водата. А и убиецът бил любовникът й.

— Ами тя? Дали не се е удавила в клозета?

— Невъзможно. Затворническите клозети са плитки и дълги, водата е под нивото на чинията. Проектирани са така, че да предотвратяват самоубийствата, както и всичко друго в килиите. Можеш да се удавиш само ако някой те натиска надолу, но нямаше никакви следи, нито пък наранявания. Тя повръщала и се давела. Или пък се опитвала да повърне. Намекнаха, че страдала от булимия. И припаднала, или получила аритмия.

— При положение че е била жива, когато се е озовала в тази поза.

— Не ми е работа да предполагам — отговаря нещастно Колин. — Но нямаше нищо друго. Отрицателна токсикологична проба. Друга диагноза, основана на изключване.

— Символично — отбелязвам аз. — Съпругът й уж се удавил, а после тя умира с глава в клозета и на пръв поглед изглежда удавена. Шаная Плеймс обесва децата си, а после и себе си.

Припомням си как Тара Грим ми каза, че не можела да прости на никого, който е наранил дете или животно. А после добави, че животът е дар, който може да бъде даден или отнет.

— Бари Лу Ривърс е тровила хората със сандвичи с риба тон и е яла точно такъв на последната си вечеря — напомням му.

Нахлузваме непромокаеми престилки и ръкавели, терлици, хирургически шапки и маски.

— Харесваше ми повече едно време, когато не трябваше да си правим труда да обличаме всичко това — отбелязва Колин.

Звучи раздразнено.

— Не че не е трябвало — възразявам, като покривам носа и устата си с хирургическата маска. — Просто не знаехме, че се налага.

— Е, сега се тревожим за доста повече неща — казва той и усещам, че се чувства ужасно. — Вечно очаквам някакво кошмарно бедствие, за което не сме чували преди. Биологични оръжия. Нови болести. Не ми пука какво твърдят властите. Никой не е подготвен за голям брой заразни трупове.

— Технологията не може да поправи унищоженото от самата нея. Ако се случи най-лошото, никой няма да се справи добре — съгласявам се.

— Звучи страховито от твоята уста, като се имат предвид ресурсите, с които разполагаш. Но е факт, че няма лек за човешката природа — казва Колин. — Не можеш да върнеш духа в бутилката, когато става дума за кошмарите, които хората си причиняват един на ДРУГ.

— Духът никога не е бил в бутилката, Колин. Дори не съм сигурна, че има бутилка.

Минаваме покрай отворената врата на рентгеновия кабинет и забелязвам флуороскоп с подвижна рамка, какъвто вече не използвам. Но новите технологии, като компютърна томография и магнитен резонанс с триизмерен софтуер, нямаше да ни помогнат, дори ако разполагахме с тях. Каквото и да е убило Катлийн Лоулър, то вероятно няма да се види на скенер. Надявам се, че Сами Чанг вече е предал документите и пробите в лабораторията.

В главната зала за аутопсии мускулест млад мъж с изцапани хирургически дрехи и окървавена престилка зашива трупа на жертвата от днешната катастрофа. Главата е обезформена като смачкана консервна кутия, лицето е размазано до неузнаваемост.

Не мога да определя възрастта на жертвата. Но косата му е черна и е слаб и стегнат, сякаш е полагал сериозни усилия да поддържа добра форма. Усещам началната миризма при разпадане на клетки и кръв, на тяло, което започва да се разлага. Дългата хирургическа игла проблясва на светлината от лампата, а водата капе в металната мивка. В дъното на залата. Катлийн Лоулър лежи на носилка, покрита с чаршаф.

— Защо му правим аутопсия, вместо само да го огледаме? — обръща се Колин към помощника си, който има на врата си татуировка с булдога на морските пехотинци. — Не е останало много от главата му. Изглежда все едно е прострелян с пушка-помпа. Според мен и огледът щеше да е достатъчен. Какво точно е съмнителното, което струва доста пари на данъкоплатците в Джорджия?

— Дали първо е получил инфаркт и това го е накарало да отбие в отсрещното платно по време на пиковото движение — отговаря помощникът, продължавайки да зашива разреза на гърдите. — Бил в болница миналата седмица с оплаквания от болки в гърдите.

— И какво е решението?

— Хей, аз не решавам. Не ми плащат достатъчно.

— На никого тук не плащат достатъчно — съгласява се Колин.

— Камионът го направил на парчета и умрял от инфаркт, защото сърцето му отказало да работи.

— Ами респираторен блокаж? Джордж, мисля, че не познаваш доктор Кей Скарпета — представя ме Колин.

— Да, определено е спрял да диша. Приятно ми е да се запознаем, доктор Скарпета. Просто го дразня. Някой трябва да го прави — намига ми Джордж. — Колко пъти седмично казваш на студентите по медицина, които идват тук, че сърдечният и респираторен блокаж не са причина за смъртта? — казва той, имитирайки шефа си. — Прострелват те десет пъти и сърцето и дишането ти спират, но не те те убиват — подкача той Колин, който не се смее, дори не се усмихва. — Ще приключа след няколко минути — добавя той по-сериозно. — Имаш ли нужда от мен за следващата аутопсия?

Той срязва сръчно дебелия конец и забучва иглата в блокче стиропор.

— Тази сутрин пристигнаха доста припаси, които трябва да прибера, а и искам да измия добре товарната рампа. Тия дни ще ни се наложи да се заемем с бурканите за препарати. Неприятно ми е да ти го напомням. Не искам проклетите рафтове да се срутят и всичко да бъде залято с формалин и парчета. Натясно и без пари. Това е песента, която ще напиша за това място — казва ми той.

— Знаеш какво е отношението ми към изхвърлянето на разни неща. Задръж известно време. С доктор Скарпета ще започнем аутопсията, и после ще видим.

Лицето на Колин все още е мрачно. Забелязвам, че мисли усилено.

Чуди се какво може да е пропуснал. Размишлява върху онова, от което се страхуваме всички ние, работещите с мъртъвци. Ако поставим погрешна диагноза на пациент, още някой може да умре. Отравяне с въглероден окис или убийство — ако определим правилно причината за смъртта, можем да предотвратим следващата. Рядко можем да спасим някого, но трябва да обработваме всеки случай, сякаш това е възможно.

— Пазиш ли бурканите от онези стари случаи? — Питам за Бари Лу Ривърс, Шаная Плеймс и Рия Абърнати.

— Не запазих стомашното им съдържание, мамка му. Трябваше да го замразя.

— Защо?

— Не го направих. Нямах причина, но ми се иска да го бях направил.

— И колко пъти хора като нас са казвали това? — Опитвам се да го поразведря и добавям: — Има известни успехи при тестването на запазени във формалин тъкани. Зависи какво търсиш.

— Точно това е проблемът. Какво търся?

Прекосяваме залата, където още три маси са монтирани на колони и прикрепени към мивки, разположени под осветените капаци на климатиците, които вкарват свеж въздух. До всяка маса е поставена количка с хирургически инструменти, кутии и туби за проби, електрически трион и яркочервен контейнер за остри прибори. По стените са закачени шкафове, лампи и ултравиолетови пречистватели за въздуха. Има и метални плотове и столове за изготвяне на документацията.

— Не че аз отговарям за случая, но на първо място в списъка ми на какво е била изложена тя — казвам на Колин. — Сива тебеширена утайка, която мирише на прегоряла електрическа изолация. Определено би ни помогнало, ако можем да получим анализа на веществото в мивката, колкото може по-бързо. Със сигурност не миришеше на нещо типично за килиите. Не се опитвам да ти давам акъл, но ако имаш някакво влияние…

— Сами има достатъчно влияние и за двама ни. А и всички в лабораторията обичат предизвикателствата. В днешно време всичко е ДНК, но не всичко може да се реши от проклетото ДНК. Обаче само се опитай да го кажеш на прокурорите, и особено на ченгетата. Предполагам, че хората в лабораторията ще се заемат веднага с уликите. Не усетих никаква миризма, но ти вярвам, а и можеш да ми даваш акъл. Не се сещам за отрова, която да мирише на прегорена електроизолация.

— Какво е било тогава? — питам. — До какво се е добрала и как? Била е изолирана. Не е можела да се мотае наоколо, да се среща с другите затворнички и да получи нещо, което не би трябвало да притежава.

— Очевидно трябва да се тревожим за хората, които са имали достъп до килията й. Това винаги ме притеснява, когато някой умре в затвора. Дори когато обстоятелствата изглеждат напълно нормални. А сега определено не става дума за нещо нормално.