Червена мъгла

22

Усещам присъствието на Марино. Той застава до мен и се вторачва в писмото, което държа с лилавата си гумена ръкавица, опитвайки се да го прочете. Срещам погледа му и едва поклащам глава.

— Какво е това, по дяволите? — промърморва той тихо.

Отговарям, като му посочвам думите „въздействието и“. Няма ударение върху „и“, което е неправилно. Но Марино не разбира, а в момента не възнамерявам да му обяснявам грешката, нито че думите не са в мой стил и че не бих подписала писмото с „Поздрави, Кей“, сякаш с Катлийн Лоулър сме приятелки.

Невъзможно ми е да си представя как казвам, че „никога не бих навредила на Джак нарочно“, сякаш намеквам, че може да съм му навредила неволно. Сещам се за думите на Джейми снощи. Дъщерята на Катлийн, Дон Кинкейд, се опитва да ме представи като нестабилна и склонна към насилие личност. Но Дон Кинкейд не може да е сътворила това фалшиво писмо. Невъзможно е да го направи от психиатрията „Бътлър“, където е била затворена по времето, когато писмото е било изпратено.

Вдигам листа към светлината и показвам на Марино, че липсва водният знак на центъра. Искам да се увери, че документът е фалшив. После оставям листа на бюрото и правя нещо, което той не вижда често. Свалям си ръкавиците, пъхам ги в джоба на белия гащеризон и започвам да правя снимки с любимия си телефон.

— Искаш ли никона? — пита ме той объркано. — А линия…

— Не — прекъсвам го.

Не искам трийсетмилиметровия апарат, нито пък специално осветление. Не искам мащабна линия. Правя снимките по друга причина. Не му казвам нищо друго, но се чувствам задължена да кажа нещо на Чанг, който наблюдава всичко напрегнато, застанал до вратата.

— Предполагам, че имате лаборатория за съмнителни писма, нали?

— Да — отговаря той и ме гледа, докато пиша бързо съобщение до офис мениджъра си, Брайс.

— Мостри от служебните ми бланки ще бъдат изпратени с „Федекс“ до лабораторията ви. Кой ще се подпише при получаването им?

— Предполагам, че аз.

— Добре. Сами Чанг, отдел „Разследвания“, ФБР — въвеждам, докато говоря. — Гогова съм да се обзаложа, че пробата ще покаже значителни разлики между автентичната хартия на центъра ни и това — посочвам листа на бюрото. — Например, липсата на воден знак. Ще възложа на офис мениджъра си да изпрати същите бланки и пликове. Ще можеш да ги сравниш лично, за да имаш неопровержимо доказателство за това, което описвам.

— Воден знак?

— Няма такъв. Вероятно и хартията е различна, което може да се установи под микроскоп или чрез химически анализ. Може би дори шрифтът е леко различен. Не знам. Е, голяма изненада. Тук няма сигнал. Ще го изпратя по-късно.

Съобщението и прикачените към него снимки са съхранени като чернова. Поглеждам покрай Чанг и забелязвам, че стъкленото прозорче на отсрещната килия е празно. Елинора вече не гледа към нас и мълчи.

— Затворът очевидно проверява пощата, когато я доставят — казвам на Чанг. — Някой е проверил и този плик. Сканирал го е или го е отворил пред Катлийн. Вероятно ти би могъл да откриеш какво друго е имало в плика. Марката от долар и седемдесет и шест цента е повече от нужното за един лист. Вътре сигурно е имало още нещо. Разбира се, възможно е човекът, който го е изпратил, просто да е надплатил.

— Значи ти не си… — започва той, като хвърля поглед зад себе си.

— Абсолютно — поклащам глава отрицателно.

Не съм писала писмото. Не съм изпращала нито него, нито другото, което е било в плика, каквото и да е то.

— Къде са всички останали?

— Отведоха затворничката на друго място, където доктор Дънгейт може да я разпита за онова, което е видяла и чула. Разбира се, историята й става все по-заплетена при всеки нов разказ — отговаря ми той; има предвид Елинора. — Но Мейкън е тук — добавя той достатъчно високо, за да го чуе Мейкън.

— Вероятно би могъл да го разпиташ за пощата, която Катлийн Лоулър е получила през последните няколко дни.

Въздържам се да не добавя, че Чанг не би трябвало да разчита да чуе истината за писмото, или каквото и да било друго, което се случва тук.

Слагам си нови ръкавици и вземам писмото, отпечатано на лист, който прилича на собствените ми бланки. Вдигам го отново към светлината, облекчена, че липсва воден знак. В същото време подозирам обаче, че този, който е фалшифицирал писмото от мен, не знае, че центърът ни използва евтина рециклирана хартия със специален воден знак, предназначен да предпазва кореспонденцията и документацията ни точно от подобни заплахи. Не е трудно да изработиш сравнително добър фалшификат на бланките ми, но е невъзможно да подправиш подобно нещо и да се отървеш безнаказано, освен ако имаш достъп до автентична хартия от центъра. Сещам се, че този, който е изпратил писмото, не се интересува дали полицията, учените или дори аз ще бъдем заблудени. Вероятно единствената цел на фалшивото писмо е била да заблуди Катлийн Лоулър, че писмото е от мен.

Сгъвам го наполовина, както го намерих, и го връщам в големия плик. Все още съм озадачена от размера му и се чудя дали вътре е имало още нещо. И ако е така, какво друго уж съм изпратила на Катлийн Лоулър? Какво друго е получила, за което е смятала, че е от мен? Кой се представя за мен и каква е целта му? Спомням си намеците на Тара Грим за лесния достъп до мен, а после пък Катлийн спомена щедростта ми. Сметнах думите им за странни и се опитвам да си припомня какво точно ми каза Катлийн. Нещо за хора като мен, които се интересуват от такива като нея. За предполагаемото ми внимание към нея. Тогава реших, че има предвид посещението ми при нея.

Но това, което тя всъщност ми казваше, бе, че е благодарна за писмото ми и вероятно за нещо, изпратено от мен. Получила е фалшивото писмо, преди да се види с мен вчера. Пощенското клеймо в Савана бе от 26 юни, в четири и петдесет и пет следобед, изпратено от място с пощенски код 31401. В неделя, преди пет дни, си бях у дома, а Луси ни заведе двамата с Бентън в текила бар „Лолита Кочина“, който й беше любим. Персоналът там със сигурност може да потвърди, че съм била в бара онази нощ. Не е възможно да съм била на хиляда и шестстотин километра на юг в Савана в четири и петдесет и пет следобед и да съм се върнала в Бостън в седем часа за вечеря.

— Отивам да взема някои неща и да се отбия в тоалетната — съобщава ми Марино, когато минава покрай мен.

— Аз ще трябва да ви заведа — чувам гласа на Мейкън.

Внезапно ми идва наум нещо интересно. Някой би могъл да твърди, че Марино е изпратил писмото вместо мен. Бил е тук на двайсет и шести юни. Или поне е бил наблизо, в Южна Каролина.

Вниманието ми се насочва пак към Чанг, който стои до вратата и ме наблюдава.

— Само да проверя още няколко неща. Скоро ще приключа и ще ти покажа какво искам да се прибере — казвам му.

Той поглежда часовника си. Мейкън придружава Марино до тоалетната.

— Бусът пристигна ли? — питам.

— Да. Готови сме, когато приключиш.

— Ами Колин?

— Мисля, че очаква ти да завършиш тук. Не иска нищо друго, докато я откараме в моргата.

— Добре. Ще сложа найлонови пликове на ръцете й и ще я снимам.

— Направих доста снимки.

— Сигурна съм. Но както виждаш, аз обичам да се презастраховам — отговарям му.

— Какво ще кажеш за истински фотоапарат? А щом ще се презастраховаш, трябва да видиш и металната кутия.

— Метална кутия ли? — питам и оглеждам килията, за да видя за какво говори.

— Прикрепена е към крака на леглото — посочва ми той. — Скрита е под завивките.

— Ще я разгледам.

— Действай.

— Ще побързам, за да можеш да влезеш и да събереш няколко неща, които трябва да отидат в лабораторията. Сигурна съм, че вече си готов да се измъкнеш оттук.

— Не. Обичам затворите. Напомнят ми за първия ми брак.

Продължавам с огледа на предметите върху бюрото на Катлийн. Тънка купчинка евтина бяла хартия и прости пликове, прозрачна химикалка, картонче с пощенски марки и малко тефтерче, което прилича на бележник с адреси. Не разпознавам никое от имената вътре, но прелиствам страниците, търсейки Дон Кинкейд и Джак Филдинг. Не ги намирам. Всъщност, срещу повечето имена има адреси в Джорджия, а когато стигам до ранчо „Трипъл Кю“ близо до Атланта, осъзнавам колко е старо тефтерчето. „Трипъл Кю“ е името на ранчото, където работела Катлийн, по време на връзката й с Джак в края на седемдесетте години. Повече от трийсет години оттогава. С когото и да си е писала напоследък, нямаше да видя името и адреса му тук. Ако е имала тефтерче в скоро време, то очевидно е изчезнало.

— Това също трябва да се прибере — казвам на Чанг.

— Да, забелязах го.

— Старо е.

— Точно така — кимва той многозначително, защото знае какво имам предвид. — Разбира се, може да не е имала никакви приятели — никой, на когото да пише или да се обади.

— Казаха ми, че обичала да пише писма. — Преглеждам марките и забелязвам, че шест от двайсетте липсват. — Работела е в библиотеката, за да захранва сметката си в магазина. И може от време на време да е получавала пари от семейството си.

Имам предвид Дон Кинкейд.

— Но не и през последните пет месеца, или след като е била преместена тук в изолация.

— Така е.

Съгласна съм, че Катлийн не е имала възможност да захранва сметката си след преместването си в „Браво“, а Дон определено не би могла да го прави от „Бътлър“ и преди това от затвора в Кеймбридж.

— Интересно е да видим колко пари има в сметката й и какво е купувала напоследък — предлагам.

— Добра идея.

На бюрото виждам и джобен речник и две книги от библиотеката. Уърдсуърт и Кийтс. Остава ми само леглото. Клякам до него, отмествам одеялото и чаршафа, като внимавам да не докосвам краката на Катлийн Лоулър. Лявото ми рамо се допира леко до бедрото й, което е топло, но не така топло, както на жив човек. Тя изстива с всяка изминала минута.

Отварям металната кутия, пълна с различни лични вещи. Рисунки и поезия, семейни снимки, включително няколко на изключително сладко русо момиченце, което става все по-красиво с течение на годините. После внезапно се превръща в изкусителна с прекалено тежък грим, съблазнително тяло и мъртви очи. Намирам снимката на Джак Филдинг, която дадох на Катлийн вчера. Сложена е при останалите, сякаш и той е от семейството й. Има и няколко негови младежки снимки, които са овехтели и оръфани по краищата, сякаш са били докосвани прекалено често.

Не намирам други дневници, но виждам марки от петнайсет цента и листове, украсени с балони и цветя. Странен избор за затворничка. Вероятно са й оставени от някого, който ги е използвал за покани за рожден ден или друго празнично събитие. Едва ли ги продават в затворническия магазин, но е възможно Катлийн да ги е запазила от минали времена, преди да я арестуват за убийство в пияно състояние. Може би това е обяснението и за марките от петнайсет цента, на които е изобразен плаж с бял пясък, чадър в жълто и червено под яркосиньо небе и чайка, летяща нависоко.

Последният път, когато платих петнайсет цента за марка, бе поне преди двайсет години, а от това следва, че Катлийн ги е пазила по специална причина или някой й ги е изпратил. Спомням си думите й, че не й било лесно да си плати марките. Първоначално картончето е съдържало двайсет марки, но горните десет липсват. Вземам тънката купчина листове от бюрото и ги вдигам към светлината. Не откривам по тях следи, оставени от писане по лист, който е бил отгоре. Опитвам и с листовете с балони. Накланям ги в различни посоки, докато разчитам вдлъбнатините, които са сравнително дълбоки и ясни: датата, 27 юни, и поздрава „Скъпа дъще“.

— … да, защото бих искал да попитам какво точно е правила — чувам Калин да казва на Тара Грим пред отворената врата на килията. — Обяснили са ви, че тя се е разхождала навън в продължение на един час. Цял час. Добре. Благодарен съм за информацията, но държа да я чуя и от надзирателката, която е присъствала там. Пила ли е вода? Колко? Колко често си е почивала? Оплаквала ли се е от виене на свят, слабост в мускулите, главоболие или гадене? И въобще оплаквала ли се е?

— Попитах за всичко това и ви го предадох дума по дума — отговаря Тара Грим с кроткия си мелодичен глас.

— Съжалявам, но това не е достатъчно. Настоявам да доведете надзирателката тук или да ни заведете при нея. Трябва да говоря с нея лично. Бих искал да видя и клетката за разходки. Ще бъде чудесно, ако можем да свършим работата сега, за да откараме трупа в моргата без повече отлагане.

Разчитам някои от думите, оставили следи по листа. Няма да мога да определя какво точно е писала Катлийн в писмото си, докато не го прегледам при по-добри условия, а не на приглушената светлина от покрития с мрежа прозорец и лампата на тавана, която вероятно се включва и изключва от контролната стая, за да попречи на затворничките да загасят и да устроят засада на пазачите.

ПНГ? „Персона нон грата?“ Човек, когото не приветстват с добре дошъл, или според правните термини — чуждестранен дипломат, който вече не е допускан да влезе в дадена страна. Чудя се кого ли е имала предвид Катлийн.

Марино влиза в килията и оставя до леглото голяма водоустойчива кутия.

— Сигурен съм, че тук някъде има лупа със светодиод — казва той, като отваря кутията. — Осветлението не е много добро.

Той намира лупата и ми я подава. Оглеждам бавно бледите ръце на Катлийн Лоулър. Гладките розови длани, пръстите, бръчките по кожата и тънките сини вени изглеждат десет пъти по-големи под осветената лупа. Нелакираните й нокти са чисти и леко набраздени. Под тях има няколко белезникави влакна, които може да са от униформата й или от чаршафите, а под нокътя на десния й палец — нещо оранжево.

— Ако фин форцепс и комплект за вземане на проби, ще бъде чудесно. Ако Колин няма такъв, сигурна съм, че следовател Чанг има — казвам на Марино и повдигам дясната ръка на Катлийн.

Марино заравя из кутията и казва.

— Намерих го.

Като помощник-хирург той слага пинсетата в облечената ми в ръкавица ръка и после ми подава малък метален инструмент с кръгъл диск с лепенки, използван за вземане на пръстови отпечатъци. Казвам му да държи осветената лупа над нокътя на палеца, докато измъквам с пинсетите белите влакна и миниатюрните частици от някакво оранжево вещество, като ги улавям с лепенките. После ги запечатвам в малко пликче за улики, на което слагам етикет с инициалите си.

Клякам до леглото и оглеждам голата кожа на краката на Катлийн. Задържам лупата над левия й крак, където има съзвездие от яркочервени белези.

— Може да я е ухапало нещо — предполага Марино.

— Мисля, че може би се е изгорила с нещо — отговарям. — Изгаряне първа степен. Получава се, ако върху кожата се излее гореща течност.

— Не виждам как би могла да затопли нещо тук — отбелязва той, като се навежда към трупа и оглежда мястото, за което говоря. — Възможно ли е вода от мивката да причини това?

— Може да източиш водата, за да провериш дали ще се загрее достатъчно, но се съмнявам.

— Може ли да пусна водата?

— Вече взех проби от мивката — обажда се Чанг откъм вратата. — Пусни да видим дали ще се загрее. Може ли да е имала нещо електрическо тук? — пита той. — Възможно ли е да е била убита от електрически ток?

— В момента доста неща изглеждат възможни — отговарям.

— Сешоар, маша за коса — предполага Чанг. — Не са разрешени, разбира се, но пък биха обяснили електрическата миризма.

— Къде би могла да включи нещо? — питам, тъй като не виждам контакти в килията.

— Може да е избухнало нещо с батерии — казва Марино и пуска водата в мивката. — Ако уред с батерия се нагорещи достатъчно, той може да избухне. Но ако се е случило подобно нещо, щеше да има повече следи, а не само малките петънца по крака й. Сигурна ли си, че не са ухапвания от насекоми?

Марино задържа ръката си под течащата вода, за да види колко ще се сгорещи.

— Това ми се вижда по-логично, след като е била навън, а после се е почувствала зле — добавя той. — И на мен ми се е случвало. Шибана оса влиза в обувката или чорапа мий продължава да жили, докато умре. Веднъж карах мотора с деветдесет километра в час си и минах през рояк пчели. Да те ужилят под каската никак не е забавно.

— Слаб оток и лека подутина. Приличат на изгаряния. При това съвсем скорошни. Ограничени са само до външния слой на кожата. Сигурно е било болезнено — отбелязвам.

— Няма начин да е причинено от водата — казва Марино и завърта кранчето. — Невъзможно е. Водата едва се затопля.

— Би ли попитал дали си е изгорила крака по някакъв начин?

Марино минава покрай Чанг и изчезва.

— Докторката иска да разбере дали тя може да се е изгорила — чувам гласа му навън.

— Кой да се е изгорил? — чува се гласът на Колин.

— Катлийн Лоулър. Например някой да й е дал чаша вряло кафе или чай и тя да я е разляла по крака си.

— Защо? — пита Колин.

— Невъзможно е — обажда се Тара Грим. — Затворничките в изолация нямат достъп до микровълнови печки. Само в кухнята има такива, а Катлийн определено не е имала достъп до там. Невъзможно е да се е добрала до нещо достатъчно горещо, за да се изгори.

— Защо питаш? — любопитства Колин, който вече е свалил белия гащеризон, но е изпотен и не изглежда доволен.

— Има изгаряния по левия крак — обяснявам. — Като че ли нещо я е опръскало или е капнало върху нея.

— Ще огледаме внимателно, когато я закараме в службата.

— Тя беше ли с обувки и чорапи, когато я намерихте? — питам.

Тара Грим застава до вратата на килията.

— Разбира се, че не — отговаря тя. — Ние не бихме й свалили обувките и чорапите. Сигурно се е събула, когато се е прибрала от разходката. Не сме я пипали.

— Мисля си, че да обуеш чорап или обувка върху изгореното не е много приятно — отбелязвам. — Куцала ли е по време на разходката? Споменала ли е за болки?

— Оплаквала се от жегата и че е изморена.

— Чудя се дали се е изгорила, след като се е върнала в килията. Взела ли е душ след разходката?

— Ще повторя: не, не е възможно — заявява Тара Грим бавно, решително и с неприкрита враждебност. — Не е имало с какво да се изгори.

— Някакъв шанс да е имала нещо електрическо в килията си?

— Абсолютно никакъв. В никоя от килиите в „Браво“ няма контакти. Няма как да се е изгорила. Можете да питате сто пъти, но ще ви дам все същия отговор.

— Е, все пак изглежда, че има изгаряне. На левия крак — отговарям.

— Не знам нищо за изгаряния. И не са възможни. Сигурно грешите — вторачва се в мен директорката. — Тук няма нищо, с което би могла да се изгори — повтаря тя. — Вероятно става дума за ужилване от комар или друго насекомо.

— Не е ужилване.

Опипвам главата на Катлийн. Пръстите ми докосват очертанията на черепа й и се спускат надолу по врата й. Търся и най-дребното нараняване, като фрактура или мека гъбеста зона, която да показва кръвоизлив в меките тъкани, скрити от косата й. Катлийн е топла, а устните й — леко отворени, сякаш спи и всеки момент може да отвори очи и да каже нещо. Не откривам рани, нито пък нещо необичайно. Казвам на Марино да ми даде фотоапарата и една прозрачна петнайсетсантиметрова линия.

Правя снимки на трупа, като се съсредоточавам върху ръката, откъдето взех оранжевото вещество и белите влакна изпод ноктите. Снимам изгарянията по левия крак и слагам пликове върху краката и ръцете, които обезопасявам с гумени ластици, за да се уверя, че нищо няма да се изгуби или да бъде добавено по време на транспорта до моргата. Тара Грим наблюдава всичко, което правя. Стои до вратата с ръце на кръста. Правя още снимки. Правя повече, отколкото са нужни. Действам бавно и все повече се ядосвам.